59

Атлантик Сити

Вратите на апартамента се затвориха зад гърба ми от собствената си тежест. Пристъпих предпазливо към мъжа с беретата. Отначало ръцете ми бяха вдигнати нагоре в знак на добри намерения, но после полека извадих узито от чантата с парите и го насочих към него. Той имаше предимство и можеше да ме застреля веднага, но ме остави да извадя оръжието. Очевидно никой от нас нямаше намерение да превръща срещата ни в кървава баня.

Досега Вълка се бе провалял във всичките си опити да ме надхитри. Ако беше по-умен, трябваше да каже на хората си да не прекаляват. Явно и той най-после го бе разбрал. Мъжът с пистолета не изглеждаше притеснен. Безстрастното, равнодушно изражение на лицето му показваше, че и преди бе изпълнявал подобни задачи. Дори и Вълка трудно би се измъкнал сух след една престрелка в президентския апартамент. Стигнеше ли се до първия изстрел, нито един от трима ни нямаше да си тръгне жив от тук. Полицията щеше да се намеси бързо и яростно. Това ме караше да мисля, че мъжът с беретата нямаше намерение да стреля, освен ако аз не го направех пръв. Заобиколих статуята. Взаимно се държахме на прицел.

— Кой си ти? — каза той.

Човекът положително бе виждал по новините снимката ми от охранителните камери, но сега аз изглеждах различно и това явно го смущаваше. Все пак бях сигурен, че ще стопли — едва ли много хора се разхождаха в този момент с милион и двеста в чанта от кевлар, ай узито, завряно в лицето му, би трябвало да стимулира когнитивните му процеси.

— Аз съм Призрака — отвърнах. — Къде е Вълка?

— Господин Търнър предпочете да не присъства лично на транзакцията — отвърна мъжът с пътната чанта. — Помоли ме да ти предам, че ако само още веднъж ти види физиономията, много е възможно да ти пръсне черепа.

Кимнах, без да кажа нищо. Продължавах да крача бавно към него. Когато статуята ме скри, спрях и застанах на едно място. Той се премести леко, за да ме вземе отново на мушка, но само толкова. Исках, ако нещата тръгнеха към лошо, да имам някакво прикритие.

Свалих чантата от рамото си и тя тупна тежко на пода. Стиснах узито с две ръце и го насочих към мъжа с беретата.

Мъжът с пътната чанта погледна надолу и попита:

— Това ли е, което си обещал?

— Бих ти го показал, но отварянето може да взриви мастилените бомбички — казах аз. — Чантата е облицована отвътре с олово, за да блокира джипиес сигнала.

— Мога да проверя парите — каза той. — Имаме скенер.

Той извади от едно близко чекмедже електронен уред, подобен на онези машинки, с които се облепват кашони с тиксо. Отгоре имаше син сензорен екран, а в предния си край — лазерно устройство като на дистанционните за телевизор.

Побутнах с крак парите към него.

Мъжът понадигна леко капака на чантата, колкото да пъхне уреда под оловната обшивка, и зачака. След няколко секунди уредът издаде приятен звук като звън на мобилен телефон и мъжът го прибра. После кимна.

— Всичко е наред.

— Носиш ли обещаното? — попитах аз.

— Да — отвърна той.

— Покажи.

Той се наведе и разтвори ципа на чантата в краката си. Наклони я на една страна, за да видя пачките стодоларови банкноти вътре. Бяха от старите — с големия овален портрет на Бенджамин Франклин, но без холографска лентичка през средата. Пачките бяха привързани с ластици вместо с бандерол, което значеше, че не са току-що изтеглени от банка. Бяха достатъчно, за да ми осигурят бягството, но най-напред трябваше да се убедя, че са чисти.

— Извади една пачка от третия ред отгоре надолу — казах аз.

Мъжът с чантата ми хвърли бърз поглед, но се подчини. Отстрани първите два реда пачки, взе една от средата на третия ред, вдигна я нагоре и ми показа стодоларовите банкноти от двете страни. После я разлисти банкнота по банкнота, за да се убедя, че по средата не беше сложена бяла хартия за пълнеж. Всичките петнайсет пачки бяха от стодоларови банкноти, по десет хиляди в пачка.

