Призрак

23

Слава богу, пътуването не продължи дълго. Седях неподвижно отзад и наблюдавах похитителите си. Отразена светлина от фаровете проникваше в купето и се примесваше със сиянието на компютърния екран, придавайки на лицата им мъртвешка бледност. Русият имаше ръждивокафяви очи и ръце, които изглеждаха като издялани от дърво. Очите на другия бяха ясносини. Беше червенокос и може би с десетина години по-млад от другаря си. През цялото време не отделяше поглед от мен. Дори не мигаше. Върху кокалчетата на пръстите си имаше татуиран надпис: „Тринайсет думи“. Навремето някой ми бе обяснил какво значи. Нещо за белите хора и децата им, нещо от рода на: „Наш дълг е да осигурим бъдеще за белите хора и техните бели деца“. Точните думи варираха в зависимост от затвора, където бе направена татуировката.

Мъжът с рязаната пушка извади от джоба си очукан мобилен телефон с предплатена карта. Не можех да видя кои цифри натиска. Докато набираше, държеше телефона близо до лицето си, без да отделя очи от мен. Не говори дълго, а малкото, което каза, беше толкова тихо, че не го чух. Но се досетих за какво ставаше въпрос. Човекът докладваше на работодателя си, че задачата е изпълнена, че са ме открили и очакват нареждания.

— Какво искате от мен? — попитах аз.

— Млъквай — сряза ме русият.

Отбихме от шосето и поехме по стар коларски път, който водеше навътре в блатата. След десетина минути отвсякъде ни заобикаляха тъмнина и пустош. Гумите на джипа затъваха в песъчливата почва, голямата машина подскачаше и се люлееше. Движехме се мъчително бавно. Намирахме се насред нищото, някъде около устието на залива Абсекън. Кулата на „Риджънси“ още светеше назад в далечината, но шумовете от шосето, звуците на цивилизацията се бяха стопили в мрака. Чувах само свистенето на вятъра над блатата.

Колата спря.

Останахме няколко минути на място, с работещ двигател. Мракът беше непрогледен и страховит. Чувах дишането на двамата мъже на предната седалка. Затворих очи и се запитах какво ли има да се случва.

Дали чакаха нареждане да ме убият?

Прогоних мисълта от съзнанието си. Ако това беше целта им, нямаше да ме сложат на задната седалка. Това означаваше да се скъсат от чистене. Не, щяха да ме метнат в багажника, там е много по-лесно да удариш впоследствие един парцал. При това русият щеше да ме ръгне с нож между ребрата още със слизането ми от моята кола и като почнех да падам, да ме хване във въздуха и да ме повлече към тяхната. После щяха да ме натоварят отзад, но транжиран поне на четири части и натъпкан в чували за боклук или нещо подобно. Ако ме искаха мъртъв, едва ли щяха да си дават целия този труд. При това да поемат риска да ме развеждат жив със себе си. Защото с всяка секунда живот шансовете ми да обърна ситуацията в своя полза се увеличаваха.

Изведнъж през задното стъкло проблеснаха фарове. Обърнах се, като закрих очи с ръка срещу ярките светлини, и се вгледах в далечината. Още един черен събърбан си проправяше път през блатата. Минаха цели пет минути, докато измина разстоянието до нас и спря отсреща на пътя.

Русият дори не се обърна да ме погледне.

— Слизай — каза той.

Слязох. Трябваше да прескоча два дълбоко изровени коловоза, за да се добера до другата кола. Във всички посоки се простираха километри блата, обрасли тук-там с хилави храсталаци. Видях отражението си в тъмните стъкла на събърбана, после се пресегнах, отворих задната врата и се качих вътре.

Мъжът, който ме очакваше, беше силно мургав. С тъмна кожа, черна коса и черни очи. И с гъсти черни вежди като рунтави гъсеници. Приличаше на някакъв петролен шейх, от онези, дето ги дават по новините. Или на човек, който купува танкове от руснаците. Във всеки случай не на наркопласьор. Костюмът му в графитен цвят струваше може би двайсет хиляди долара. Дори под ярката светлина на лампата в купето очите му бяха с цвят на черен лед.

Знаех прекрасно кой е.

През годините бях чувал безброй истории за него. Някои го описваха като варварин. Други като човек с изтънчен вкус и обноски. Но една конкретна историйка се беше загнездила в паметта ми. Бях я чул от самия Маркъс, когато се запознахме в онзи хотел в Орегон преди пет години. След като подбра екипа си и раздаде ролите, той се наведе над масата, където бяхме насядали няколко души, и ни разказа за някакъв човек, когото познавал.

Двамата били приятели от детинство. Буквално от детската градина. Били в един и същ клас, излизали с едни и същи момичета, посещавали едни и същи ресторанти. Още в училище неговият познат започнал да пласира кокаин и скоро се спречкал с дилъра си, за да му завземе територията. Взел го направо от улицата и го завлякъл — посред бял ден, без маска — в някакъв изоставен склад. Цапардосал го с гаечен ключ, нахлузил найлонова торба на главата му и я залепил с тиксо около шията. Но целта му не била да го задуши. В торбата имало пробити дупки за дишане.

Съученикът на Маркъс седнал и зачакал врагът му да се съвземе. Когато човекът дошъл на себе си, той вкарал дюзата на флакон лилава боя през една от дупките и го изпръскал целия в торбата, докато само топчето за разбъркване останало да трака на сухо вътре. Изпаренията от боята проникнали в дробовете на мъжа, докато вече не бил в състояние да вика. В един флакон спрей се съдържат доста гадни неща: бутан, пропан, индустриален разредител, тежки метали, и всичко това попаднало в кръвоносната му система. Накрая хлапакът разкъсал торбата и си тръгнал. Мъжът останал по чудо жив, но отровите били проникнали в мозъка му. Когато го изписали от болница, можел само да седи неподвижно и да диша на пресекулки, докато от устата му течели лиги. Освен това бил напълно сляп и на хемодиализа. За висшестоящите равнища в картела посланието било брутално ясно: стига да поискал, хлапакът можел да управлява цяла наркоимперия с флакон лилава боя.

И я управляваше, вече цели четирийсет години. Роден Хари Търнър, той не допускаше никой да се обръща към него по име. Никога. Известен беше с прозвището си, което малцина наркодилъри смееха да изрекат на глас. Прозвище, което веднъж чуто, се помнеше до живот.

Вълка.