Призрак

38

От преобърнатия бял мерцедес бе останала само купчина смачкан димящ метал, заливан от вълните. Ако не беше острата миризма на моторно масло и изгоряла гума, би било трудно да се определи колко време бе престоял там. Вече заприличваше на част от ландшафта. Тясната ивица пясък между пътя и морето беше осеяна с остри камъни, но и с пластмасови бутилки от кока-кола, найлонови торбички и всякакви други боклуци, които вълните подмятаха насам- натам. Бяла пяна клокочеше около смачкания автомобил.

Вдигнах ръка над очите си срещу ярките отражения от водната повърхност и огледах хоризонта — от кейчетата в далечината чак до обвития в мараня бряг на север. Човешки крак отдавна не бе стъпвал на този плаж. Въздухът беше солен от пръските на прибоя. Ако исках, можех просто да си тръгна. Ако шофьорът бе загинал, можеше да минат седмици, преди някой да намери останките от автомобила.

Но човекът в мерцедеса беше жив. При това се бе съвзел и започна да крещи. Всъщност „крещи“ не беше точната дума. Той нямаше достатъчно въздух за целта. От гърлото му излезе нещо като отчаяно гъргорене. Колата бе паднала върху покрива си, беше заседнала в пясъка и всяка следваща вълна изпълваше с морска вода купето. Мъжът пищеше, защото не можеше да диша. Ако го оставех, щеше да се удави за минути.

Без да бързам, се спуснах по склона и нагазих във водата. Шофьорската врата беше заяла и за да я отворя, трябваше да се подпра с крак върху ламарината и да дърпам. Вратата се отвори донякъде, запъна в пясъка и спря.

Мъжът вече губеше съзнание. Предпазният му колан го притискаше към седалката и не му даваше да си извади главата от водата. Аз се пресегнах и го разкопчах. Той падна върху волана. Сграбчих го за яката и го издърпах от водата. От сцепената му вежда шуртеше кръв. По главата си имаше наранявания от счупеното предно стъкло. Стори ми се, че и глезенът му беше счупен, понеже бе заклещен под неестествен ъгъл между педала за газта и пода на колата. Хванах го по-здраво с две ръце и го повлякох през вълните към брега.

И в този момент видях пистолета. Под якето си мъжът носеше 9-милиметрова берета със заглушител. В момента, в който го пуснах, той посегна към нея. Изви ръка и задърпа дръжката, която се подаваше от кобура му. Стискаше я здраво, но не можеше да извади пистолета. Петнайсетсантиметровият заглушител се беше закачил в нещо и му пречеше да го измъкне.

Ударих го с юмрук в слънчевия сплит. Въздухът излезе със свистене от дробовете му, той се преви на две, ръцете му омекнаха, пистолетът падна на пясъка. Ритнах встрани, но мъжът запълзя към него и аз скочих с цялата си тежест върху счупения му глезен. Писъкът му беше като на диво животно.

Заобиколих го, вдигнах беретата от земята, насочих я малко встрани от лицето му и дръпнах спусъка.

Куршумът изплющя в пясъка, затворът изчатка и изхвърли празната гилза.

Мъжът се отказа от борбата. Падна обратно по гръб, като се гърчеше от болка. Закашля се, повърна солена вода, примесена с кръв, и дишането му се възстанови. Не можеше обаче да говори. Парче стъкло се бе забило в езика му. От ъгъла на устата му потече кървава струйка.

Човекът, когото Вълка бе пратил да ме следи, беше едър, но иначе незабележим. Нямаше вид на мутра и убиец. Облечен беше с кожено яке, но имаше кръгло лице и сини като на бебе очи, които издаваха мекушавост. Приличаше повече на отпускар, отколкото на член на зловеща престъпна банда. Опитах се да го вдигна за яката, но якето му се разцепи. Под скъпата кожа се показаха затворнически татуировки. Избелели знаци в синьо и бяло. Целият беше покрит с такива, като всеки знак бе получен срещу пролята кръв в „Мериънвил“ или „Бейсайд“, или някой друг затвор. Върху лявото си рамо имаше черна свастика с размери на сребърен долар. До нея — кървящо сърце, от което капеха четири едри червени сълзи. Отказах се да го местя и го оставих да падне обратно на пясъка.

Известно време и двамата мълчахме. Вятърът откъм океана носеше крясък на чайки. От лицето на мъжа капеше кръв. Процеждаше се между веждите му, стичаше се по бузите, попиваше в плата на ризата. Той изплю един зъб и голяма храчка, примесена с кръв.

— Знаеш ли — казах аз, — много обичам такива моменти.

Той затвори очи. Приклекнах до него, за да можем да разговаряме. Хванах го за брадичката и извърнах главата му към мен. Стори ми се, че плаче, но не бях сигурен. Лицето му беше цялото в кръв.