— Махни ластика — казах аз. — Разгъни банкнотите като ветрило. Искам да ги видя по-отблизо.

Мъжът с чантата свали ластика, с който бяха пристегнати банкнотите, и ги разгъна във ветрило в шепите си, после ги поднесе пред лицето ми, за да видя обозначенията по тях. Всичките бяха стотарки. Специално погледнах номерата. Имаха различни букви отпред, което означаваше, че са издадени от различни клонове на Федералния резерв. Нямаше такива с поредни номера. Различих дори едва забележимия воден знак най-вдясно. Парите си бяха наред.

— Затвори я — казах аз. — Плъзни я с крак към мен.

Мъжът дръпна ципа на чантата, вдигна я от земята и понечи да ми я подаде, но аз го прекъснах:

— С крак!

Той спря и я остави на пода. Мъжът с беретата се бе преместил леко вдясно и сега се намираше в края на периферното ми зрение. Не можех да ги наблюдавам едновременно и двамата, затова направих крачка назад, за да променя зрителния ъгъл. Картечният пистолет в ръката ми беше насочен към мъжа с беретата, но сега другият беше прекалено близко. За миг си помислих, че нещата отиват към престрелка, но мъжът с парите подритна чантата към мен, тя се плъзна по мраморния под и се спря в краката ми.

— И още нещо — казах аз. — Нещо, което принадлежи на Вълка, се намира в багажника на колата ми. Бентли, оставена е на четвъртия етаж на паркинга. Ако намерите време, хвърлете един поглед.

Много бавно приклекнах и вдигнах чантата със свободната си ръка. Мъжът с беретата беше свалил оръжието надолу. Побутнах с крак федералната пратка към другия и предпазливо тръгнах заднешком към вратата. Когато усетих зад себе си бравата, протегнах ръка зад гърба си и я отворих. Секунда по-късно вече ме нямаше в стаята. Всичко бе минало гладко. Сделката беше успешна и за двете страни.

Ако не се смяташе отвореният мобилен телефон в джоба на ризата ми, свързан с този на Ребека Блекър.

Щом се озовах в коридора, го извадих от джоба си и прекъснах разговора. Ребека беше стояла на линията от момента, в който ми се обади след срещата ми с Вълка. През цялото време, на всеки 15 секунди джипиесът на телефона беше изпращал сигнал с точните ми координати, т. е. с координатите на федералната пратка. Аз не само й бях осигурил достатъчно доказателства за осъдителна присъда на Вълка, но й бях предал двамата му съучастници в апартамента плюс парите на казиното.

Нищо от това нямаше да е възможно, ако не бе поискала заповед за арестуването ми.

Никога не съм твърдял, че разбирам от право, но след няколко банкови обира и аз бях понаучил това-онова. Например, че когато ченгетата знаят с достатъчна степен на вероятност местонахождението на един беглец от закона, не е нужно да вадят заповед за обиск, за да разбият вратите и да го търсят. Достатъчно е да разполагат с основателна причина да смятат, че той е там. Тогава използват един правен трик, известен като неотложни обстоятелства: ако трябва да чакат заповед за обиск, има опасност беглецът от закона да напусне сградата и се укрие. Издавайки заповед за арестуването ми, Ребека Блекър ме бе превърнала в беглец от закона, а джипиес сигналът от телефона ми представляваше основателна причина да ме търси в апартамента на Вълка. А когато хората й разбиеха вратата и нахълтаха вътре, щеше да се създаде ситуация, която също бе позната, и доктрината за очевидните доказателства щеше да бъде приложена. Всякакви доказателства, открити при полицейската акция, дори такива, несвързани със залавянето ми, можеха да бъдат иззети и използвани пред съда. Аз току-що й бях предоставил абсолютно всичко необходимо за един железен обвинителен акт. След двайсетина минути федералната пратка щеше да се намира върху магнитна плоча в хранилището за доказателства, а Вълка щеше да е беглец от полицията и ФБР.

А аз? Аз щях да съм изчезнал завинаги.

Преметнах чантата със сто и петдесетте хиляди през рамо и се усмихнах.

Загрузка...