Смъртоносен експеримент

35

Целият ми живот като възрастен се основава на теорията за телефонното обаждане.

Тя гласи следното: може да си добър, лош или нещо средно. Може да си богат, беден или от средната класа. Победител или загубеняк, създател или разрушител, да раздаваш или да вземаш, няма никакво значение: всички сме на едно телефонно обаждане разстояние от събитие, което променя живота.

Виждал съм това хиляди пъти: може да унищожаваш тялото си или да го тренираш. Може да си най-честният, любящ и щедър човек на света - или най-лошият. Може да градиш живота си върху точна стратегия или да раз­читаш на случайността, да си член на банда или в свита­та на кралете, няма значение. Всички сме заложници на телефонното обаждане. И ако има нещо сигурно в жи­вота, то е, че в даден момент, ще получиш някое от тези обаждания.

Като Роналд Голдман, сервитьор в ресторант „Мецалуна“, Лос Анджелис: на 13 юни 1994 година, получава обаж­дане, че Джудита, майката на Никол Симпсън, забравила очилата си в ресторанта. Това обаждане променя живота му.

Не всички обаждания са лоши.

Хърбърт Плант, бивш бездомник от Устър, Англия: по­лучава обаждане, че е спечелил пет милиона долара от лотарията.

Случва се на някого всеки ден. Мъж с идеален живот получава обаждане. Броят на кръвните клетки на жена му е извън нормите. Жена с идеален живот получава обаждане. Нейният съпругът ѝ изневерява. Или е почи­нал при катастрофа.

Искате ли да живеете като мен? При всяко позвънява­не на телефона се чудя дали това е обаждането, което ще съсипе живота ми или ще го спаси. Не че животът ми има нужда от спасяване. Само казвам.

И така, намирам се на летище „Форт Уорт“ в Далас и чакам да се кача на полета за Нашвил, когато мобилният ми телефон звъни. Видях, че се изписва номерът на Кат- лийн.

- Кога пристига самолетът ти? - попита тя.

- Самолетът ми?

- Не ми казвай, че си още в Далас.

- Съжалявам - зачудих се какво ли очаква от мен днес.

Тя тежко въздъхна.

- Поне ще бъдеш тук за вечеря, нали?

- В Ню Йорк? За вечеря?

- О, боже, Донован. Моля те, не ми казвай, че си забра­вил - звучеше съкрушена.

Разбира се, забравил съм. Животът ми се движи със скоростта на светлината. До този момент планирах да стигна до Нашвил, да притичам да убия Триш и Роб, за Да задоволя нуждите на страховития социален експери­мент на Виктор, а след това да бързам към Бостън, за да започна да търся Тара Сийгъл и да я уговоря да не ползва приятелката на Кали като своя дубльорка.

- Разбира се, че не бях забравил. Как можа да си го по­мислиш? - започнах да увъртам, докато се мъчех да си припомня.

- Слава богу. За миг се уплаших.

Днес се случваше нещо важно с Катлийн и трябваше да разбера какво е.

- Само секунда - помолих, - трябва да дам кредитната си карта на гишето.

Покрих слушалката и започнах да превъртам съби­тията. Предишния ден с Алисън пътувахме с кола до Лофтън, където се срещнах в затвора с Вълка. По-късно подкупих надзирателя му да му достави смъртоносни­те снимки. После отново пътувахме с кола до Далас и помогнах на Алисън да се настани в новата си хотелска стая. През следващите четири часа проведох бърз курс, за да може тя да помогне на Дарвин да пипне терористи­те. Афая щеше да се свърже скоро с Алисън. Дотогава тя щеше да се заеме с одита на местния клон на „Паркирай и лети“, сякаш нищо не се беше случило през последните два дни. Беше открит трупът на Вълка Уилямс, а Огъстъс Куин пазеше Алисън, докато успея да се договоря с на­следника му в управлението на Синдиката Тексас. Дар­вин щеше да ми каже, когато това се случи, беше се съгла­сил да ми уреди среща с новия шеф.

- Някакви догадки кой може да застане начело? - бях попитал Дарвин.

- Има пет-шест претендента - беше отговорил той. - Този път вероятно ще е някой отвън.

- Имаш ли идея с колко време разполагаме?

- Не, но обикновено лайната изплуват на повърхност­та.

Мисленото превъртане на събитията не вършеше ра­бота. Може би трябваше да помисля върху случващото се с Катлийн в момента.

Да видим, помислих си. Катлийн планираше да се пре­ мести във Вирджиния, за да могат с Ади да са близо до мен. Нещо свързано с преместването? Нещо... О, мамка му. Как бях забравил?

- Днес взимаш Ади - казах. - Разбира се, че възнамеря­вам да съм там.

- Ще дойдеш с мен да я вземем или да вечеряме заедно?

Погледнах часовника си.

- Между двете неща. С малко късмет ще бъда у вас, преди да се прибереш.

- Искаше ми се вече да си тук. Бих се радвала на емо­ционална подкрепа.

- Знам, миличка. Съжалявам.

Тя въздъхна.

- Знам, че това е част от работата ти. Може би трябва да помислим относно тази работа. Твърде много ни раз­деля.

