Призрак

10

По стария път през блатата стигнах до магистрала № 30. Ръкав на залива Абсекън се виеше през равнината като вена на наркоман. Докато наближавах Атлантик Сити, имах чувството, че пътувам за Лае Вегас. Пътят и към двата града е празен, с два реда избелели билбордове и реклами на казина отстрани, които помнех още от детството си. Солените блата наоколо ми напомняха пустинята. Гореща, пуста равнина. На километри не се виждаше нищо освен от туфи изсъхнала трева. Кулите на казиното трептяха като мираж на хоризонта. Хондата се държеше добре на пътя.

Минах покрай билборд, на който пишеше: „Атлантик Риджънси “ — един нов свят.

Колкото повече наближавах града, толкова по-ясно усещах солта във въздуха. Усилих климатика докрай и следвах указанията на джипиеса. Спомних си, че Маркъс бе споменал някакъв склад на самообслужване, северно от града. Да ми се обадят и да изчакат. Ако те наистина бяха наели там помещение, това трябваше да бъде първата ми спирка. Дължах го на Рибънс. Не всеки, който не се свърже с останалите след неуспешен удар, следва да се счита за духнал. Някои имат обяснения за мълчанието си, които не са непременно лъжливи. Батерии се изтощават. Телефонни номера се губят. Има места без покритие. Звучи малко вероятно след месеци усърдно планиране, но знае ли човек? Ако Рибънс чисто и просто си бе счупил телефона при схватката или го бе захвърлил в пристъп на паника, от това не следваше, че не се бе опитал да се добере до склада. Можеше и в момента да е там, да чака и да се моли Маркъс да му изпрати такъв като мен, а не някой изверг с буркан смляно индийско орехче и шлосерски клещи. Бях длъжен да допусна, че човекът е невинен. Поне до доказване на противното.

Видях табелата на склада от близо километър разстояние — малка точица на хоризонта, която постепенно се увеличаваше. Складът се намираше в ничията земя между покрайнините на града и блатата. Мястото изглеждаше доста запуснато. Складовите „помещения“ бяха стари контейнери, струпани направо на земята и заобиколени от четири и половина метрова ограда от бодлива тел.

Насред паркинга имаше барака, вероятно офис. Табелата, която бях видял отдалече, беше на колела. Спрях и слязох от колата. Все едно попаднах в парен котел. Миризмата на застояла вода и ръждив метал ме удари като юмрук в носа. Още не бях прекосил паркинга, когато ризата ми се напои с пот и залепна за гърба.

Подобни складове на самообслужване са идеално логистично решение за всякакви обири. За сто долара месечно наемаш десет квадратни метра складова площ и стига да си плащаш редовно наема, можеш да държиш там каквото си щеш. Да, управата ще забележи, ако почнеш да спиш в контейнера, но извън това няма никакви ограничения. Повечето фирми, развиващи подобна дейност, ти искат шофьорска книжка, както и писмена декларация, че няма да използваш склада им за противозаконни цели, но ако си намислил да правиш точно това, нямат никаква реална възможност да ти попречат. А пък ако ти е нужно място, където да се скатаеш за няколко часа, складът е във всяко отношение за предпочитане пред мотел. През оградата се виждаха редиците контейнери. Един поглед бе достатъчен, за да реша, че Рибънс не е там. Когато покажат лицето ти по телевизията, това променя всичко. Изведнъж започваш да се питаш дали онзи хлапак, който те бе наблюдавал отегчено, докато си попълваше документите преди няколко месеца, не би те разпознал в очна ставка. Не, тук Рибънс би се чувствал като в капан. Параноята му щеше да вземе решение вместо него.

Но Рибънс имаше нает контейнер в този склад.

Който си струваше да се провери.

Без да се спирам при офиса, тръгнах направо към вратата на склада. Над бравата имаше клавиатура за набиране на цифров код. Така всеки, който го знаеше, можеше да си влиза по всяко време. Опитах 1111, после 4444, в случай че фабрично зададените кодове все още бяха валидни. Не бяха. Погледнах нагоре. Признавам, че не изгарях от желание да бъда нарязан от наточените като бръснач хром-никелови остриета на бодливата тел. Насочих вниманието си обратно към клавиатурата.

Извадих от джоба си ключа на колата. Свалих халката с емблемата на агенцията и я захвърлих встрани. Онова, което остана в ръката ми, приличаше на обикновен ключ. Особено ако пръстите ми закриваха черната част с електронните елементи. Върнах се при колата и извадих от жабката наемния договор. С нокът изтръгнах телчето, с което бяха защипани страниците, и го пуснах в джоба си. Върнах документите, откъдето ги бях взел, изправих се и тръгнах към офиса на управителя.

