Призрак

9

Човекът, обещан ми от Маркъс, стоеше облегнат на стената до изхода за пристигащи и държеше лист, на който пишеше Джак. Беше млад, чернокож, с пригладена с гел коса и скъп костюм. Бих го сбъркал с шофьор на лимузина, ако не бяха златните рамки на очилата и едва ли не притесненото изражение на лицето. Забеляза ме едва когато застанах пред него.

— Аз съм човекът, когото чакаш — казах.

Здрависахме се и мъжът тръгна с мен, без да го подканвам.

— Приятно ми е, сър — каза той.

— Кой си ти?

— Изпратен съм, за да ви подпомагам с всичко, което поискате.

— Добре.

— Прибягвали ли сте преди до нашите услуги?

— Не.

— Ние осигуряваме каквото ви е нужно. Личната ви неприкосновеност е гарантирана. Нищо от поръчаното не може да бъде проследено до вас. Всякакви документи за нашите отношения ще бъдат унищожени незабавно, след като си платите сметката. Не съхраняваме досиета на нашите клиенти, не задаваме въпроси.

— Ти лично отговаряш за мен, така ли?

— Да, сър. Вашият работодател се свърза с мен днес и ме инструктира да не питам за името ви.

— Много добре. А аз мога ли да знам твоето?

— Александър Лейкс.

— Не е истинското ти име, нали?

— Не, сър, не е. А аз как да ви наричам?

— Сър е достатъчно.

— Да, сър.

— Също и Одисей.

— Най-измисленият псевдоним, който съм чувал.

— Падам си по героя.

— Ама това герой ли било?

— На Омир. А също и на Джеймс Джойс. Ти не четеш ли?

— Само вестници.

Минахме заедно през плъзгащите се врати и излязохме навън, където бяха бюрата на агенциите за наемане на коли. Предпочитах да си наема отделна кола. Дръннах със звънеца, за да привлека вниманието на някой служител. Когато отвътре излезе жената с куп документи, аз посочих с пръст Александър. Той ме погледна, после бутна шофьорската си книжка през гишето и попълни личните си данни в договора. Беше левак и пишеше така, сякаш вместо писалка използваше скалпел. Перфектен курсив. Плати колата затри дни със златна кредитна карта. В портфейла му зад прозрачното прозорче се виждаха две поизбелели снимки на децата му.

Когато приключихме на гишето и излязохме на паркинга, той каза:

— Позволих си да ви запазя стая в, Нелси“. Познаваме персонала там. Името ви, каквото и да е то, не фигурира в компютъра им, от престоя ви няма да останат никакви следи. Всички сметки ще бъдат препращани на нас. Резервацията е на името на Александър Лейкс.

— Кога трябва да ти платя?

— Обадете се, когато сте готов да отпътувате, и ще си уредим среща. Ако това не е възможно, мога да уредя да ми оставите сумата някъде или направо да се разплатим по банков път с работодателя ви.

— Кредитни карти приемаш ли?

— Само в брой или с банков превод.

— Добре.

Почакахме малко, докато пред нас спря синя хонда сивик на около две години, с допълнително поставен джипиес над таблото. От нея слезе хлапак и ми подаде ключовете.

— Можете да си изберете всякакъв автомобил, сър.

— Този ми върши работа.

Навремето се дразнех да карам малолитражки, но вече не. Повечето скъпи коли се набиват на очи, а това пречи на работата. Когато наемате кола за конкретна задача, ви трябва нещо незабележимо. Анджела ме беше научила на това. А едва ли има по-незабележим автомобил от хонда сивик. В рекламите ги представят за уникални, подчертаващи младежката индивидуалност, но в тях няма нищо подобно. Това са евтини, невзрачни коли. По пътищата се движат десетки модели и никой не може да ги различи един от друг. С времето това почна да ми харесва. Хондата няма по себе си нищо оригинално и нестандартно, нищо, което да привлича вниманието. Евтина вносна машинка, обикновена във всяко отношение.

Погледнах Александър.

— Ти с кола ли дойде до тук?

— Да, сър.

— Ами тогава можеш да тръгваш. Имам нужда да ми се набавят някои неща, и то бързо. Няколко мобилни телефона с предплатени карти, набор ключарски инструменти, нож, дрехи и автошперц. Нали знаеш какво е това?

— Пластмасова лента, с която се отварят врати на автомобили.

— Повечето хора наричат това „безключово проникване“.

— Дайте ми един час. Нещата ще ви чакат в хотела.

— Имаш ли в себе си телефон?

— Да, сър.

— Дай ми го.

Той извади лъскав черен смартфон от джоба на панталона си. Аз го разгледах, проверих последните набрани номера, но не открих нещо, което да ми се стори съмнително. После го пуснах в джоба си.

Александър ме гледаше някак особено.

— Вие току-що ми отнехте телефона — констатира накрая той.

— Така ще знам, че си имаме доверие.

— Е, и?

— Трябва ми телефон с местна регистрация.

— В такъв случай ето ви служебния ми номер. — Той навря в лицето ми визитка, на която бяха напечатани името му, номерът на телефона и фирмата. Логистични VIP услуги.

Аз запаметих номера и му я върнах.

— Не, благодаря.

Качих се в колата и затворих вратата. Александър Лейкс ме изпрати с поглед, после се обърна и закрачи към терминала. След малко го видях как излезе иззад ъгъла с черен мерцедес. Беше нов модел със затъмнени стъкла и приличаше на полирано преспапие. Следвах го известно време по шосето към центъра на града, но в един момент поех по отбивката през солените блата. Докато шофирах, си мислех за него. Беше перфектният говорител. Произнасяше думите на работодателя си едва ли не по-добре от него самия. Къде ти, положително по-добре. А времето течеше.

Имах трийсет и седем часа.