— Чуваш ли какво ти говоря? — казах аз. — Обичам такива моменти. Всичко е изписано на лицето ти. В погледа ти има повече концентрирана емоция, отколкото си изпитал през целия си досегашен живот. Сетивата ти са изострени докрай, мозъкът ти работи на пълни обороти, защото се боиш, че може да те убия. Знаеш ли колко рядко ми се случва това? Ти не мислиш за овърдрафта си, за вноската по ипотеката или пък колко цигари са останали в кутията ти и дали се налага да си купиш нова. Не. В този момент всяка твоя нервна клетка регистрира само мен и този пистолет.

Аз го сръчках в гръдния кош с края на заглушителя. Човекът дишаше дълбоко и ускорено. Окото му, което не беше слепнато от кръв, беше широко отворено и фокусирано върху лицето ми като лазер. Дори с усилие на волята едва ли би могъл да отклони погледа си встрани.

Погледнах към смачканата кола, после към океана. Във въздуха миришеше на сол и бензин. Вдишах с наслада през носа си. Миризмата ми напомняше нещо, но не бях сигурен какво. Издишах и отново насочих вниманието си към човека на Вълка.

— Имам само един въпрос — казах. — И мисля, че знаеш какъв е той.

— Проследяващо устройство — изгъргори мъжът.

От устата му бликна кръв. Посегна към джоба си.

Когато видях, че не търси друго оръжие, аз го оставих да довърши движението си. Той измъкна прост черен мобилен телефон, който още беше включен и работеше. На екрана имаше част от карта със синя точка, която сочеше точното ни местоположение.

— Откъде идва сигналът? — попитах аз.

— От теб.

— От някой от телефоните ми?

— Не. Сложили са ти бръмбар.

Измъкнах телефона от ръката му и го раздвижих. Точката на екрана не се помръдна. Сигурно беше някакво джипиес устройство, което означаваше, че сигналът би могъл да идва отвсякъде. Може би Вълка бе мушнал чипа в дрехите ми или в някой от мобилните ми телефони. Бях виждал проследяващи устройства с размер на копче за риза. Професионалните джипиеси нямат нужда дори от захранване. Могат да изкарат седмици с батерийка от слухов апарат, определяйки местоположението си с точност до един метър. Въздъхнах и отново насочих пистолета към гръдния кош на мъжа.

— Няма да те убивам — казах аз. — Не ме разбирай погрешно обаче. Нямам нещо против да убивам такива като теб. Правил съм го и преди. Но на теб ти е писано да се измъкнеш жив от тази история. Смятай го за жест на благодарност от моя страна. Разбираш ли, когато пристигнах вчера, се боях, че задачата ми ще е прекалено лесна. Още преди да сляза от самолета, си казах, че ще открия веднага парите от обира, а това нямаше да е никак забавно. За мой късмет се появихте вие — хората на Вълка. Ако не беше ти, нямаше да изпитам никаква наслада от момента. А сега всичко ми изглежда някак по-цветно. Дори пясъкът е приятен на пипане. Никаква дрога не може да замени това чувство.

С едната си ръка притиснах дулото на пистолета към гръдната му кост, докато с другата пребърках джобовете му. В левия джоб на панталона намерих черен кожен портфейл. Вътре имаше шофьорска книжка на името на Джон Грималди. Висок метър и осемдесет, с адрес някъде във Вентнър. На възраст малко над трийсет. Книжката беше издадена преди няколко години. На снимката изглеждаше едва ли не красив. Взех книжката и хвърлих портфейла върху гърдите му.

— Сега чуват ли ме? — попитах го.

— Не знам.

— Надявам се, че да. Но дори да не ме чуват, надявам се, че ти ме чуваш, Джон. Има причина да говоря всичко това. Все някога Вълка ще те открие. Искам да му кажеш някои неща, става ли? Искам да му стане пределно ясно, че аз не принадлежа на никого. Нито на Маркъс, нито на него. И съм тук само защото прекарах последните шест месеца, вперил поглед в една празна стена в апартамента си в очакване да изскочи нещо интересно. Това тук ма е интересно. Заради такива моменти живея. Така че, ако Вълка иска да престане да губи хората си един по един, нека ме остави на мира или да ми направи нова оферта. Този път обаче да е интересна.

Здравото око на мъжа ме гледаше с ужас. Той кимна с отчаяно усърдие.

— Дано да запомниш какво ти казвам, Джон — казах аз.

След което погледнах часовника си, притиснах дулото на пистолета в коляното му и дръпнах спусъка. Заглушителят кихна, звукът отекна над водата. Клепачът му потрепери. Той припадна от шока. Взех телефона му, хвърлих го в океана и се заизкачвах обратно по склона към бентлито. Пистолетът му беше в ръката ми.

Погледнах часовника си. Осем сутринта.

Оставаха още двайсет и два часа.