Призрак

32

Нека сега ви обясня как изобщо се набутах в тая каша. Нека ви разкажа за грешката, която сложи край на кариерата на Маркъс като стратег, направи ме негов длъжник в течение на следващите пет години и за малко не ми струва живота.

Да започнем с пушките помпи.

Нашите биячи — Винсънт и Манчини — не тръгваха никъде без тях. Изключено беше да ги убедим да се откажат. Ако ще обираме банка, викаха те, искаме 12-калиброви помпи със сачми „две нули“ под палтата. Маркъс се опита да им обясни, че в Малайзия е много по-лесно да намериш стари руски автомати, отколкото 12-калиброви помпи, но те не искаха и да чуят. Затова възникна нуждата от пласьор на оръжие.

Който се казваше Лиъм Харисън.

Беше австралиец, с бръснат череп и гъсти, остри като тел косми по цялото едро тяло. Репутацията му беше средна работа. Два пъти ни беше помагал, но колеги в бранша разправяха, че създавал повече главоболия, отколкото вършел работа. Препоръките му бяха от общи познати на общи познати, и то отпреди години.

Срещата беше в планините Гентинг, на петдесетина километра от Куала Лумпур, малко след зазоряване. Отидохме трима. Сю Мей трябваше да превежда, аз да прегледам пушките и да осъществя сделката, а Манчини — да пази хартиената торба с парите ни, в случай че нещо се обърка. Да крепиш в ръце хартиена торба може да не звучи кой знае колко престижно, но повярвайте ми, задачата си я бива. Не един или двама са платили с живота си заради това, че не е имало кой да държи парите при важна сделка.

Видях Харисън след един завой на пътя. Стоеше, подпрян на предния капак на старо белезникаво „Ем Джи Монтего“, и имаше вид на човек, чакал с часове. От всичките му пори течеше пот. Беше по шорти, които стигаха до коленете, сандали със засъхнала кал и непрана от дни тениска с логото на AC/DC. В ръката си държеше разтворен плик с мазен чипс. Под тениската се очертаваше голям револвер, затъкнат в ластика на шортите.

Спряхме колата и бавно слязохме. Аз не затворих веднага вратата си, а се огледах, за да видя дали Харисън не си е довел компания. Отначало останахме на известна дистанция, за да не реши, че се готвим да го нападнем. Междувременно той не помръдваше от мястото си. Стоеше и ни гледаше.

— Какво има, момчета, да не сте се загубили? — обади се накрая Харисън.

— Всички пътища по тия места си приличат — отвърна Сю Мей.

— Закъсняхте десет минути.

— Не искахме да ти пречим на закуската — каза Сю Мей. — Така мразя чипс…

— Вкусът е нещо, което се придобива с времето. Да минаваме по същество, а?

— Тук мястото подходящо ли е?

— Не се бойте. Полицията рядко идва насам. Единствените хора по тия места са местни и туристи, тръгнали на екскурзия. На десет километра наоколо няма бензиностанция или ресторант. Дори да мине някой и да забележи нещо, едва ли ще се разприказва. А и да го направи, ще минат часове, докато пристигне полиция.

— Е, добре — каза Сю Мей. — Как искаш да го направим?

— Ще отворя багажника на колата и вие ще погледнете вътре. Пушките не са заредени, патроните са скрити другаде. След като изберете каквото ви трябва, ще говорим за цената. Някой от вас носи ли оръжие?

Сю Мей ме погледна, аз погледнах Манчини. Поклатих глава. Нямахме оръжие.

— Рекох си, че може да сте от лошите — каза Харисън. — Нали нямате нищо против, че аз нося?

— Само без резки движения — каза Сю Мей. — И си го дръж в гащите.

Харисън я изгледа, похотливо ухилен, после заобиколи колата и пъхна ключ в капака на багажника. Вдигна го и се дръпна крачка назад, за да огледаме стоката.

Асортиментът му не беше най-добрият, който бях виждал, но не беше и най-лошият. Купчина стари пушки помпи с пластмасови приклади, порядъчно очукани и с бели драскотини около мушката и отвора за пълнителя.

— Специалитетът на заведението — обади се Харисън — е помпа „Бенели Супернова“ с пистолетна ръкохватка от черен каучук. Изработена е основно от пластмаса, но вътре е със стоманен скелет, нали така? Изключително лека и здрава. Може да я изпускате, ритате, пълните с пясък, да я малтретирате както си Щете и пак ще стреля.

Вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне, и извадих от багажника гладкоцевна пушка с тегло около четири килограма, а на дължина колкото протегната мъжка ръка от рамото до върховете на пръстите. Дръпнах затвора и огледах вътре механизма. Под цевта имаше тръбен магазин за четири патрона, което не беше зле, но не беше и нещо особено. Някои гладкоцевни пушки събират до осем. Беше черна и недодялана на вид, изработена от някакъв синтетичен материал, наподобяващ каучук. Спомням си, че първата ми мисъл беше: тия пушки са твърде големи. Толкова големи, че Харисън ги бе наредил напреки в багажника на колата си. Разбира се, нямаше да останат дълго време такива. Манчини щеше да пререже с бижутерско трионче цевите и прикладите зад ръкохватката. Когато приключеше работа с тях, щяха да се събират в дипломатическо куфарче. Дръпнах отново затвора и го чух как мазно изщрака.

Сю Мей поглеждаше ту мен, ту Манчини. Той кимна одобрително, аз също. После тя попита:

— Колко?

— Три и петстотин всяка.

Манчини отвори хартиената торба, която носеше, извади пачка рингити и започна да отброява банкнотите. След като отброи 10 500, спря. Подаде парите на Сю Мей, която ги предаде на Харисън. Всичко бе организирано по такъв начин, че Харисън да не се окаже нито за миг на по-малко от два метра от торбата.

— Патрони? — попита Сю Мей.

— Имам петсантиметрови магнум за сърни, „две нули“ с увеличен заряд, фабрично пресовани. Кутия с двайсет и пет броя за петстотин.

— Искаме две кутии.

— Искам най-напред да сложите пушките в багажника си и да го заключите. След това ще ви дам патрони. Ясно ли е?

Сю Мей ме погледна.

Аз кимнах, заобиколих Харисън, избрах трите най-нови на вид пушки от купчината в багажника му и ги понесох като наръч дърва към нашата кола. Пуснах ги напреки вътре и затворих капака. През цялото време усещах погледите им върху себе си.

Нещо не беше наред.

Не съм ясновидец, но имам изострени сетива за опасност. Този инстинкт е задължителен за един призрак, след като част от играта е да знаеш кога да се откажеш. Отказвал се съм в последния момент от участие в операции, понеже нещо ми се е струвало не наред, точно както сега. Усещах, че Харисън е намислил да ни свие някакъв номер. Само дето още не знаех какъв и не се решавах да кажа на Сю Мей и Манчини да си тръгваме, и то в момент, когато всичко върви толкова добре. Затова се подпрях с ръце на багажника и зачаках, като поглеждах встрани и се опитвах да се успокоя.

Манчини отброи още банкноти за патроните. Подаде ги на Сю Мей. Харисън ги пое от ръцете й и ги натъпка в джоба на шортите си, без да ги брои. После отвори предната врата на монтегото и извади от там две големи картонени кутии с муниции. Подхвърли ми едната, после другата. Аз ги улових във въздуха и ги сложих на задната седалка. Отворих едната, за да проверя дали ни е дал точните патрони за този вид оръжие, и вдигнах палец в знак, че всичко е наред.

Харисън насочи пръст към мен.

— Ти си призракът, нали?

— Не — отвърнах аз. — Аз съм само снабдител.

— Сигурен ли си? Снабдителите, които познавам, не участват в удари.

— Кое те кара да мислиш, че готвим удар?

— Чух, че ти си човекът, който уреждал паспортите.

— Грешно си чул.

— Айде бе! Чух също, че при теб всичко било екстра качество. Истински холограми и тъй нататък. Че вашите паспорти можели да минат през всеки граничен контрол.

— Не — казах аз. — Не са чак толкова добри.

— Хайде, хайде — продължаваше Харисън. — Дай поне да видя един.

Исках единствено да го накарам да млъкне. Не ми беше приятно да разговарям, както не ми беше приятно и да работя с него. Всичко в тоя човек ме отвращаваше — професията му, външният му вид, лошият му дъх, гадният му акцент. Исках само да се върнем в града и да си свършим работата, за която бяхме пратени. С други думи, не мислех трезво. Позволих на обзелото ме странно чувство да отклони вниманието ми.

Извадих паспорта на името на Джак Делтън от джоба на якето си и му го подадох. Той потърка с пръсти една от страниците, за да усети релефа на хартията, после обърна на снимката ми. Огледа я отблизо, погледна ме за момент, после отново заби нос в снимката.

— Страхотна изработка — каза накрая той. - Делтън ли се произнася или Далтън?

— Делтън. Джак Делтън.

— Откъде го имаш?

— От моя стратег — отвърнах аз. — Приключихме ли?

Той ми върна паспорта, като ми намигна и се ухили, сякаш бяхме най-добри приятели.

— Ъхъ — рече той. — Приключихме. Ако решиш да ми продадеш един от тия паспорти, звънни да се чуем, става ли?

— Да бе, непременно.