Не отговорих. Но започна да ми се изяснява защо лъче­зарно, красиво момиче като Катлийн още беше свободно. През няколкото месеца, в които се срещахме, беше при­бавила дете към романтичните ни изживявания, плани­раше да се премести по-близо до работата ми, проявява­ше неодобрение към честите ми пътувания и искаше да сменя професията си.

- Наясно съм с голямата вечеря в „Серендипити“ до­вечера - уверих я. - А искаш ли да организирам нещо за след това?

- Направено е. След вечеря ще се приберем у дома. Ще търсим нова къща в интернет, докато стане време да я слагаме в леглото.

- Звучи прекрасно! - произнесох, надявам се с точното количество ентусиазъм.

Тя помълча.

- Нали все още ме подкрепяш в това?

- Разбира се.

- Не желая да те притискам - обясни тя, - искам и ти да го искаш толкова силно, колкото аз и Ади.

- Искам го - отговорих, като се чудех дали съм откро­вен.

- Сигурен ли си?

- Разбира се - още се чудех.

- Честно?

Боже, помислих си. Така ли разговарят нормалните хора? Нищо чудно, че в предградията се взимат толкова хапчета.

- Донован?

- Ъхъ? О! Да, разбира се, честно, сигурен съм. - Поне се надявах, че това очаква да чуе.

Тя прати целувка от другата страна на линията и се изкиска на това, че не отвърнах на целувката.

- Какво? - попитах.

- Винаги се преструваш на много корав. Очарователно е.

Нямах търпение да споделя с Куин колко съм очаро­вателен.

След като приключихме разговора, седнах на седалка­та до изхода, който трябваше да ме отведе в Нашвил. Сега трябваше да извървя целия път до главния терминал, да отменя полета до Нашвил и да резервирам място в този в дванайсет и петнайсет за Ню Йорк, чийто изход е про­тивоположният на този за Нашвил. Хубавото беше, че не се налагаше да свалям багаж от самолета. Отдавна се бях отървал от фалшивото куфарче с бижута.

Поех дълбоко дъх и затворих очи. Когато ги отворих, видях добре облечен мъж в края на четирийсетте да се чекира за първа класа с невероятна дългокрака красави­ца на половината на неговата възраст. Беше свежа, с тен и конска опашка и носеше ярко розово червило, притежаваше идеални бели зъби, необуздано самочувствие и една смесица от наивност и дързост, която напомняше на всеки мъж за главната мажоретка, по която си е падал, но не се е осмелил да доближи.

С други думи, приличаше на половината проститутки, които бях водил на подобни пътувания.

Всички в чакалнята я зяпахме като детенце, което се опитва да открие Уолдо в книжка с картинки. Що се от­нася до мен, ако Уолдо се криеше близо до дънковия ми- нижуп или светло розовите гащички, които мернахме, бях го открил поне двайсет пъти. Обзе ме копнеж и осъз­нах, че току що бях получил обаждането, което или беше спасило живота ми, или го беше съсипало. Може да се намирах на изхода на летището, но в буквалния смисъл бях попаднал на кръстопът. Нашвил беше наляво, олице­творяваше статуквото ми, нещото, в което бях сигурен и познавах.

Вратата към Нашвил ми предлагаше бъдеще с безброй проститутки, свободно време, пътувания, вълнения, куршуми и опасности.

Вратата вдясно водеше към Ню Йорк и Катлийн, коя­то очевидно ме придвижваше с главоломна скорост към моногамията, бащинството и олтара. Ако преминех през нея, след три години сексът щеше да се превърне от мощна струя в остатъчни капчици, а споровете нямаше да утихват така бързо. Ще започнем да се дразним от обик­новени неща един в друг и да се появи негодувание. Ади щеше да си отвори път към сърцата и живота ни и беше само въпрос на време, преди да престанем да бъдем това, което ни събра в началото. Следваха безкрайни ча­сове на грижи за детето, домашни, сълзи, юношески про­блеми, преспивания при приятели. Щеше да има и за­дължения към църквата, училището, гаджета и спортни мероприятия и всичката спонтанност щеше да се изпари.

Погледнах към изхода за полета към Ню Йорк и видях бъдеще, което ме накара да се замисля относно обвърз­ването ми с Катлийн и Ади. Трябваше ли да се откажа от работата си, да нося костюм и вратовръзка и да рабо­тя за някой корпоративен мухльо? Дали Катлийн щеше да настоява да участвам в благотворителната ѝ дейност? Можех ли да си представя да играя тенис или голф в ня­кой безумен кънтри клуб или да организирам партита за съседите, да се отнасям цивилизовано с някой, който точи лиги по задника на жена ми и ѝ налита всеки път, щом си обърна гърба.

Погледнах мацката, гукаща в ухото на мъжа на средна възраст. Той каза нещо, тя се засмя и леко гризна меката част на ухото му с идеалните си изкуствени зъби. Явно и двамата не забелязваха погледите, които привлича­ха, тези на отвратените жени и изпълнените със завист мъже, които гледаха публичната изява на чувствата им. Когато се отправиха към самолета, той стисна задника ѝ. Тя не го скастри, нито го нарече перверзник. Не. Възнаг­ради го, като изписка с наслада.

Не е твърде късно, помислих си. Още мога да бъда този тип.