Смъртоносен експеримент

24

- Колко жени на име Катлийн Чапман мислиш, че има на този свят?

- Хипотетично? - попитах.

Зърнах с ъгълчето на окото си Катлийн да се прибли­жава към нас. Щеше да бъде тук след секунди.

- Мамо! - рязко прошепна Кимбърли. - Не е нито мяс­тото, нито времето.

Джанет ме изгледа гневно с изкривено от яд лице.

- Отново ще поговорим за това. Бъди сигурен!

Катлийн пристигна и подаде ръка.

- Вие сигурно сте Джанет? - попита.

- О, майната ти - кипна Джанет и се фръцна.

- Какво възхитително създание - подхвърли Катлийн. - Как допусна да ти се изплъзне?

Кимбърли се обърна към Катлийн с безгласно „Съжа­лявам!“ и „Благодаря!“ към мен. Обърна се и хукна след Джанет. Не ѝ завиждах за това, което предстоеше по пътя към къщи.

Светкавица раздра притъмнялото небе, веднага последвана от силен тътен. Останалите опечалени бързо се качиха в колите си и на кръговата алея останахме само аз и Катлийн. Гледахме как Джанет размахва пръст към Кимбърли, докато вървяха към колата. Личеше си, че ѝ се кара, но тихо, както бясна жена трие сол на съпруга си в претъпкан ресторант. Челният товарач и гробарите зад нас бяха приключили. С Катлийн останахме на мястото си.

- Просто трябва да поканим Джанет на вечеря някой път - предложих, - за да можете да си побъбрите по жен­ски.

- Би било просто чудесно - отвърна Катлийн, - само трябва да си взема речник на жаргонните изрази, за да съм сигурна, че ще я разбера.

Небето се промени в миг, сякаш бяха минали поне шест часа. Гледахме колоната от коли със светнати фа­рове, които чакаха да се измъкнат от гробището. Светка­виците около нас приличаха на светлинни ефекти. Из­трещя гръмотевица, последвана от силен тътен. Няколко едри капки капнаха върху нас, а Катлийн потрепери от силния порив на вятъра.

- Започва се! - казах.

Хвана ръката ми, щом дъждът започна да се излива върху нас.

- Целуни ме! - изкрещя.

- Какво? Тук? Мислиш ли, че е редно?

Едва чувахме думите си. Дъждът беше преминал в по­рой.

- Кой ще разбере? - викна.

Погледнах мократа ѝ коса и подгизналата ѝ рокля.

- Забавна си - изкрещях. Целунах я.

- Така си и знаех! - викна тя и също ме целуна.

Прегръщахме се под пороя, двама души от разбити семейства, подгизнали и вкопчени в сродната си душа. Приключихме с прегръдките и я огледах от една ръка разстояние.

- Само да се видиш - рекох.

- Какво?

- Изглеждаш като победителка на конкурса Мис Мо­кра фланелка.

Погледът ѝ последва моя надолу.

- Леле! Трябва по-често да стоя под дъжда!

Някои хора обичат да се любуват на залеза. Други ги привлича гледката на океана. Сигурно всеки се вълнува от нещо, което му се струва зрелищно. При мен несъмне­но е така.

Тя вдигна брадичката ми с показалец, докато погледът ми отново срещна нейния.

- Саботираш ми насладата - обвиних я.

Пак се целунахме.

- Обичам те - промълви тя.

Изведнъж се отдръпна назад с широко отворени очи.

- О, Донован, ужасно съжалявам! Нямах това предвид.

- Така ли?

- Аз... всъщност да... но... нямах намерение да го каз­вам.

- Защо?

- Не искам да те подплаша.

- Но наистина ме обичаш, нали?

Вдигна един мокър кичур коса зад ухото си.

- Да.

Сложих дланта си на бузата ѝ. Тя ме погледна в очите с очакване. Следващият тътен я накара да подскочи.

- По дяволите, Донован! Побързай и ми кажи, че ме обичаш! Преди да сме загинали!

Засмях се.

- Обичам те!

Вдигна ръце към мен и ме прегърна така, сякаш живо­тът ѝ зависеше от това.

Приближи устни до ухото ми и прошепна:

- През целия си живот не съм била по-щастлива.

И аз чувствах същото, но не ми се щеше да звуча като лигльо. Осведомих се:

- Нали още не говорим за женитба?

- Не разваляй нещата, глупчо!

- Само казвам...

- Шшт.

Тя ме целуна по устата, а аз се чудех дали „шшт“ озна­чава „да“ или „не“ в плановете ѝ за брак. За щастие Кат­лийн изясни този въпрос.

- Спокойно - заяви тя, - обичам те твърде много, за да се омъжа за теб.

Дадох си малко време да осъзная тази реплика и на­края реших, че ми харесва звученето ѝ.

- Ами да. По-щастлив съм, отколкото заслужавам. По-щастлив, отколкото съм очаквал да бъда. Радвам се...

- Няма нужда от реч - прекъсна ме Катлийн, - схванах.

Избърсах мокрото ѝ чело и отново я прегърнах. До­като стояхме притиснати един към друг, погледнах през рамото ѝ към хълма с мемориала, дъба и пресния гроб, където родителите на Чарли отправяха поредната си мо­литва.

Синът на Джери и Дженифър Бек беше разглезен кучи син, който дрогираше и изнасилваше жени. Ако можеше да се вярва на слуховете, дори беше помогнал за убий­ството на една от тях. От друга страна Чарли беше нада­рен с добра външност, голям чар и умението да накара скъпоценната ми дъщеря да се влюби в него. На погребе­нието бяха разказани редица случки за щедростта и до­брите му постъпки към другите, значи вероятно е прите­жавал и някои положителни качества наред с пороците си.

Докато стоях под дъжда и гледах семейство Бек, пре­гърнал жената, в която се бях влюбил, осъзнах, че никога не бях срещал идеален човек, затова пък имаше няколко души, които бяха сто процента зли. Всички залитаме към едната или другата страна на чертата, разделяща двете крайности и безспорно аз се бях озовавал по-навътре в лошата страна от Чарли. Все пак не очаквах на собствено­то ми погребение да се леят сърцераздирателни разкази за мен, а и ако съпоставите прегрешенията ми с тези на Чарли, той би заприличал на примерно момченце.

Ала ето че двамата бяхме в гробището на Спрингфийлд от различни страни на пръстта. Прегрешението на Чарли се беше доближило твърде много до дъщеря ми. Ако не беше се случило така, сега той щеше да е жив.

Тъкмо бях признал любовта си към Катлийн. Тя беше влязла в живота ми в идеалния момент, за да ми даде въз­можност да стана по-добър човек. Зачудих се дали и Ким­бърли не се беше появила в живота на Чарли по същата причина. Ако беше така, бях ли се намесил в някакъв кос­мически план?

Горе на хълма Джери и Дженифър Бек стояха изправе­ни, мокри до кости от дъжда. Хванати за ръка, с наведени глави се взираха в купчината пръст върху гроба на мом­чето, което бяха отгледали, обичали и загубили.