Докато се качвах в колата, не изпусках от поглед Харисън. Манчини се качи след мен, Сю Мей бе последна. Преди да затвори вратата, Сю Мей с неохота махна с ръка на Харисън, сякаш за да каже нещо от рода на: Е, приятно ми беше да работим заедно. Той й махна в отговор, после ръката му се оформи като пистолет, с изпънат напред показалец и вдигнат нагоре палец, насочен право към нас, докато устните му се закръглиха в беззвучно „Бум!“.

Не можех да се отърся от странното усещане, че бяхме направили фатална грешка, макар да не знаех къде точно бяхме сбъркали. Сю Мей запали двигателя и въздъхна с облекчение, че най-после всичко бе приключило. Манчини разтваряше и свиваше дланите си в юмруци, не го свърташе на едно място. Поех дълбоко въздух и го задържах в дробовете си. Аз също се радвах, че всичко бе минало. Може би радостта ми беше преждевременна.

Защото точно в този момент се досетих.

И ме обзе страх. Разбрах точно какво не беше наред в картинката. Съзнанието за това ми подейства като тежкокалибрен куршум, пробил черепа ми и изскочил навън. Изпсувах наум. Ако бях по-умен, щях много по-рано да се досетя какво не е наред. По дяволите! Сега беше толкова очевидно. Опитах се да запазя спокойствие.

Посегнах и потупах Сю Мей по рамото.

— Почакай за момент. Ей сега се връщам.

Слязох и вдигнах ръка, за да закрия очите си от слънцето. Когато ме видя да се връщам, Харисън също слезе от колата си и ме изгледа.

— Проблем ли има? — извика той през пътя.

— Не — отвърнах аз. — Искам само да те питам нещо.

С бърза крачка изминах дистанцията между нас.

Харисън пристъпи напред и се подпря на капака на монтегото, като постави до себе си плика с чипс. Когато стигнах до него, той ме посрещна с тънка усмивка.

— Какво има?

— Искам да изясня нещо.

— Не връщам пари, ако това те интересува.

— Не, не е това.

Направих още крачка напред и навлязох в личното му пространство. Той не помръдна.

— Ей, пич, нали уж всичко беше наред!

— Имам само един въпрос — казах аз.

— Е, добре. Казвай.

— Откъде знаеше, че нося паспорт в себе си?

Не му оставих време за отговор. Преди да бе успял да реагира, се хвърлих напред и извадих револвера от колана му. В този момент бяхме на не повече от две педи един от друг и аз видях страха в очите му, когато обърнах оръжието към него. Той се опита да ми го изтръгне, но беше вече късно. Опрях дулото в слънчевия му сплит и дръпнах спусъка. Бяхме достатъчно близо, за да усетя последния му вонящ дъх в лицето си.

Бум!

Куршумът го повдигна от земята и го отхвърли назад. Тялото му се претърколи в канавката. От дулото на револвера излизаше лютив дим. От околните дървета се разхвърчаха птици.

Всичко стана много бързо. Допреди миг Харисън се подпираше на колата си, а сега лежеше проснат по лице с куршум в корема. Подритна един-два пъти с крака, после притихна. Водата в канавката почервеня.

На моите хора не им трябваше много време, за да реагират. Видях как Манчини отвори багажника, измъкна една от пушките, разкъса кутията с патрони и извади един, докато с другата ръка дръпна назад затвора. Той натъпка патрона в цевта, върна затвора в предно положение и още преди ушите ми да бяха спрели да пищят, беше на три метра зад мен, а дулото на помпата беше насочено в средата на торса ми.

Сю Мей беше малко по-бавна. Изскочи от колата, затича се към нас и се спря на метър-два от Манчини.

— Какво, по дяволите, беше това? — извика тя.

Аз останах на място, провесил тежкия 44-калибров револвер на показалеца си, за да им покажа, че не съм превъртял и нямам враждебни намерения. Със свободната си ръка взех плика с чипс от капака на колата, извърнах се бавно и вдигнах пръст към устните си.

Да не сте продумали.

След което бръкнах вътре и пред невярващите им погледи извадих от плика безжичен микрофон.

Бях забелязал, че Харисън през цялото време нито веднъж не си взема чипс от плика. Сега знаех защо. Вътре имаше записващо устройство с размери на портфейл, залепено с тиксо за станиола. Не беше най-усъвършенстваното техническо средство на света, но вършеше работа. От такова близко разстояние най-вероятно беше предавало всяка казана дума. Пуснах го на земята и го смачках с тока на обувката си. Сю Мей и Манчини ме наблюдаваха с нарастващо безпокойство.

— Току-що бяхме прекарани от ченге под прикритие — обясних аз.