За да убедите някого да ви допусне в охранявана зона, трябва да си придадете вид, сякаш наистина имате право да влизате в нея. За да получите достъп до тайна сметка в швейцарска банка, от вас се иска да носите със себе си кюлче злато, понеже някои банки използват златни слитъци като част от ключа на номерираните сметки. Няма значение дали златото в ръката ви е всъщност олово, напръскано със златист спрей и с холографска лепенка отгоре. Достатъчно е да изглежда злато в очите на банкера. Ако исках да убедя някого да ми отвори, трябваше да го накарам да мисли, че притежавам ключ за един от контейнерите. Той нямаше да ме види да го ползвам, но трябваше да си го помисли. Понякога малките детайли са решаващи, за да преметнеш някого.

Хлапакът на гишето беше може би на осемнайсет години. Кожата на лицето му беше с цвят на грис халва, униформата му не бе прана отдавна. Седеше на въртящ се стол на колелца и гледаше телевизия. Видя ме, но не стана.

— Вратата не се отваря — казах аз.

Хлапакът дори не ме погледна.

— Правилно ли набрахте номера?

— Да — отвърнах аз, като си придавах възмутен вид.

— Коя врата използвате?

— Предната.

— Пробвайте пак. Аз влязох сутринта през нея.

— Казвам ти, току-що бях там. Не се отваря.

Хлапакът въздъхна и вдигна поглед към мен. Не видя познато лице, разбира се, но това едва ли му се стори подозрително. Даде ми знак да го последвам и тръгна напред с такава неохота, сякаш му бе писнало да се разправя с такива като мен. Когато стигнахме, аз посочих безпомощно клавиатурата с ключа си. Той се пресегна и набра цифрите една по една, като при това ги изговаряше бавно и отчетливо, сякаш ми нямаше доверие, че ще ги възприема с ограничения си мозък. Вратата избръмча тихо и се отвори. Аз отначало го изгледах невярващо, после си придадох засрамен вид. С малко усилие на волята дори успях да се изчервя.

— А ключ поне носите ли си? — попита той.

Вдигнах нагоре ключа от колата, като го стисках така, че да се виждат само зъбите.

Той кимна.

— И за следващия път си запишете кода, а? Да не го забравите пак.

Тръгнах покрай редицата контейнери и бързо намерих обозначения с голям разкривен номер 21. Контейнерът на Морено. С неговия щастлив номер. През халки в двете крила на вратата беше промушена верига, заключена с прост катинар, вероятно предоставен от склада.

От Рибънс нямаше и следа. Като се има предвид, че катинарът си беше на мястото, той едва ли се бе вясвал насам или пък бе имал намерение да го прави. По всичко личеше, че Рибънс и Морено от самото начало бяха решили да забравят за сборния пункт на Маркъс.

Извадих телчето от джоба си и го изправих с пръсти, докато в единия край останаха само поредица от малки грапавини. Свалих иглата от вратовръзката си, за да я използвам като лост. Приближих се, за да огледам отблизо катинара. В такава жега трудно се разбиват ключалки, особено без подходящи инструменти, но до две минути бях готов. Свалих катинара и го захвърлих надалече. После изхлузих веригата от халките и дръпнах резето.

Нещо не беше наред с този контейнер. По вида на катинара никой не беше идвал от доста време насам. Поне от седмица. Каквото и да откриех вътре, щеше в най-добрия случай да е остаряло, в най-лошия — без връзка с инцидента. Но си струваше да надникна. Рибънс все някъде се бе скрил, затова и най-дребните неща можеха да ми бъдат от помощ.

При отварянето си вратите на контейнера издадоха звук като от стъргане с нож по черна дъска. Трябваше да ги тегля с две ръце. От вътрешността ме лъхна струя горещ въздух като от огромен сешоар. Минаха няколко секунди, преди зрението ми да се нагоди към тъмнината. Вътре миришеше на ръжда и още нещо.

Контейнерът беше празен.

Почти.

Интермодалните корабни контейнери могат да бъдат с различен размер в зависимост от товара, за който са предназначени. Най-често срещаните са приблизително с дванайсет метра дължина, два и петдесет и пет височина и два и четирийсет ширина. Контейнерите били разработени най-напред от военните през Втората световна война за по-лесно превозване на огромни количества стоки с кораб и влак или камион. Сега се използват навсякъде. Този беше почти празен. Вътре нямаше нито резервен автомобил, нито следи от импровизирано укритие. Нито изоставено в бързината снаряжение. Нямаше залепени планове по стените, нямаше спални чували или топографски карти с нанесени на ръка обозначения.

В цялото това пространство се виждаше само малка чанта, по-скоро ученическа раница, подпряна до една от стените.

Огледах се. Първо наляво, после надясно. Нищо.

За момент си помислих, че раницата би могла да съдържа нещо опасно, било някоя от мръсните използвани игли на Морено или пък импровизиран капан, който двамата с Рибънс бяха измайсторили за всеки случай. Втората ми мисъл беше, че може би парите бяха вътре, но аз обикновено не съм чак такъв късметлия. Нито пък чак такъв глупак.

Развързах раницата.

Вътре нямаше игли. Нито капан.

Имаше нещо съвсем различно.