Смъртоносен експеримент

51

Естествено, че не исках Куин да убива годеника на Кат­лийн, но оцених жеста му.

По дяволите, аз самият си бях помислил да го убия, за да съм отново с Катлийн, но както каза Кали, когато обсъждахме оттеглянето от бизнеса, всеки път, щом си го помислех, ми идваше акълът.

С Куин си поръчахме пържолите с макарони със сире­не и трюфели за гарнитура. С вечерята пихме превъзход­но каберне „Оракъл“ 2004 година от лозята на семейство Майнър.

- Ям така само когато съм сам или с някого - казах.

- Точно това трябва да правиш - насърчи ме той. - Про­дължавай така, яж по същия начин и ще си върнеш сили­те, преди да се усетиш.

Бях готов да споделя с Огъстъс колко ми е липсвал, но промених решението си в последната секунда. Не си струваше след всички лъжи, които ми беше наговорил.

- Какво те води във Филаделфия?

- Дойдох да те видя.

Изкриви лицето си по начина, който разпознавах като усмивка.

- Колко мило - зарадва се.

- Хора като нас - допълних - не могат да си позволят да имат много приятели. Харесва ми мисълта, че мога да разчитам на теб и на Кали.

Куин заяви:

- И при мен е така. Трябва да ми платят много, за да убия теб или Кали.

Казано от Куин, това си беше направо комплимент. От друга страна беше страшничко да знам, че този чудови­щен мъж, който би се съгласил да ме убие, ако му предло­жат точната сума, е най-близкият ми приятел.

Хвърлих му един поглед и се загледах в жените, които минаваха по тротоара пред ресторанта, замислих се дали екипът ни от хирурзи е в състояние да направи нещо за страховитите му малформации. Реших, че не.

Куин не беше грозен като Джоузеф Мерик, Човека слон, но Мерик поне беше прекарал две години на този свят като нормално човешко същество, преди по лицето и главата му отново да започнат да се появяват израстъ­ци. Куин беше такъв по рождение и възгледите му за све­та се бяха формирали в отговор на реакцията на околни­те към него.

Лекарите не бяха достигнали до съгласие относно про­изхода на заболяването му, но преобладаващото мнение сочеше към синдром на Протей, толкова рядко срещан, че в света имаше документирани по-малко от сто случая.

Протей би обяснил деформациите върху едната поло­вина на лицето и главата на Куин, но в никой от позна­тите случаи не се срещаше разноцветното набраздяване, което покриваше лявата част на лицето и врата му. Не беше кожно заболяване и кожата му не излъчваше ми­ризма, така че една от теориите твърдеше, че петното е огромен цветен родилен белег.

Като теглиш чертата, Куин се доближаваше по външ­ност повече до Джоузеф Мерик, отколкото до Брад Пит. Както може да се очаква, социалният живот на Куин не беше особено ангажиран и това положение му осигуря­ваше възможността дълго да се взира влюбено във всич­ки жени, които попадаха в полезрението му.

Тънка като модел красавица влезе в основния салон на „Смит и Воленски“ и седна на маса, където я чакаха трима костюмари. Лъскавата ѝ платиненоруса коса беше подрязана до раменете, моравият ѝ грим напомняше бойна ок­раска.

- Леле, мамо - изпъшка Куин. - Какво би направил с тази?

- С колко време разполагам?

- Трийсет минути.

- Ще я завъртя повече пъти, отколкото маймуна коко­сов орех.

Той ме изгледа.

- Мога ли да видя това?

- Заповядай.

- Разполагаш с точните думи за тези мацки, но не вла­гаш сърцето си в това.

- Както вече споменах, тази вечер е нещо като пробно кръгче.

- Знаеш ли какво ти трябва? Да ти продухат тръбите. На моя територия си, остави ме аз да се обадя. Може в момента да ядеш пържоли, но си само на трийсет минути от най-хубавата нощ в живота си.

- Как е името ѝ?

- Името ѝ? Боже, ти си истинска развалина - изуми се той.

Свих рамене.

- Обичам подробностите.

- Така е - съгласи се той. - Името ѝ е Божествена.

- И кое различава тази проститутка от останалите?

Той отново направи физиономията, която наподобява­ше усмивка и аз също се усмихнах.

- Тя има ли и приятелка като за теб? - попитах.

- Съквартирантката ѝ, Наслада.

- Божествена Наслада, а? Да не са отбор по свободна борба?

Той стисна ръката ми над китката.

- Няма да се преструвам, че не знам - каза. Помълчахме, а аз си мислех как сме на едно телефонно обаждане разстояние от съдбоносно преживяване. Очи­те на Куин шаваха нетърпеливо като на дете, което се на­дява да го заведа за сладолед.

- Какво толкова - казах, - обади се.

