Призрак

21

Събуди ме шумът, идващ от стаята, която Лейкс ми бе наел.

Още щом го чух, отворих очи. Пулсът ми се учести. Седнах в леглото и замръзнах, затаил дъх и наострил уши. Посегнах към револвера под възглавницата. Погледнах часовника си. Беше малко преди два през нощта.

Звукът беше стържещ, като от влачене на тежък предмет по пода — голям, препълнен кашон или нещо такова. Съвременните хотели имат дебели, шумоизолирани стени. Далече назад остана времето, когато блъскахме посред нощ с юмруци по таблата на леглото, за да накараме влюбените в съседната стая да мирясат и да ни оставят да спим. Сега поставят плътни врати и два слоя пенопласт в кухината между двата реда тухли, за да не се чува нищо. Което означаваше, че ако аз все пак чувах шума тук, в съседната стая той сигурно е бил няколкократно по-силен.

Станах тихо и си обух панталона. Поставих оръжието в джоба си за всеки случай и взех в ръка една от стъклените чаши от масичката над минибара. Пристъпих към вратата, отделяща стаята ми от № 316, и внимателно притиснах чашата към нея като импровизирано подслушвателно устройство. Стените на хотелските стаи може да са шумоизолирани, но междинните врати са от обикновено дърво. В продължение на няколко напрегнати секунди тишина чувах единствено ударите на пулса в ушите си и едва доловимото тиктакане на ръчния ми часовник. Стоях и се ослушвах, колкото да се убедя, че не ми се бе присънило.

И тогава шумът се повтори.

Някой разместваше мебелите в стаята. На фона на тихото, но остро стържене на рамката на леглото върху мокета, се чу ясно как въпросният някой изпъшка от усилието. По тембъра на гласа определих, че е жена. Чух я дори как изруга тихичко, докато се напъваше. Имаше красив, плътен глас, като на бивша певица. Чух шушненето на хотелските чаршафи, докато ги смъкваше от леглото, и тупването на матрака, когато го преобърна върху рамката. Жената си мърмореше нещо под носа, докато работеше; думите й идваха до мен безформени и неразбираеми.

Готов бях да се басирам на всичко, че е онази агентка на ФБР. И знаех точно какво прави. Тарашеше ми стаята.

Ребека Блекър претърсваше наред, от пода до тавана, за да не пропусне нито едно възможно скривалище. Чух как свали голямата безлична картина от стената и я запокити върху леглото. Миг след това отвори гардероба и отмести с ръка металните закачалки. Зачаках да видя какво ще направи после, но в течение на цяла минута нищо не се случи. Чувах я как си говори, но не различавах отделни думи. Запитах се дали има и втори човек в стаята, но си казах, че едва ли. Ако имаше някой с нея, едва ли щеше да си говори сама.

Сигурно беше взела магнитна карта от управата на хотела. Полицията има нужда от заповед за обиск, за да претърси хотелска стая, само ако откажат да я допуснат. Но управата рядко отказва на полицията. Не е хубаво да ти влязат полицаи в заведението, но още по-лошо е да ти излезе име, че укриваш престъпници. Особено и ако хотелът ти е с повече звезди.

Като внимавах да не издавам звук, оставих чашата и бавно като охлюв запристъпвах към вратата, която водеше към коридора. Долепих лявото си око до шпионката и огледах вляво и вдясно, доколкото позволяваше ъгълът на лещата.

Федералните обикновено работят на групи, а дори когато само един служител е определен да разследва даден случай, той обикновено привлича хора от местната полиция да му помагат. Когато погледнах през шпионката, очаквах да видя отвън униформен полицай или някакъв тип със смачкан костюм и значка на инспектор или федерален агент. Но явно имах късмет.

Ребека беше дошла сама.

До отсрещната стена на коридора имаше количка на румсървис с натрупани мръсни чинии. Металните им похлупаци се въргаляха преобърнати отстрани. И това беше всичко. Ако не се броеше количката, коридорът беше абсолютно пуст.

Знаех прекрасно какво трябва да направя. Ако Анджела беше с мен сега, щеше да ми набута сака в ръцете и да каже да се измитам веднага, без да мисля повече. Да тръгна кротко и полека към пожарното стълбище и да сляза право до сутерена. От там да мина тихо през кухнята, да изляза в подземния гараж и да стигна до колата. Ако тя ръководеше операцията, щеше да ме наругае за глупостта ми да резервирам стаята си през фирма за услуги. Анджела щеше да се е задействала още от момента, когато бе чула първия звук.

Но Анджела я нямаше. А мен ме разяждаше любопитство.

