Смъртоносен експеримент

55

Когато бургията започна да пуши, спрях за няколко мину­ти, за да я оставя да изстине. Кали веднага се възползва от възможността да попита:

- Първия път, когато изложи живота си на опасност?

- Какво за него?

- На колко години беше?

Замислих се за миг.

- На десет.

- Рано си се отракал - подхвърли тя.

Точно бях завършил четвърти клас. През лятната ва­канция дядо ми ме заведе на екскурзия по хълмовете на Колорадо. Прекарахме втората нощ в малко бунгало в един крайпътен къмпинг, станах рано на сутринта и из­лязох да се разходя. Бях изминал може би пет километра, когато забелязах, че всички борове си приличат ужасно. Спрях, бавно се обърнах в обратната посока и започнах да търся пътека. Не я намерих. Не бях съвсем уплашен, но не бях и голям куражлия. Затворих очи и направих стъпка в посоката, която предполагах, че ще ме отведе обратно в къмпинга. Не, оказа се, че съм стъпил твърде високо. Направих крачка в обратната посока. Малко по-ниско. Странно е, но понякога можеш да усетиш нещата със за­творени очи по-добре, отколкото като гледаш.

Бургията се беше охладила достатъчно, че да се заема със стената. Захванах се с ентусиазъм. Докато работех, си мислех за онази сутрин преди трийсет години, когато се загубих сред хълмовете на Колорадо.

Връщането ми отне два пъти повече време, движех се по заобиколен маршрут и се озовах от другата страна на къмпинга. Имаше заграждение за добитък, което не бях забелязал предната вечер и два дръгливи коня пасяха от рядката трева. Едно едро хлапе с ягодовочервена коса и лунички ме видя да се приближавам откъм гората. Посо­чи оградата и се изкикоти с онзи смях, типичен за мал­ките гаменчета. Беше по-голям и по-едър от мен и не ис­ках да се разправям с него. Освен това умирах от жажда и исках да успокоя дядо, че съм добре. Въпреки това погле­днах в посоката, която ми показваше хлапето.

Нещо се движеше върху оградата. Приближих се да погледна какво е и видях, че малкото копеле беше зака­чило там костенурка. Беше я наместил така, че черупката ѝ беше забучена на оградата от долната страна, а главата и краката се движеха във всички посоки. Костенурката не спираше да размахва крака ужасено, в опит да докосне твърда повърхност. Явно хлапето възнамеряваше да ос­тави костенурката да умре, независимо дали от жажда, умора или дори да се опече жива с напредването на деня. Не го беше грижа, струваше му се забавно. Продължава­ше да се хили и ми посочи оградата зад мен, където съ­зрях още десетина безжизнени костенурки, набучени по оградата като спортни трофеи.

Кали попита:

- Какво направи?

Онази сутрин в Колорадо, след като едрото момче с ягодовата коса ми показа гробището си от костенурки, извадих от джоба си сребърния долар, който носех през всичките тези години и го хвърлих във въздуха. Полетя може би на шест метра височина, преди да се понесе на­долу. Когато убиецът на костенурки вдигна поглед, за да хване монетата ми, аз го ударих по главата, юмрукът ми се заби в челюстта му - както дядо ме беше научил кога­то замахнах, вложих в удара всичките си сили. Бичето и сребърния долар се приземиха едновременно. Спасих живата костенурка, свалих мъртвите от оградата и ос­тавих хлапето с ягодовата коса да лежи на земята и да подритва с крака точно както костенурката преди това.

- Той умря ли? - попита Кали.

- От удара на кльощаво десетгодишно хлапе? Няма на­чин. Не бях изминал и двайсет метра, когато чух покрай ушите ми да профучават камъни. Кучият син се опита да ме убие.

- Ти какво направи?

- Затичах се като луд!

Кали се засмя.

- Застрашил си живота си заради костенурка?

Аз също се засмях.

- Май да.

- Намирам го за благородно.

- Ъхъ.

- Донован Крийд, костенурката нинджа.

Бургията премина през стената и втората дупка беше готова, на около два сантиметра от първата. Извадих от чантата чук и длето и започнах да къртя. Длетото бързо свърза дупките и вече можех да пъхна два пръста в отво­ра.

Приближих уста до отвора и казах:

- Алисън, аз съм Донован Крийд. Знам, казали са ти, че съм умрял, но съм си съвсем жив и ще те измъкна оттук. С мен е приятелката ми Кали Карпентър, тя ще те спаси.

- Ммм... Ммм - измуча Алисън.

- Пази си силите! - викнах през отвора.

Кали попита:

- Колко остава?

- Най-много петнайсет минути.

- Как е възможно?

- Стената започва да губи якост - обясних.

Извадих фреза за бетон и започнах да прорязвам вер­тикална линия от центъра на дупката. Щом направих прорез с дължина около шейсет сантиметра, обърнах се към Кали:

- Виждаш ли? Направо сме вътре.

- Мина повече от половин час - възрази тя.

Изгледах я по начин, който означаваше, че аз върша цялата работа и я попитах:

- Удобен ли ти е столът?

- Зависи колко още ще се наложи да седя на него.

- Най-много пет минути.

После извадих голям чук с плоска глава.