- Сериозно? Това е страхотно. Няма да съжаляваш.

Той се отдалечи от масата. След малко се върна, още на телефона, но не седна. Чух щракване.

- Не ми казвай, че ме снима току-що - измърморих. Той посочи зад мен.

- Щракнах мацката с циците.

Натисна няколко копчета и прекъсна разговора си. Приключихме вечерята си със „Сотерн“, сладко и соч- но като сироп.

- И това е вино? - попита Куин - Ти да не се шегуваш с мен?

- Вино е и не се шегувам.

- Вкусът му е повече като на десерт. Какво е?

- „Лафори Пераге“ - изрекох, като се перчех с френ­ския си акцент.

- Не мога да го произнеса с пустата си уста - каза той, - но разбирам защо ти е любимо.

- Всъщност пуристите предпочитат „Шато д’Икем“.

- Те пък какво разбират - махна с ръка той.

Телефонът му завибрира и той прочете съобщението.

Намигна ми.

- Да действаме! Момичетата са възбудени.

- Възбудени проститутки?

- Казах им, че ще им заведа филмова звезда.

- Не може да си го направил!

- Наложи се, бяха ангажирани.

- Да позная ли: не са ти повярвали, затова ме снима и им прати снимката.

- А какво да направя - оправда се той, - да пратя сним­ката на мацката с циците?

- И нея ли снима?

Отново направи номера с ухилването.

- При мен ли ще се качиш или ще ме последваш с тво­ята кола?

Замислих се за миг.

- По-добре да карам след теб. Вероятно ще се позаба­вим; ресторантът може да затвори, докато приключим с момичетата.

- Ей за т'ва ти говоря - зарадва се Куйн и отново стисна ръката ми.

Докараха колите ни. Куин обърна и аз подкарах след него. Бръкнах под седалката и напипах кутийката, която Кали беше оставила там, докато с Огъстъс бяхме в ресто­ранта. Сложих я на седалката до мен.

Бомбите за коли са най-различни - като хората, които убиват. Могат да бъдат лепнати за стартера, да са свър­зани към таймер, да са прикачени към предпазител и когато колата мине по неравност на пътя, да се взривят или да бъдат детонирани от разстояние. Зарядът може да е поставен под седалката на шофьора, под таблото, да е закачен с магнит към долната част на колата или под волана, както в този случай. Детонаторът на съседната седалка беше подходящ за разстояние от поне сто метра при добра видимост и петдесет в друг случай.

Куин беше най-добрият ми приятел и един от послед­ните хора, които бих искал да убия. Но той беше отвляк­ъл Алисън Силис и я беше държал в плен в склада си през последните три години. Бях уверен както в името си. Всъщност това не се брои. Просто го знаех със сигурност. Първоначално беше просто интуиция, но се потвърди, след като спецовете на Лу Кели започнаха да издирват Алисън. Когато установиха, че следите ѝ се губят по-мал­ко от месец след изпадането ми в кома, съпоставих изчез­ването ѝ с подробностите, които знаех за Куин. Преди да говоря с него в ресторанта, бях деветдесет и девет про­цента сигурен. Докато стигнем до колите, вече не изпит­вах никакво съмнение.

Ако Куин ми беше казал, че Алисън е мъртва и зарове­на някъде или че си е намерила гадже и е сменила името си или ми беше дал някакво правдоподобно обяснение за местонахождението ѝ, можех да накарам Лу да го прове­ри. Куин изрече поредица от грешни неща.

Призна, че се е срещал с Алисън. Каза също и че тя си тръгнала след две седмици и му повярвах. Но аз бях пове­рил нейната безопасност в ръцете му и независимо дали тя искаше да има нещо общо с него или не, той би знаел къде се намира през всичките тези три години.

Той все още би я пазил и така щеше да е до края на жи­вота ѝ, защото това бе последната ми молба и защото аз бих сторил същото при разменени роли. Така сме устрое­ни. Не губим следите на хората, които пазим, точка. Ето защо твърдението му, че не е чувал нищо за нея от три години беше абсурдно.

Предполагах, че след като е бил отхвърлен, Куин я е последвал и се е опитал да си я върне. Вероятно тя се е възпротивила и той я е отвлякъл. Сигурно си е предста­вял, че както в „Красавицата и Звяра“ тя постепенно ще го заобича. Само че действието в „Красавицата и Звяра“ се развива във време, когато жените са имали много по-ма- лък избор.

Освен това е приказка.

А Огъстъс Куин беше чудовище в истинския живот.

Куин зави наляво по Кланси и както го следвах, хвър­лих поглед към спретнатата квадратна кутия с прев­ключвател, от която зависеше животът на Огъстъс Куин.

Трябваше ли да го убивам?

