Малката къща беше стара, а вехтото обзавеждане, с което бе задръстена, я караше да изглежда още по-тясна. На кухненската маса, около която бяха седнали тримата, се провеждаше сделка. От дневната лъхаше неприятна миризма. Триш още не знаеше, но следващите няколко минути щяха да променят живота ѝ. Тя прочисти гърлото си.
- Надявахме се да получим осемнайсет хиляди долара - обърна се към кредитната инспекторка.
Русата служителка носеше косата си сресана назад, с път от лявата страна.
- Без да се засягате - каза тя, - стресът, предизвикал тъмните кръгове под очите ви, струва доста повече от осемнайсет хиляди долара. Да не споменавам за колата пред къщата, състоянието на дома ви, факта, че сте получили отказ от всички кредитори в града...
Триш преглътна, имаше вид, че ще заплаче.
Кредитната инспекторка имаше изумително лице, безупречна кожа, впечатляващо високи скули и пясъчноруси вежди, които се извиваха естествено над магнетичните ѝ бледосиви очи. Казваше се Кали Карпентър и носеше ръкавици за шофиране.
Роб, съпругът на Триш, определено не гледаше ръкавиците. Погледът му беше прикован в идеално пропорционалната цепка между гърдите на Кали Карпентър.
- Знаете ли какво излъчвате? - продължи Кали - Болка. Разочарование. Отчаяние. Усещам, че в този дом има любов. Тя обаче е поставена на изпитание. Виждам как лешоядите кръжат около брака ви.
Погледите, които си размениха Триш и Роб, бяха потвърждение на думите ѝ. Триш заговори:
- Това ми бие на авангардизъм. Не разбирам какво общо има с молбата ни за заем.
Кали погледна нащърбената чаша с кафе пред себе си, от която със сигурност нямаше да отпие. Въздъхна.
- Нека се изразя така: колко пари са ви нужни, за да изчезне стресът от живота ви, да не страдате от безсъние и да си припомните, че важни са не другите хора и заемите, които трябва да им върнете, а вие двамата и отношенията помежду ви?
Триш, която досега мълчаливо въртеше ръце в скута си, наведе глава и ги погледна, сякаш принадлежаха на ДРУГ.
- Боя се, че нямаме какво да предложим като гаранция.
Роб се намеси.
- Банката ни отпусна ипотечен кредит с плаваща лихва и това ни съсипа. После загубих работата си. И докато се усетим...
Кали вдигна ръка.
- Стига - прекъсна го. - Сто хиляди долара биха ли закрепили положението?
- О, и още как! - възкликна Роб.
Триш погледна Кали, изпълнена с подозрение.
- Никога няма да получим необезпечен кредит в такъв размер.
- Не става въпрос за обикновен заем - отбеляза Кали, предвкусвайки любимия си момент. - Аз го наричам „Заемът Ръмпелщилскин „.
Триш заговори остро:
- Подигравате се с нас. Вижте, госпожице...
- Карпентър.
- ... не приемам чувството ви за хумор, нито ме засяга личната ви оценка на брака ни.
- Мислите, че се шегувам с вас? - Кали отвори куфарчето си и го обърна към тях.
Очите на Роб станаха като палачинки.
- Майко мила! - ахна той. - Тук да не са сто бона?
- Да.
- Абсурд - възрази Триш. - Как бихме могли да ги изплатим обратно?
- Това е по-скоро социален експеримент, а не заем - поясни Кали. - Милионерът, когото представлявам, е готов да дари тези пари на когото аз преценя, че си струва, при едно условие.
- Какво е то? - попита Роб.
Устните на Триш се извиха подигравателно. Тя изрече условието.
- Ръмпелщилскин.
Кали кимна.
Роб се учуди.
- Какво означава Ръмпел... еди-кой си?
Триш обясни:
- Това е приказка. Ще трябва да ѝ дадем първото си дете, ако не успеем да познаем името на шефа ѝ.
- Какво? - викна Роб. - Това е безумие. Ние дори не очакваме дете.
Кали се засмя.
- Почти позна, Триш. Само че не става въпрос да отгатвате името на джудже или да си подарявате бъдещите деца.
- В такъв случай какво искате от нас? Да оберем банка?
- Или да убием някого?
Кали поклати глава.
- Къде тогава е уловката?
- Ако приемете съдържанието на това куфарче - изрече Кали, - някой ще умре.
***
Триш избухна.
- Стига толкова. Очевидно става въпрос за някое телевизионно риалити, но това е едно от най-жестоките унижения, които съм виждала. Ето какво ще ви предложа за следващия ви случай: изберете обикновена жена, а не красив модел. И не използвайте цветистия си модерен език. Кой ще се хване на тези простотии? Е, къде е камерата - в куфарчето?
Куфарчето.
От мига, в който Кали отвори капака, Роб беше като хипнотизиран. Най-сетне погледът му беше привлечен от нещо по-завладяващо от бюста на Кали. Дори и сега не можеше да отмести очи от парите.
- Ще ни платят ли, ако излъчите това по телевизията?
Кали поклати глава.
- Съжалявам, няма нито телевизия, нито скрита камера.
- Няма логика.
