Призрак

47

Вратите на асансьора се разтвориха. Още щом влязохме, Сю Мей извади от чантичката си флакон спрей, разтръска го и изстреля дълга черна струя в обектива на камерата. Нямаше значение дали хората от охраната щяха да забележат изчезването на образа, защото вече нищо не можеше да спре асансьора — магнитните карти бяха минали през прорезите, системата се бе задействала. Бяхме вътре.

Нямаше време за губене. След като камерата бе неутрализирана, Винсънт Манчини и аз коленичихме на пода и започнахме да се преобличаме за появяването си в банката. Всеки от нас си бе приготвил различен костюм. Манчини беше със старо камуфлажно яке и плътна черна скиорска шапка, покриваща изцяло лицето му Винсънт се бе издокарал с рошава яркосиня перука, суичър и маска на Роналд Рейгън. Аз бях с черна риза, бежово яке и маска на Гай Фокс. Анджела — със син костюм с панталон и хокейна каска. Джо Ландис беше с предпазна маска на заварчик, покриваща цялото му лице заедно с очилата, а Сю Мей беше нахлузила върху главата си торба от еластичен полимер, подобна на огромен презерватив, деформираща чертите й до неузнаваемост. При предварителния оглед бяхме засекли, че частният асансьор изминава разстоянието от партера до последния етаж за минута и двайсет секунди. Преоблякохме се за половината от това време.

Целият този маскарад не беше самоцел. Доказано е, че когато престъпникът е облечен в ярки цветове и екстравагантни форми, е много по-трудно за един свидетел да запомни чертите на лицето му, отколкото ако е в сиво, безлично, непривличащо вниманието облекло. С циркаджийските си дегизировки целяхме да отвлечем вниманието на заложниците, за да запомнят маските ни и нищо друго. Когато дойдеше време да ги свалим, щяхме да станем невидими, да се слеем с тълпата.

Нахлузих на ръцете си чифт латексови ръкавици. Всички щяхме да бъдем с ръкавици, въпреки че двамата с Анджела нямахме папиларни линии на пръстите си. Не биваше да оставяме отпечатъци дори във вид на безформени мазни петна. Единственото изключение беше Ландис, касоразбивачът, понеже той не можеше да си върши работата с ръкавици. В неговата професия е нужен финес и с ръкавиците щеше да се чувства едва ли не инвалид. Вместо това Ландис си носеше четирилитров бидон с амоняк. След като приключеше, щеше да го излее върху всичко, което бе докосвал. Щеше да свърши същата работа.

Винсънт ме докосна по ръката и ми подаде автоматичната карабина на куриера, която бе извадил изпод колата. Към ремъка бяха прикрепени няколко резервни пълнителя. Аз му кимнах и препасах оръжието на гърба си. Винсънт дръпна затвора на 12-калибровата си пушка помпа и вкара патрон в цевта; очите му блестяха през процепите на маската. Манчини вдигна палец и изръмжа доволно. И двамата бяха готови да размажат всеки, който им се изпречеше.

Извърнах глава и прехапах долната си устна; цифрите на дисплея над контролния панел се сменяха бавно. Двайсет и пет. Двайсет и шест. На всеки етаж тихичко издрънкваше невидимо звънче. Двайсет и седем. Двайсет и осем. Двайсет и девет.

Дланите ми в ръкавиците се потяха. Винаги преди обир на банка е така. Затворих очи и се опитах да концентрирам гнева си. Бяхме почти стигнали.

Дзън!

Асансьорът спря рязко и вратите се разтвориха. Насреща стоеше млада служителка. Когато вдигна глава и ни видя, очите й се разшириха от ужас, документите в ръцете й се разпиляха по пода. Не съм я запомнил с нищо особено, но никога няма да забравя писъка й. Въпреки че и в него нямаше кой знае какво за запомняне. Започна, както обикновено започва един женски писък, с пронизително скимтене като на ритнато куче и завършваше с истеричен хлип. Това, което ме обърка за момент, беше времето. При повечето обири минават няколко секунди до първия писък. Понякога всичко протича в напрегната тишина, понеже всички са твърде уплашени, за да помръднат от местата си. Но не и този път. Още с отварянето на вратите жената се разпищя.