Можех да се преструвам, че не знам за Алисън и да се надявам, че ще я пусне някой ден. Но аз познавах Куин достатъчно добре, за да знам, че единственият начин да я освободи е да я убие. Което вероятно нямаше да се слу­чи, защото като негова пленница, тя съчетаваше всичко, което той искаше от една жена: да е раболепна, вярна, винаги на разположение, и благодарна, че се е прибрал. Имам предвид, че той държеше ключа към оцеляването ѝ. Ако не се появеше, тя щеше да умре от глад, ето защо със сигурност чувстваше облекчение и благодарност от завръщането му в склада.

Не исках да убивам Огъстъс. Бяхме работили заедно толкова дълго, че почти не можех да си представя да пре­следвам лошите без него. От всичките ми наемни убий­ци Куин и Кали бяха единствените, на които поверявах живота си. До определен момент. Трябваше да спася Алисън, а това не можеше да се случи, ако Куин е жив. Виждал съм склада му и предполагах в коя стая я дър­жи, беше практически недостъпна за проникване. Щеше да ми отнеме доста време да измъкна жената независимо дали през стоманената врата или през подсилената сте­на, на която беше монтирана.

Ако успеех да разсея Куин за достатъчно дълго време, че да вляза в склада и да освободя Алисън, той щеше да издигне в мисия на живота си убийството и на двама ни. Аз самият вероятно можех да се справя с Огъстъс или поне да запазя предимството си пред него. Ако трябва­ше да пазя Алисън обаче, тя щеше много да ме забави. Щяхме да се превърнем в безпомощни мишени за човек с убийствените способности на Куин. Нямаше смисъл да рискувам живота на Алисън, щом Куин щеше да ни пре­следва и да ни убие в крайна сметка.

Куин спря на червен светофар на Кланси и Олмстед. Виждах чудовищния му силует, осветен от фаровете на колите срещу нас. Зачудих се дали е заподозрял, че знам за Алисън. Ако е така, дали вече планираше смъртта ми?

Въздъхнах. В крайна сметка всичко се свеждаше до едно: Алисън беше невинна. Намираше се в плен заради моето решение да му я поверя. Това ме правеше отгово­рен към нея, а аз приемах отговорностите си сериозно. Винаги. Освен това не ми харесваше мисълта, че е пре­карала всичките тези години, подчинена на мечешкото отношение на Куин. Това беше опасният недостатък на героизма, за който говореше Надин, неспособността ми да остана безучастен. Просто не можех да пренебрегна положението на Алисън, колкото и да ми се искаше. А Куин никога нямаше да я пусне.

Светна зелено и Куин вдигна крак от спирачката. Щом го направи, лампичката на спирачката изгасна и колата тръгна напред. Сложих палец на превключвателя, щрак­нах и го последвах.

Може би трябваше да изчакам. Да оправим проститут­ките, да прекараме страхотна нощ, а може би след това да поговорим с него за Алисън.

Но какво бихме си казали? Дори и да се съгласеше да я освободи, а аз да простя и забравя, проблемът с оти­ването ѝ в полицията оставаше. Куин не би допуснал да го разследват. Или щеше да се самоубие, или да загине в престрелка, убивайки десетина души от специалния от­ряд.

Нямаше как да го избегна. Огъстъс трябваше да умре.

Но налагаше ли се да умре точно сега?

Вече изяде последното си ястие, защо да не го оставя да се отдаде на наслада с първокласните курви? Би било подаръкът ми към него в името на старото време. Можех да го убия винаги след това и дори да измисля по-кротък начин да премахна приятеля си от този свят.

Колкото повече го обмислях, толкова повече се убеж­давах, че точно това трябва да направя. Да започна с пъ­лен набор приятни моменти. След това да го инжекти­рам смъртоносно със спринцовката си, преди усмивката да е изчезнала от лицето му. Докато чаках подходящия момент, дори можех да поопозная Божествена.

Нощта беше ясна, отправихме се на изток под плътния балдахин от звезди, които ми се сториха толкова ярки, че сигурно можех да шофирам на тяхната светлина, ако изгася фаровете. Помислих си, че Катлийн и Ади са едва на сто и петдесет километра оттук и почувствах връзката с тях, чудех се дали и те се взират в същото небе.

Поклатих глава. Кого заблуждавах? Не бях готов да легна с никого, още по-малко с курва на име Божествена. Освен това щом съзреш девойка в беда, спасяваш я. Това е правило номер едно в наръчника на героя, без изклю­чения. Отпуснах педала на газта и Огъстъс се отдалечи на петдесетина метра от мен. После завих рязко наляво. В този момент щракнах ключа на детонаторната кутия и взривих най-добрия си приятел Огъстъс Куин, пратих го в ада.