Призрак

20

Още първата сутрин от Азиатската операция Анджела влезе в моята стая, за да ме събуди. Вдигна будилника от нощното шкафче и го долепи до ухото ми. Звукът ме накара да подскоча. По онова време тя често ме критикуваше, задето спя толкова дълбоко. Анджела спеше на пресекулки, на отрязъци от по час, следвани от дълги периоди на безсъние, през които се разхождаше из стаята или запалваше по някоя цигара. Докато моят сън приличаше по-скоро на кома.

— Среща след час — каза тя.

Примигнах няколко пъти, за да се ориентирам къде съм. Анджела беше облечена със син костюм с панталон. На ревера й имаше златна значка с емблемата на хотела — „Мандарин Ориентъл“, и име: Мери. Нямах представа откъде се е сдобила с тази униформа, но изглеждаше убедително в нея, колкото убедително може да изглежда бяла жена в азиатски град. Гримът й беше безупречен — плътни сенки на изнурена от работа хотелска служителка. Обувките й бяха с ниски токове, доста поизносени. Погледнах през прозореца. Слънцето се отразяваше в близките небостъргачи.

Пресегнах се и спрях будилника.

Анджела притежаваше естествена, заредена с енергия красота — беше родена актриса, освен че бе завършила актьорско майсторство в колежа. Докато аз през цялото си следване само бях чел и превеждал латински и гръцки пиеси. Дори не бях ходил да ги гледам на живо, защото за мен самото понятие театър не съществуваше по онова време. Търсех анонимност, а не слава. Единственото, което исках, е да бъда оставен насаме с преводите си. Но Анджела промени това. Тя ми показа как, бидейки никой, можех да бъда всеки, който си пожелаех. На нея дължах истинското си образование. Караше ме да подправям подписи, докато се научих да пиша с чужд почерк като със свой. Научи ме да манипулирам мускулите на ларинкса си, за да имитирам всякакви гласове. Да забелязвам и уподобявам най-малките различия в позата на тялото и в говора.

Най-важното нещо, което разбрах от нея, бе, че не е нужно човек да е перфектен. Трябва само да е убедителен. Веднъж ми даде пластмасова полицейска значка от някаква детска игра и ми каза да проникна в отцепен от полицията участък, където имаше извършено престъпление, и да задигна някакво веществено доказателство. Аз се вмъкнах под жълтата полицейска лента, вдигнах с пинсети една гилза от земята, пуснах я в найлоново пликче и си тръгнах по живо, по здраво. Това беше едно от последните изпитания, на които ме подложи Анджела. От този момент нататък знаеше, че съм готов.

Онази сутрин аз се претърколих до ръба на леглото и се изправих седнал. Тя ме огледа, кръстосала ръце на гърдите си, каза, че отива да пусне кафе машината, и излезе. Когато приключих с душа, тя ми подаде димяща чаша, без захар и сметана, и ми нареди да се приготвя за работа.

Анджела мразеше да чака.

Видеоконференцията с Маркъс се проведе в дневната на общия апартамент. В средата на масата бяха поставени дванайсет златни ключета, по две за всеки освен за Олтън Хил, който нямаше да прави нищо друго, освен да кара. В този момент още не знаехме какво е предназначението на ключетата, но скоро щяхме да научим. Беше ни казано само да ги пазим и всеки да носи своя чифт в себе си през цялото време.

В стаята имаше и голям плосък телевизионен екран, към който с кабел беше свързана лъскава видеокамера. По онова време телеконферентните връзки все още бяха новост. Спомням си, че наблюдавах с вълнение образа на Маркъс, който подскачаше на екрана. Той се намираше на десет хиляди километра от хотела ни, при него беше вече късен следобед, а сякаш беше в стаята при нас. Накара ни да се съберем около масата и ни изложи задачата. За да я изпълним, трябваше да започнем работа веднага. Без въпроси, без колебания. Гласът му беше равен и делови. Говореше бавно, за да не пропуснем нещо от думите му.

— След две седмици — каза той — всеки от вас ще бъде с два и половина милиона долара по-богат.

Плячката беше голяма сума банкноти на различни държави, предназначени за валутния пазар, чиято точна стойност зависеше от часа и от валутните курсове, но в доларов еквивалент възлизаше някъде на седемнайсет-осемнайсет милиона. Вътре имаше йени, бати, юани, рингити, какво ли не. При всичките кредитни карти и пътнически чекове, с които плащат съвременните туристи, огромни суми от националната им валута в брой се озовават всеки месец в чужбина.

Обект на удара беше валутна борса в Германия, която събираше и изпращаше количествата азиатски банкноти, попаднали в обменните бюра на Европа, обратно в Куала Лумпур до финансовия еквивалент на един от онези огромни кантари, с които теглят камионите на влизане и излизане от склада; от там банкнотите се изпращаха към съответните национални икономики.

