Смъртоносен експеримент

17

- Нека престанем с празните приказки, Донован - под­хвана ме доктор Надин Крауч. - Това е третото ви посе­щение и до момента отказвате да говорите за родителите си, за детството си, не желаете да споделите за работата си, нито за действията ви непосредствено преди появата на болката в гърдите. Ето защо предполагам, че се зани­мавате с нещо незаконно или неморално.

Замълча, за да види дали думите ѝ ще предизвикат ре­акция у мен.

- Ще отречете ли? - попита.

- Би ли ви обезпокоило?

- Да допуснем, че намерите птичка със счупено крило, която се нуждае от помощта ви - каза тя. - Има ли значе­ние как е пострадала?

Замълчах, докато разбера накъде бие. Предадох се.

- Не е зле да ми обясните какво имате предвид.

- Работата ми не е да ви съдя.

- В такъв случай не отричам.

- Добре тогава - продължи тя. - И тъй, при появата на болката сте се занимавали с нещо незаконно или немо­рално. Извършвали ли сте подобна дейност преди това?

- Хипотетично?

- Разбира се.

- Да.

- Права ли ще съм, ако предположа, че при извършва­нето на тази дейност в миналото не сте изпитвали болка?

- Да.

Тя стисна устни.

- Обикновено не прибързвам със заключенията си, но вие не сте типичен пациент. Като ви помагам, вероятно защитавам други хора.

- Оценявам това - уверих я. - И каква е присъдата?

- Времето ни не беше достатъчно, за да се произнеса с максимална сигурност. На пръв поглед обаче ми изглеж­да като класически пример.

- На какво?

- Синдром на психологически предизвикана болка. СППБ за по-кратко.

- СППБ? Имам СППБ? Боже, добре че последните две букви са различни от страшното!

- Синдромът на психологически предизвикана болка е защитен механизъм на собственото ви подсъзнание за прикриване на неразрешени емоционални проблеми. Накратко, съзнанието ви не е искало да имате нищо общо с физическата дейност, която сте извършвали в момента на настъпване на болката. Съзнанието ви е използвало единственото възможно противодействие: болката.

- Сериозно ли говорите? - попитах.

- Напълно. Съзнанието ви предизвиква силна болка, за да ви накара да спрете това, което правите. Кара ви да се съсредоточите върху болката. Ако не го направите, болката се засилва. Съзнанието ви диктува да прекрати­те тази толкова неуместна дейност. Ако не успеете да се справите с това, то може напълно да изключи.

Обмислих казаното за миг.

- Често срещано явление ли е?

- Да, но обичайно се проявява с болка в гърба.

- А защо в случая е сърцето?

- Вижте се само - отговори тя, - здрав сте като бик. Предполагам, че не сте изпитвали дори бегла болка в гърба, права съм, нали?

- Права сте.

- Значи мозъкът ви е наясно, че не бихте повярвали на болка в гърба. Подсъзнанието е изключително хитро. Не би създало болка, която лесно може да бъде пренебрег­ната. Печели предимство, като създава нещо достатъчно убедително, та да се фокусирате върху него. Във вашия случай ще стрелям напосоки, като предположа, че баща ви или друг близък е починал от инфаркт.

Усещах как погледът ѝ търси реакция.

- Искате да кажете, че болката е нещо като димна заве­са, подсъзнанието ми я е създало, за да ме разсее от това, което съм вършил в момента.

- Точно така. Радвайте се, че не е било колит.

- Колит?

- Това е най-лошият вид психосоматична болка.

- По-лоша от тази в сърцето?

- Много по-лоша.

- Добре - съгласих се. - Но както вече споменах, вър­шил съм същото, което и тогава, много пъти преди това.

- Помислете отново, Донован. Обзалагам се, че този път е имало нещо по-различно.

Значи тя ми казваше, че съзнанието ми не е искало да убия сестрите Питърсън. Не, не беше само това. Съзна­нието ми се опита да ми попречи да ги убия. Но защо? Бях убил десетки - добре, повече от сто - души преди това. С какво бяха различни Питърсън? Не можеше да е това, че са жени. Бях убивал жени, без да изпитвам болка или да се поддавам на размисли. Не беше и от това, че съм започнал да се размеквам, защото съвсем скоро убих Нед Денхолън без намек за болка в гърдите.

Кое правеше сестрите Питърсън различни от остана­лите?

Отговорът се криеше в подсъзнанието ми - място, до което нямах достъп. Явно полагах твърде много усилия, да открия логиката в нещо, което съзнанието ми се опит­ваше да подтисне. Най-доброто решение беше да спра за момент и да опитам отново по-късно. Изправих се.

Тя се изправи.

Стиснахме си ръцете.

- Ще дойдете ли отново? - попита тя.

- Дадохте ми тема за сериозен размисъл.

- Имате нужда - увери ме.

- Ще ви уведомя.

За миг ми се стори, че иска да добави нещо. Мисълта пробяга по лицето ѝ като хартийка, вдигната от вятъра. В крайна сметка реши да премълчи, каквото и да беше, а за мен остана премислянето на различни отговори.

Осъзнах, че вероятно използваше този трик, за да на­кара пациентите си да се върнат.