Призрак

2

Още преди да пресече, човек усещаше миризмата на цигари и афтършейв. Заведението „Пет звезди“ беше заклещено като контейнер за боклук между тесния проход и едно магазинче за порносписания. Намираше се в купонджийската част на Белтаун, на една пресечка от „Спейс Нийдьл“ и практически до Саут Лейк. Под уличната лампа бяха паркирани поне дузина мотоциклети. Вътрешността беше осветена единствено от сиянието на неоновите надписи и от лампичките на джубокса, в който проблясваха лъскави сидита. Входната врата беше подпряна да не се затваря. Дори в този час жегата не се даваше.

Шофьорът на таксито измина последните метри по инерция и спря пред входа. В сравнение с местата, където бях свикнал да работя — такива като Вегас или Сао Паулу — Сиатъл е чист и подреден град, почти без гадни квартали. Този обаче беше изключение. Тесният проход отстрани на закусвалнята приличаше на приют за бездомници, по земята се въргаляха одеяла и празни бутилки, вонеше на вкиснала бира и машинно масло. Подадох две банкноти през прореза в плексигласовата преграда и шофьорът потегли, без да поглежда назад. Едва бях стъпил на земята, и колата вече се отдалечаваше.

Минах през прохода и влязох откъм кухнята. Това е публично място, казах си аз. Не е лесно да направиш зло някому на публично място, където всеки има очи и уши и може да се пише свидетел. Маркъс се опитваше да ми каже, че целта му не е да ме убива. Ако бе искал да ме убие, нямаше да си дава труда да ми праща имейл. Щеше да ме открие лично, да затисне главата ми с възглавница и да ме гръмне през нея, както правеше навремето. Да се срещаме тук беше като да застана на тротоара срещу полицейския участък. В разсъжденията ми имаше логика. И това ми действаше донякъде успокоително.

Досега Маркъс не беше убивал човек в собственото си заведение.

И все пак той имаше повече от достатъчно причини да ме очисти. Един удар, по който бяхме работили заедно преди време, се бе провалил катастрофално, като с него бе отишла по дяволите и репутацията му. От глава на международен престъпен синдикат за една нощ се бе превърнал в презрян наркопласьор. Навремето можеше да избира най-добрите изпълнители на света. Сега за собствената си охрана трябваше да наема оръфляци от улицата. След онзи провален удар си бях казал, че никога повече няма да иска да ме види. Че по-скоро би ме застрелял, отколкото да ми праща имейли. Но някак си знаех, че този ден рано или късно ще настъпи. Бях му длъжник.

До задния вход ме очакваше едър мъжага с джинси, който се вгледа внимателно в новото ми лице, преди да ме пусне да вляза. Кимна ми, сякаш ме беше познал, макар да бях убеден, че се лъже. Бях променял толкова пъти вида си, че сам не помнех вече как изглеждам. Най-новото ми превъплъщение беше с коса в цвят карамел и лешникови очи, а кожата ми беше бяла като на човек, свикнал да прекарва времето си на закрито. При това не всичко беше дело на пластичната хирургия. Контактни лещи, отслабване и боя за коса могат да променят човека повече от петдесет бона, пръснати по разни касапи. И това изобщо не е всичко. Ако се научите да променяте гласа и походката си, можете за десет секунди да се превърнете в когото си щете. Казвали са ми, че единственото, което човек не може да промени, е миризмата си. Можете да се наливате с уиски, да се пръскате с парфюми, да се мажете със скъпи кремове, но телесната ви миризма си остава. Моята менторка ме научи на това. Аз например, докато съм жив, ще мириша на черен пипер и кориандър.

Минах покрай един готвач, който си почиваше с цигара в уста, седнал върху преобърната голяма тенджера. И покрай друг, който пържеше мръвки по мексиканска рецепта в тиган. Той ме погледна, после бързо отмести очи встрани. Кухнята миришеше на бекон, чоризо, пържени яйца и осолено масло. Минах през вратичката за келнерите и се озовах в задната част на заведението. Маркъс ме очакваше в осмото сепаре, под неоновата реклама на „Бъд Лайт“. Пред него имаше недокосната чиния яйца с шунка, до лакътя му се мъдреше чаша с кафе.

Изчака ме мълчаливо да се приближа.

— Джак - каза той.

— Мислех, че никога повече няма да се видим.