Място на действието бяха офисите на престижната финансова институция Банк ъф Уелс, намиращи се в един небостъргач на булевард „Джалан Ампанг“. Там парите се брояха и се оставяха на временно съхранение в трезора, след което се опаковаха на пачки и се изпращаха с бронирани коли до летището, за да бъдат транспортирани до съответните страни. Количеството банкноти, натоварени в една отделна кола, не надвишаваше по стойност милион и половина долара, а курсовете се правеха по веднъж, и само веднъж, на кръгъл час.

Трезорът беше последна дума на техниката. Отключваше се в точно определен час по предварително подадена заявка от трима души едновременно. За да отмъкнем цялото количество, трябваше да подходим творчески. Да извършим нещо, което професионалните обирджии на банки смятат за самоубийство: да пробием вратата. За целта се налагаше да превземем банката.

Поне за час.

Операциите, включващи превземането на банка, са изключително рисковани. Затова са и толкова редки. Повечето обири протичат съвършено просто. В банката влиза човек с качулка и тъмни очила, приближава се до гишето и подава на касиера листче хартия, на което пише: „Парите или животът“. Касиерът му изсипва всички банкноти от чекмеджето и човекът си тръгва. В банковите салони няма въоръжена охрана, затова всичко е много лесно. Проблемът е, че по този начин не могат да се изкарат много пари. В чекмеджетата на касиерите я има, я няма десетина-петнайсет хиляди долара. За да се направи истински удар, трябва да се превземе банката, което изисква маски, оръжие и изключително прецизно разчитане на времето. Но плячката е стотици пъти по-голяма, защото трезорът е ваш. Само дето и рискът е по-висок. Влезете ли с оръжие, имате две минути да излезете обратно навън. Дори да не сте взели и долар, на втората минута излизате, защото това е минималното време, необходимо да се задейства беззвучната аларма и полицията да се организира за реакция. С всяка следваща секунда шансовете ви да се озовете в затвора се увеличават десетократно. Ако се задържите в банката пет минути, смятайте обира за провален. Останете ли десет минути, всичко е безвъзвратно загубено. Ако и на трийсетата минута сте още вътре, този обир ще е последната грешка в живота ви.

А ние именно това възнамерявахме да направим: за да пробием дупка във вратата на трезора, ни трябваше минимум час, ако не и повече. Което предполагаше множество усложнения. На първо място — контрол на щетите. Такава операция предполага заложници. Заложниците искат охрана. Човек, който да ги наглежда през цялото време. За да не реши някой от тях да се изживява като герой. Което би означавало някой да пострада. А ако някой пострада, може би други ще бъдат обзети от героизъм. Което означава трупове. Никой от нас не изпадаше във възторг при мисълта да убива хора, чиято единствена вина е била, че са се случили на грешното място по грешното време. И така, на нас ни трябваше човек — или двама — за бавачка.

Друг проблем беше местоположението. Банката заемаше последните няколко етажа на трийсететажен небостъргач. След като усетеше, че горе нещо става, охраната на партера щеше да блокира всички асансьори, с което на практика щеше да ни отреже пътя за бягство. Дори да успеехме да се доберем до банката с маски и оръжие, почти сигурно беше, че там ще заседнем.

Третият проблем беше с маршрута за бягство. Булевард „Джалан Ампанг“ — една от най-натоварените градски артерии в Куала Лумпур — имаше девет платна и по протежение на близо половин километър бе притиснат между гора от небостъргачи, ресторанти и хотели. Преди обед щеше да е претъпкан от автомобили и пешеходци, което означаваше и много полиция. На една пресечка зад целта минаваше скоростно шосе, но най-близката рампа за него се намираше на четири пресечки на запад. Да не говорим, че ако се задействаха алармите, полицията щеше да разполага с предостатъчно време, за да постави временни бариери, докато дойдат военните с техните хеликоптери.

И накрая, дори да успеехме да напуснем невредими банката и някак да се изплъзнем от полицията, оставаше въпросът с изнасянето на парите от страната Седемнайсет-осемнайсет милиона долара в сравнително евтини чуждестранни валути — ставаше дума за бали с пари, които биха могли да напълнят доста голямо полуремарке. Ако ги натоварехме на пътнически самолет, той едва ли щеше да се издигне от пистата.

Гласът на Маркъс беше сух и студен като камък, докато представяше стъпка по стъпка плана за операцията. Първо излагаше проблема, после веднага даваше решението. Анджела не беше права за него. Маркъс не беше интелигентен. Едно куче може да бъде интелигентно. Едно дете шахматист е интелигентно. Човек, който сам си попълва данъчната декларация, е интелигентен.

Маркъс беше гений.

Винсънт, дърдоркото на групата, попита ясно и отчетливо, за да го чуят всички:

— А къде, по дяволите, ще заврем всичките тия пари?!

— Никъде — отвърна Маркъс. — Парите изобщо няма да излизат от сградата.