Аз я сграбчих за косата и я запратих към едно от гишетата.

Всъщност жената ни свърши добра работа. Населението на Малайзия говори няколко официални езика, а един писък е универсално разбираем. Всички в банката моментално осъзнаха какво става, дори тези, които не разбираха и дума английски. Аз размахах автомата и пуснах един откос в тавана.

— Никой да не мърда! — извиках. — Това е обир!

След това едновременно се случиха няколко неща. Винсънт прескочи непробиваемите плексигласови прегради, които отделяха гишетата на касиерите от салона, и ги взе на мушка с помпата. Нареди им да се отдръпнат от работните си места и да не докосват парите. Под гишетата имаше паник бутони, но дори никой от касиерите да не посмееше да посегне към тях, под банкнотите имаше сензори, които се включваха, когато чекмеджето останеше празно.

Междувременно Манчини обикаляше останалите помещения на етажа и подкарваше с пушката си всички служители към главното фоайе. Когато стигна до вратата на аварийното стълбище, той я отвори, откачи една граната със сълзотворен газ от колана си и я хвърли в стълбищната клетка. За по-малко от двайсет секунди всичко на два етажа надолу щеше да се изпълни с газ. Без вентилация газът щеше да остане там поне час и никой без газова маска нямаше да може да премине по стълбището. За по-сигурно Манчини блокира отвътре бравата на вратата и я заключи с велосипеден катинар. Вече никой не можеше да влиза или излиза от помещението.

Сю Мей изтича във фоайето и натисна бутоните за повикване на четирите останали асансьора. Две от вратите се разтвориха веднага. Тя залепи по едно парче тиксо върху лазерните сензори, за да не се затварят повече. Асансьорите щяха да останат блокирани на етажа, освен ако някой не ги отблокираше с пожарникарски ключ. По този начин и охраната на сградата нямаше да може да ги изключи или отмени командата й. Тя напръска със спрей камерите над контролните табла и зачака другите два асансьора, за да ги извади от строя по същия начин.

Анджела вече беше в задното фоайе. Дън Онпан, управителят, беше в кабинета си зад стъклените кабини. Преди да успее да се надигне от бюрото, тя го сграбчи за яката и блъсна главата му в ръба на дървения плот. Зашеметен, Дън се плъзна от стола си и падна на пода. В нашите среди това се нарича „черепна гимнастика“. Ако преценим, че някой е склонен да окаже съпротива или да задейства алармата, вместо поздрав го цапардосваме по главата. По този начин не само му демонстрираме, че не се шегуваме, но и разстройваме за известно време реакциите и мисловния му процес. Човек с леко мозъчно сътресение не е способен на нищо. След като го извади от строя, Анджела разкъса ризата му и откъсна верижката с ключовете от трезора и помещението с личните сейфове. Знаейки, че под бюрото му има паникбутон, тя го извлече за яката от кабинета и го хвърли на пода във фоайето.

Джо също не си губеше времето. Той се бе отправил директно към вратата на трезора в югоизточната част на етажа, близо до центъра на небостъргача. По-малко от двайсет секунди след влизането ни в банката той вече беше на колене и вадеше инструментите от чантата си. Зад гърба му се бе появил друг управител на трезора, но при вида на Джо бе замръзнал на мястото си, обзет от паника. С дулото на пушката си Манчини му направи знак да се разкара.

Аз скочих върху едно гише и заявих:

— Не сме тук заради вашите пари. Искаме само тези в трезора. Те са застраховани, така че не губите нищо. Ако изпълнявате указанията ми, ще си тръгнете от тук невредими. А сега лягайте на пода, дяволите да ви вземат!

Сю Мей им повтори същото на малайски, макар да не беше необходимо. В много области на обществения живот, включително в банковото дело, английският е официален език в Малайзия. Управителите на банката положително ползваха английски поне на работно равнище. Преводът по-скоро беше необходим, за да им даде време да осмислят случващото се в суматохата.

