Призрак

11

Пистолет.

И то не какъв да е. Най-отгоре имаше картечен пистолет „Узи“ — зловещо оръжие с грубовата мушка и скъсен сгъваем приклад. Механизмът не миришеше на барутен дим, цевта лъщеше отвън и отвътре. С него не беше стреляно отдавна. Може би изобщо не беше използван. Беше напълно сглобен и си лежеше кротко в оригиналната пластмасова кутия на производителя. Под него имаше три резервни пълнителя и кутия евтини патрони. Още по-надолу — пачка двайсетдоларови банкноти, малко найлоново пликче с хапчета, мобилен телефон, няколко рекламни брошури и запалка. Това беше всичко. Колкото и да рових по дъното и в страничните джобове, не намерих друго.

Това беше комплект за оцеляване.

Комплектът за оцеляване е първата грижа на престъпника. Аз самият имам доста такива на различни места по света. В случай че нещата се провалят тотално, комплектът за оцеляване е последната ви надежда да останете живи и на свобода. Намирате си надеждно скривалище и се запасявате с най-необходимите неща. По този начин при внезапна издънка няма да ви се налага тепърва да ги търсите. Най-добрият комплект за оцеляване е този, който съдържа минимума. От моите най-близо до идеала беше онзи, който бях скрил в една сграда в Западен Манхатън, провесен на парче тел във вътрешността на комин, зазидан от десетилетия. В него имаше десет хиляди долара в брой, няколко кредитни карти, неизползван паспорт и берета. В този тук имаше една пета от парите, но поне двойно по-голяма огнева мощ, плюс някаква непозната за мен дрога. Никой никога не се сеща да си сложи и малко дрехи.

Оставих картечния пистолет на пода. Беше стар модел микро узи, вероятно скрит преди поредната забрана на бойни оръжия. Патроните, 9 мм парабелум, бяха внос от Русия. Поставих кутията върху оръжието. Банкнотите на дъното на раницата бяха избелели и сухи от горещината. Прелистих пачката. Датите по тях бяха отпреди няколко години. Извадих една и опипах хартията. По-старите емисии са по-лесни за фалшифициране. Нямат воден знак. Нямат цветен печат. Нямат защитна нишка. Затова Министерството на финансите променя толкова често дизайна. Докато го налучкат, на фалшификаторите са им нужни няколко години, но междувременно той отново се е променил. При тези банкноти нововъведението би било поставяне на воден знак върху хартията. Американските пари се печатат върху уникална смес от памучни и полиестерни нишки, произвеждана от една-единствена фабрика в Западен Масачусетс. Съставът на сместа придава на банкнотите характерната мекота на леко колосан плат и, формално погледнато, това не е хартия в истинския смисъл на думата. Фалшификатите не са същите на пипане. Потърках банкнотата с пръсти и я сравних с една от портфейла ми. Не съм специалист, но ми се стори истинска, колкото и подозрително да изглеждаше.

Извадих една банкнота, щракнах запалката и я подложих отдолу. Ръбът й пламна и се овъгли, изпускайки оранжев пламък. Истинските пари горят с оранжев пламък — не знам защо, просто така си горят. Фалшивите се печатат върху обикновена хартия, която гори в яркочервено. Разтърсих банкнотата, за да я угася, и поставих пачката до боеприпасите. Парите си бяха съвсем в ред.

Дойде ред на брошурите. Най-горната рекламираше голяма агенция за недвижими имоти и беше разлиствана и прегъвана толкова пъти, че се разпадна в ръцете ми, когато я разтворих. В друга имаше снимки на къщи във викториански стил. Вътре между страниците намерих касова бележка от бензиностанция във Вентнър Сити, Ню Джърси, за обикновен безоловен бензин на стойност трийсет долара. Датата беше размазана и не се четеше. Прелистих и двете брошури още веднъж за всеки случай, после ги върнах обратно. Нищо интересно.

Разтворих пликчето с хапчетата и помирисах съдържанието. Бяха от пресован бял прах, което показваше единствено че бяха произведени във фабрика, но нищо повече. Във фабрики се правят много видове лекарства, дори и забранени. В Южна Америка има цели промишлени комплекси, които произвеждат оксиконтин менте. Само дето тези хапчета не бяха окси. Имаха леко клинична миризма, както мирише току-що измит болничен под. Казах си, че вероятно са някаква разновидност на спийд, нещо като метамфетамин, но със същия успех можеше да са и аспирин. Със сигурност единият от тези двамата страдаше от тежка мигрена.

