Смъртоносен експеримент

1

- А вие, господин Крийд? - попита тя.

Вдигнах поглед от купата на миксера.

- Госпожо?

- С какво се занимавате?

- Освен, че правя кексчета? Работя за Вътрешна сигур­ност.

Тя се казваше Пати Фелдсън и беше дошла на домаш- но посещение като част от проучването ѝ във връзка с осиновяването. Половинката ми Катлийн Грей искаше да осинови Ади Доус, шестгодишно момиченце, жертва на изгаряне. Ади беше единствената оцеляла след пожар в дома ѝ, отнел живота на родителите ѝ и на близначката ѝ. Госпожица Фелдсън беше наблюдавала как Ади и Кат­лийн играят на кукли на пода в дневната и, явно доволна от отношенията им, беше решила да обърне внимание на мен.

- Имате ли визитка? - попита Пати.

- Да. - Извадих портфейла от задния си джоб и взех от него визитна картичка, отпечатана точно по този повод. Подадох ѝ я.

Пати зачете на глас:

- Донован Крийд, специален агент, Вътрешна сигур­ност. - Усмихна се. - Е, не издава много информация. Оп­ределено обаче звучи загадъчно и вълнуващо. Пътувате ли често, агент Крийд?

Чудех се дали щяхме да си паснем, ако ѝ бях казал, че обезвредявам терористи за правителството, а през оста­налото време работя като наемен убиец за мафиот и гнев­но джудже инвалид на име Виктор.

- Пътувам. Но се боя, че работата ми далеч не е зага- дъчна или вълнуваща. През повечето време разговарям с различни хора.

- Със заподозрени в тероризъм?

Изсипах сместа в тавичката за кейк на Катлийн със силиконовата бъркалка и изписах името на Ади отгоре, преди да я сложа във фурната.

- Със собственици на апартаменти, управители на тър­говски дружества и други подобни. - Затворих вратичка­та на фурната и настроих таймера на четиресет минути.

- Какво има в кексчетата? - попита тя.

Прииска ми се да кажа марихуана, но Катлийн ме беше предупредила да не се шегувам с тези хора. Тя беше дос­тигнала до финалната права в осиновяването и възнаме­рявах да ѝ помогна с всичко по силите си.

- Сещате ли се за актрисата Катрин Хепбърн? - отго­ворих.

- Моля?

- Рецептата е нейна. Открих я в стар брой на „Сатърдей Ивнинг Поуст“.

- О! - възкликна тя. - Много ми се иска да я получа.

- Тогава ще я получите.

Процесът по одобряване за осиновяване на дете включ­ва редица домашни посещения. Катлийн беше предста­вила личните си документи, беше преминала проверката за криминално минало и интервютата и беше приложила препоръки. Поне една от срещите трябваше да се прове­де у дома и се изискваше присъствието на всички, които живеят там (Катлийн) или преспиват понякога (аз).

Пати Фелдсън не беше тук, за да прави щателна про­верка. Вече беше дала положителна характеристика на Катлийн за качествата ѝ като родител. Оставаше ѝ да провери що за човек е гаджето ѝ. Знаеше например, че имам дъщеря, която живее с бившата ми в Дарнел, Запад­на Вирджиния. Ако беше направила усилие да поразро- ви, сигурно се беше уверила, че макар винаги да съм бил емоционално и финансово стабилен, не съм прекарвал с Кимбърли достатъчно време.

Пати се приближи и впери поглед в очите ми. Тихо за­яви:

- Има голяма разлика между това да си баща и тати.

Точно както предполагах. Проучила ме е.

- Наложи ми се да науча урока си по трудния начин - отговорих. - Може да ви се стори странно, но Ади ме вдъхнови да се сближа с Кимбърли. В момента сме по-близки отвсякога.

Пати кимна. За миг и двамата замълчахме, чакахме да видим кой ще заговори първи. Ако отбелязваме точките, тази беше за нея.

- Ади вече е дете със специални нужди - подхвана Пати. - Травматизирана е физически и психически и ще се наложи да бъде сериозно обгрижвана.

- Ясно ми е.

- Надявам се да е така, господин Крийд, защото това със сигурност ще внесе напрежение във връзката ви с Катлийн. Мислили ли сте по този въпрос, имам предвид да сте разсъждавали сериозно?

Ади беше невероятно дете. Забавна, любвеобилна, смела... През последните няколко месеца беше станала много специална за нас двамата. Правилната дума не беше специална, тя беше много повече от това. Ади беше жизнено важна за нас.

- Обичам Ади - заявих.

Тя кимна и замълча за момент.

- Явно е така, господин Крийд. Това, което сте напра­вили за нея и за Катлийн, означава много.

Пати знаеше, че наскоро бях дал един милион долара на Катлийн и бях основал фонд за Ади с още десет мили­она. Това, което не знаеше, бе, че откраднах тези пари, а и не само тях, от един мафиот от Западното крайбрежие на име Джо Демео.

След като погледа още час несравнима семейна хар­мония, Пати Фелдсън взе Ади, рецептата и половината кексчета.

- Вече си провряла крак през вратата! - уведоми тя въз­торжено Катлийн.

- Утре ще се видим, миличка - обеща Катлийн на Ади.

Ади преглътна, за да може да заговори. Бяхме свикна­ли с това, дължеше се на напълно увредените ѝ гласни струни вследствие на пожара, който едва не беше отнел живота ѝ.

- В болницата? - промълви накрая Аби с дрезгавия си шепот.

- Аха.

Последваха още прегръдки и си тръгнаха. Погледнах прекрасното създание, което напук на всичко ме беше обикнало.

- Това може да е последният път, който се разделяте.

Катлийн избърса сълзите от бузите си.

- Благодаря ти, Донован - хвана ръката ми и нежно ме целуна по устните. - За всичко - добави.

Животът си го биваше.

Час по-късно Виктор звънна на мобилния ми телефон. Гласът с метално звучене на това джудже инвалид на рес- пиратор беше особено зловещ.

- Гос... подин Крийд... взеха... парите - съобщи той.

- Семейството от Нашвил?

- Да, Роб и...Триш.

- Страшна изненада, а?

- Когато имате... възможност... бих искал... да убиете... сес... трите... Питърсън.

Замълчах за миг, за да подредя нещата.

- Те са в Пенсилвания, нали така?

- Да, в Камп... таун.

Подхвърлих възможно най-артистично в имитация на местния изговор:

- Дамичките от Камптаун, а?

Виктор въздъхна.

- Стига де... гос... подин Крийд.

- Хей, покажи малко признателност. Във Франция ми­навам за страхотен комик.

- Направо... втори... Джери Луис. Ще идете ли... в... Камптаун да... убиете... сестрите... Питърсън?

- Дадено, мой човек! - отвърнах.