Облякох бавно новата си риза, сложих си вратовръзката и сакото, което не беше лесна работа, защото не исках да паля лампи. Прекарах няколко пъти пръсти през косата си, за да не изглеждам, сякаш току-що съм станал от кревата, после грабнах сака и излязох.

Коридорът действително беше празен, а вратата на стаята, която ми бе наел Лейкс — заключена. Отидох до нея и се опитах да надникна през шпионката, но те не са предвидени за тази цел. Единственото, което успях да видя, беше размазано цветно петно от завесите на прозореца.

Върнах се в № 317 и измъкнах от бюрото лист за писма с логото на хотела. Написах на листа „Слюбезното съдействие на Дж. Мортън излязох отново в коридора и го поставих върху сметката за румсървис на хотелската количка. Върнах металните похлупаци върху чиниите, сякаш бяха пълни, и избутах количката директно пред вратата на № 316. Ако Блекър отвореше вратата в този момент, нямаше как да не я забележи.

Докато крачех по коридора към асансьорите, извадих от джоба си магнитната карта от стаята и я пречупих на две. Бутнах вратата към аварийното стълбище и затичах надолу. През цялото време онази жена не ми излизаше от главата. Тя вече ме познаваше по физиономия, но и аз я познавах. Нещо повече: знаех името й и номера на значката. Стига да намерех компютър, можех да изровя всичко, което си струваше, за нея. А нещо вътре в мен ме караше да искам да науча повече.

Чудех се колко ли време ще й е нужно, за да ме разкрие на свой ред. Знаех, че е въпрос на часове да прегледа записите от охранителните камери и да разбере какво съм направил. Онова, което ме притесняваше, беше как изобщо бе стигнала до тук. Александър Лейкс ме бе уверил, че всичко, което прави за мен, ще си остане между нас. Това очевидно не беше така. По някакъв начин тя бе разбрала къде съм отседнал, което означаваше, че Лейкс имаше много сериозен проблем със сигурността.

Извадих един от мобилните си телефони и набрах номера му. Телефонът иззвъня. Три пъти. На четвъртия той вдигна.

— Ало? — Чух шумолене на чаршафи. Гласът му беше сънен.

— Дал си ми прецакана стая — казах аз.

— Кой се обажда?

— Кой мислиш, че съм? Дал си ми прецакана стая в „Челси“. В момента ФБР е там и пори дюшеците.

— Одисей!

Бях стигнал по стълбището до най-долния етаж. Открих вратата, която водеше към сутерена на хотела. Беше свързана с противопожарната аларма, за да я задейства, ако се отвореше отвътре. Притиснах телефона между рамото и челюстта си, извадих джобното си ножче и плъзнах острието между контактните електроди на алармата. Побутнах леко вратата с хълбок, без да махам ножчето, докато тя се затвори отново.

— Среднощ е, сър — почти изохка той. — Откъде сте сигурен, че е федерален агент?

— Срещал съм я преди. Каза ми, че съм й съсипал почивката.

— Жена? Как се казва?

— Федерален агент. Имали значение как се казва?

По това време на денонощието лампите в паркинга бяха угасени и се включваха само от сензори за движение. Единствената постоянна светлина идваше от една плафониера с мътно стъкло в подножието на стълбите. Аз навлязох между паркираните автомобили, извадих ключа, който Лейкс ми бе дал, и започнах да натискам бутона за отваряне на вратите. Докато се движех, около мен започнаха да се палят лампи. Бях стигнал до средата на паркинга, когато чух изщракване на ключалки и видях примигване на фарове. Джипът, който Лейкс ми бе обещал, стоеше паркиран до изхода. Точно онова, която ми трябваше. Чисто нов, черен като нощта, три тона, триста конски сили, с хромирани главини на колелата.

— Сър, не знам как да ви се извиня. Ще ви наема нова стая в „Сийзър“, чиста като сълза.

— Не.

— Имам връзки в един мотел извън града. Познавам управителя, индус, прекрасен човек. Ще направи за вас всичко, което поискате, при пълна конфиденциалност.

— Оттук нататък сам ще си запазвам стаи.

— Сигурен ли сте?

— Защо, объркан ли ти звуча?

— Не, сър. Мога ли да направя за вас още нещо?

— Ела в кафето на „Мериленд“ и „Арктик“ след двайсет минути. Трябва да поговорим.

Качих се в колата. Огледах се наоколо. Погледнах в огледалата към строените в редица зад мен автомобили, за да не ударя нещо. Поставих лоста на заден ход. Внезапно замръзнах и затворих телефона на Лейкс, без да кажа дума повече. Вдигнах ръка и насочих вътрешното огледало.

На втория ред коли, през две места встрани, беше другият черен събърбан.