Накрая извадих мобилния телефон. Беше доста стар модел, каквито не се ползваха от години. Натиснах зеленото копче и апаратът се оказа зареден. Дисплеят светна, а аз потърсих запаметените контакти. Беше абсолютно празен. След това направих справка на последните извършени действия. Имаше поредица от пропуснати повиквания от анонимен източник, всичките от тази сутрин, но нито едно гласово съобщение. Единственото изходящо повикване беше отпреди повече от седмица. Номерът беше с код за Ню Йорк.

Натъпках всичко в раницата, извадих телефона на Александър, включих го и набрах номера на Маркьс.

Отговориха ми на първото позвъняване:

— „Пет звезди“.

— Искам да говоря с него.

— Моля?

— Кажи му да ми вдигне телефона или отивам право в казиното.

— Един момент.

Затворих вратата на контейнера. Ако никой не дойдеше да си потърси раницата, тя щеше да остане тук, докато изтечеше срокът на наема. Може би още три месеца. Запитах се какво ли би станало след това. Полицията непрекъснато се натъква на скрити оръжия, но рядко по случайност. Вероятно щяха да опънат полицейска лента около контейнера, а наоколо щяха да обикалят мъже с черни униформи и да се чешат по главите. Помислих си дали да не взема парите, но не си струваше. Комплектът за оцеляване беше на Морено или може би на Рибънс. Можеше да е и на Маркъс, като се има предвид, че той бе наел контейнера. Все още имаше възможност Рибънс да се появи отнякъде, макар с всяка изминала минута това да ставаше все по-малко вероятно. Ако се появеше, добре би било да си намери всичко на място.

След минута Маркъс наистина вдигна телефона.

— Какво има?

— Вече съм в Атлантик Сити. Рибънс не е идвал до контейнера. Тук от дни не е идвал никой. Катинарът беше покрит с прах.

— Духнал е. Най-вероятно не е отишъл на мястото на срещата, защото е знаел, че първо там ще го потърся.

— Да, разбирам — казах аз. — Но има нещо странно. Тук виждам само един комплект за оцеляване.

— А, тъй ли?

— Били са двама. В никакъв случай не са възнамерявали да ползват общ пакет. Никой не постъпва така.

— Че къде е другият?

— Тъкмо мислех да те питам същото.

— Аз пък откъде да знам? — сопна се Маркъс. — Никой не им е казвал какво и къде да слагат. Най-малко е работа на стратега да им се меси. Ти поне го знаеш по-добре от всеки.

— Да тръгнем отзад напред. Ти ми каза как следва да завърши бягството, но не и как е трябвало да започне. Ако нещата се бяха развили по план, обясни ти, двамата трябваше да се скрият в контейнера, докато всичко утихне. Сега искам да ми кажеш какво се е случило преди това. Рибънс е трябвало да разкара оръжието и дрехите, нали така? Ами колата, с която са избягали? Положително Рибънс я е разкарал и нея. Не е имал избор. Може дори да я е зарязал през няколко пресечки. По новините дадоха описание на колата, но засега не съм чул да са я открили.

— Трябваше да я изоставят и подпалят, да, така е. Вече би трябвало да е куп обгорено желязо.

— А после какво? Задигат друга от улицата, докато всички патрулки са по петите им? Трябва да знам повече за плана им за бягство.

— Това е единствената част от задачата, която не съм планирал лично. Оставих Морено да отговаря за бягството. Той беше карачът.

— Трябва да знам всичко, което знаеш ти.

— В играта бяха две коли. Морено трябваше да смени едната с другата, предварително открадната и оставена на сигурно място. Първата трябваше да я запалят, после с втората да отидат до склада, където си ти сега. Подробностите ги оставих на тях.

— А той беше ли ти казал къде смятат да оставят първата кола?

— Имало някаква голяма празна постройка до изоставено летище на десетина пресечки от казиното. Идеята беше първата кола да изгори изцяло вътре, преди полицията да я открие.

— Е, добре — казах аз. — Така става.

Затворих. Извадих батерията, смачках апарата с тока на обувката си и го ритнах далече встрани. Излязох през портата, върнах се при колата си, запалих двигателя и подкарах. Следобедният задух бе започнал да отслабва, ниското слънце хвърляше отблясъци по блатата и предните стъкла на насрещните автомобили. Когато се върнах на пътя, вече се опитвах да си изработя стратегия за действие. Шофирах, потънал в мисли. Исках да възстановя бягството на Рибънс минута по минута. Ако успеех, все още имах шанс да го открия жив.

Погледнах часовника си.

Оставаха трийсет и шест часа.