Маркъс Хейс беше висок и мършав. Приличаше на президент на компютърна фирма. Слаб като чироз, той се чувстваше видимо некомфортно в собствената си кожа. Най-успелите престъпници изобщо нямат престъпен вид. Беше с тъмносиня раирана риза с копчета на яката. Очилата му бяха с такива дебели лещи, че приличаха на дъна от бутилки кока-кола. Зрението му се беше влошило след шестте години зад решетките в Снейк Ривър, Орегон. Ирисите му бяха воднистосини, почти бели около зениците. Беше само десет години по-възрастен от мен, но изглеждаше много по-стар. Дланите на ръцете му приличаха на щавена кожа. Но външният вид лъжеше.

Маркъс беше най-бруталният човек, когото бях срещал.

Мушнах се в сепарето срещу него и погледнах под масата. Нямаше оръжие. До момента никога не бяха стреляли по мен под масата, но нямаше да е никак трудно, особено за човек като него. „Зиг Р220“ или друг малък пистолет със заглушител би свършил чудесна работа. Куршум с дозвукова скорост. Всъщност два: един в корема и един в сърцето. Щеше да накара някой от готвачите си да отсече със сатъра китките и главата ми, а останалото да увие в чували за боклук и да хвърли в залива. Все едно никога не бях съществувал.

Маркъс вдигна ръце нагоре и разпери пръсти, леко раздразнен.

— Обиждаш ме — рече той. — Не съм те повикал, за да те убивам, Джак.

— Мислех си, че за теб тъй и тъй съм умрял. И че никога повече няма да поискаш да ме видиш.

— Явно си сбъркал.

— Така излиза.

Маркъс не каза нищо. Не беше и нужно. Аз го гледах право в очите. Той протегна ръка с разтворена нагоре длан, постави я на масата и поклати разочаровано глава.

— Патроните.

— Не знаех какви са ти намеренията — казах аз.

— Патроните, ако обичаш.

Без да бързам, извадих револвера от кобура под мишницата си. Държах го с два пръста, за да види Маркъс, че нямам лоши намерения. Освободих барабана и избутах всички патрони навън. Бяха с кухи върхове и изпълниха шепата ми. Поставих ги върху масата до чинията му. Те изтропаха по дървото като прибори за хранене. Известно време се търкаляха нагоре-надолу, докато накрая спряха почти по средата между него и мен.

Прибрах оръжието в кобура.

— Е, какво има? — попитах.

— Познаваше ли Хектор Морено?

Кимнах бавно, уклончиво.

— Мъртъв е — каза Маркъс.

Не реагирах. За мен това не беше новина. Още първия път, когато го срещнах, разбрах, че Морено сам си копае гроба. Беше в един бар в Дубай преди две години. Аз пиех портокалов сок и се готвех да си тръгвам. Заведението беше висока класа, пълно с костюмирани баровци. Морено изникна отнякъде зад гърба ми, облечен в костюм „Армани“ на дискретно райе. Пушеше някакви люти цигари и дърпаше ожесточено. Когато ме заговори, наред с английския примесваше думи на език, който не разбирах. Арабски или може би персийски. След разговора ни, вече на паркинга, запали лула крек. Миризмата на кокаин се беше пропила в дрехите му, през ризата виждах как сърцето му удря като чук в гърдите. Ако тоя беше войник, аз бях Дядо Коледа.

— Какво общо има това с мен? — попитах аз Маркъс.

— Добре ли го познаваше?

— Достатъчно добре.

— Колко добре?

— Колкото познавам теб, Маркъс. И знам, че си ме повикал тук, за да слушам, а не да си говорим за някакъв надрусан откачалник, с когото съм се засякъл при някакъв удар.

— И все пак, Джак — каза Маркъс, — Морено е загинал тази сутрин и заслужава малко уважение. Той беше един от нас, до самия край.

— Когато почна да изпитвам респект към такива като Морено, по-добре да се гръмна.

Замълчахме и известно време изучавах лицето на Маркъс. Очите му изглеждаха някак напрегнати. В чашата му с кафе се бяха образували кафяви пръстени. Отгоре не се виеше пара. Не се виждаха пластмасови опаковки от сметана, нито празни пликчета от захар. Само кафяви пръстени, почнали да хващат коричка, а течността отдолу в чашата приличаше на размътена локва. Беше налята преди поне три часа. Никой не си поръчва кафе в три сутринта.

— За какво става дума? — попитах.

Маркъс бръкна в джоба на сакото си и извади пачка двайсетдоларови банкноти с размера на книга с меки корици. Постави я върху масата.

— Тази сутрин — каза той — ударът, който бях възложил на Морено, се провали. Трупове навсякъде, плячката липсва, федералните се въртят наоколо.

— Какво искаш от мен?

— Онова, което вършиш най-добре — отвърна той. — Искам да направиш така, че всичко да изчезне.