- Както споменах, това е социален експеримент. Шефът ми е отвратен от правосъдната система в страната. Омръзнало му е да гледа убийства, останали безнаказани, заради недобре свършена полицейска работа, мазни адвокати и глупави заседатели. Затова той се проявява като отмъстител срещу ненаказаните престъпници. Убеден е, че делото му е в услуга на обществото. При нечия смърт обаче обществото губи, затова той иска да плати за отнетия живот.
- Това са пълни глупости - сопна се Триш. - Ако наистина вярваше в това, щеше да плати на семейството на жертвата, а не на случайни непознати.
- Прекалено рисковано е. Полицията ще свърже нещата. Ето защо шефът ми прави единственото възможно - помага на анонимен член на обществото. Всеки път, когато отнеме живота на убиец, шефът ми плаща на обществото сума до сто хиляди долара. Днес се случи така, че вие сте обществото.
Триш понечи да каже нещо, но Роб я изпревари. Със сигурност ставаше все по-заинтригуван.
- Защо ние?
- Кредитният инспектор прати молбата ви за заем на шефа ми и каза, че сте свестни хора, които могат да загубят всичко.
Триш отбеляза:
- Вие се представихте за кредитен инспектор.
- Така е.
- Но не сте.
- Аз съм малко по-различен кредитен инспектор.
- И какво ви е различното?
- Това, че аз слагам парите на масата - отговори Кали.
- В куфарче - добави Триш.
Тя погледна парите и сякаш чак сега видя в тях възможност. Попита:
- Ако това, което казахте, е истина, и шефът ви плаща всички тези пари в полза на обществото, защо изобщо ни казахте за убийствата? Защо просто не ни ги дадохте?
- Според него е честно единствено, ако знаете откъде са парите и за какво са платени.
Роб и Триш премислиха казаното, без да продумат, но израженията им бяха красноречиви. Роб бе убеден, че това е шансът на живота им, а Триш преценяваше подробностите и се опитваше да повярва. Кали съзнаваше, че семейството преживява сериозна криза и тя току-що им е хвърлила спасителното въже.
Накрая Триш проговори.
- Убийствата, за които казахте... Шефът ви ще ги извърши така или иначе, нали?
- Да. Но не преди парите да са платени.
- А ако откажем да ги приемем?
- Не е проблем. Ще ги предложа на следващото семейство от списъка си.
Роб попита:
- Възможно ли е да познаваме човека, когото шефът ви възнамерява да убие?
- Познавате ли убийци?
Кали буквално чу завъртането на колелата, когато Триш и Роб се втренчиха в отвореното куфарче. Обичаше този момент, първоначалната съпротива. Тя обаче знаеше как ще приключи всичко. Щяха да извъртат нещата в най-различни посоки, но накрая щяха да вземат парите.
- Това ми се струва като онези въпроси „Какво бихте направили ако...?“ - промълви Триш, неспособна да се отърси от опасението, че я баламосват.
Кали погледна часовника си.
- Вижте, не мога да чакам цял ден. Чухте предложението, отговорих на въпросите ви, но е време да ми дадете отговор.
Емоциите забушуваха в тях от срока, който им постави.
Триш пребледня. Наведе глава и притисна с ръце слепоочията си, сякаш я мъчеше главоболие. Когато вдигна поглед, очите ѝ бяха пълни със сълзи. Личеше си, че се бори със съвестта си.
Роб беше напрегнат, почти в паника. Нямаше съмнение какво иска той - гледаше Триш умолително.
Кали знаеше, че ги е спечелила.
- Давам ви десет минути - обяви бодро тя. - Ще си сложа слушалките, така че да можете да поговорите насаме, но ще трябва да ви държа под око.
- Откъде знаете, че няма да се обадим в полицията, след като си тръгнете? - попита уморено Триш.
Кали се разсмя.
- Бих искала да чуя какво ще им кажете.
- Какво имате предвид?
- Да не мислите, че в полицията ще ви повярват? Или че ще ви оставят куфарчето с парите при тези обстоятелства?
Роб попита:
- Ние ли сме първите или сте правили това и преди?
- Това е осмото куфарче.
Те отново се спогледаха. Роб се пресегна, сякаш искаше да пипне стотачките.
Кали се усмихна и затвори капака.
- Нее.
- Колко от хората взеха парите? - попита той. Над гор- ната му устна проблясваше пот.
- Не мога да ви кажа това.
- Защо? - попита Триш.
- Може да повлияя на решението ви и да навредя на експеримента. Ето какво трябва да знаете: щом някой вземе парите, шефът ми знае, че е получил благословия от член на обществото да отнеме живота на убиец.
- Това е лудост. Истинска лудост - прошепна Триш, сякаш събираше кураж да повярва.
- Всеки ден умират хора - заяви Роб. - И ще умират, независимо дали ние ще вземем парите или някой друг.
Триш го погледна разсеяно, като че ли съзнанието ѝ бе на километри далеч.
- Така или иначе дават парите на някого - заувещава я Роб, - защо да не е на нас?
- Прекалено е налудничаво - промълви отново Триш. - Нали?
- Може би - отвърна Кали, докато си слагаше слушалките, - но парите и предложението са истински.