Насочих автомата към събралите се във фоайето. Когато човек държи подобно оръжие в ръцете си, не е необходимо да заема заплашителни пози. То говори вместо него. Те ме погледнаха ужасено, вдигнаха ръце и бавно се смъкнаха на колене. Когато всички бяха по очи на пода, оставаха само неколцината мениджъри от средния ешелон. Аз отидох до стъклените им кабинки и ги измъкнах един по един изпод бюрата им. Бяха трима — двама азиатци и един британец. Работеха с индивидуални клиенти, така че едва ли разполагаха с паникбутони и ключове от сейфовете и трезора. Закарах ги във фоайето и ги накарах да легнат на пода като всички останали. Минах още веднъж по кабинетите, за да проверя дали случайно някой не се беше скрил вътре, като пътьом изтръгвах кабелите на стационарните им телефони от стената. Когато му дадох знак, че навсякъде е чисто, Винсънт слезе от гишето и подкара касиерите и разплаканата управителка към тълпата, която се беше скупчила в ъгъла възможно по-далече от асансьорите. Манчини ги оглеждаше смръщено. Нямаше нужда от допълнителни заплахи — всички бяха покорни като стадо овце.

Един по един ги проверих за скрити оръжия, като започнах с Дън Онпан. Опипах с крак джобовете, мишниците и глезените му. После се прехвърлих на следващия заложник, после на следващия. Времето ни беше ценно. Цялата процедура отне по-малко от половин минута. Общо имахме тринайсет заложници: двама касиери, шестима служители на банката, двама клиенти и тримата мъже от бронираната кола, които трябваше да качим горе на по-късен етап. Никой не беше въоръжен, но повечето имаха портфейли и мобилни телефони.

— Извадете телефоните си и махнете батериите — казах аз. — Плъзнете ги по пода към отсрещния ъгъл. Не се опитвайте да звъните или да пращате съобщения. И без това сме заглушили сигнала, най-много да ни ядосате без нужда. Хайде, изпълнявайте.

Сю Мей преведе на малайски, за да не останат никакви съмнения.

Наблюдавах внимателно заложниците, докато вадеха телефоните от джобовете си. Нямахме техническа възможност да заглушим сигнала, но аз ги излъгах, за да станат по-сговорчиви. Като цяло всичко вървеше гладко. Един от мениджърите каза нещо на малайски, което Сю Мей преведе като „Нямам“. Това ми се стори подозрително и пребърках джобовете му. Не открих телефон, но за всеки случай казах на Манчини да го инжектира с приспивателно. Не исках да рискувам. Когато телефоните им бяха на пода, аз ги смачках с тока на обувката си.

— Чисто - казах.

— Чисто — повтори Анджела.

Сю Мей и Винсънт бяха зад гишетата на касиерите.

— Чисто.

Джо беше заел позиция пред вратата на трезора с горелката си.

— Чисто.

Манчини погледна през рамо и вдигна палец. Всичко е чисто.

Усмихнах се. Банката беше наша. Нищо работа. Поех дълбоко дъх и хвърлих поглед навън през прозореца. Кулите „Петронас“ трептяха в далечината през сутрешната мараня. Погледнах часовника си. Бяха изминали точно шейсет и пет секунди от отварянето на вратите. Лесното беше приключило. Поех още веднъж дълбоко въздух в дробовете си и бавно го изпуснах. Пулсът ми беше забързан и трябваше да го нормализирам.

В този момент жената отново се разпищя.

Беше коленичила в средата на групата, подпряна на длани. Сълзи, примесени с очна линия, се стичаха по лицето й, откъсваха се от брадичката и падаха на едри черни капки по костюма й. Ръцете й трепереха, лицето й беше разкривено в ужасна маска на неподправено страдание. Изпод линията на косата й се процеждаше тънка струйка кръв. Стана ми жал за нея. Колкото и да си придавах твърдост, в мен се обади чувство за вина. Извърнах поглед встрани и се опитах да не обръщам внимание на писъците й, но това беше невъзможно. Тя ми пречеше да се съсредоточа. Имах чувството, че крещи на мен, че едва ли не ме вика по име. Поисках инжектора от Манчини, за да я приспя. След десет секунди жената беше в кома, но това не промени нищо.

Чувствах се гузен, но в още по-голяма степен се чувствах могъщ.