Смъртоносен експеримент

59

Беше около четири следобед, когато строителите нанесо­ха последния слой мазилка. Част от тях планираха да се отбият в близката таверна след това, но им казах, че този път ще трябва да се веселят без мен.

Времето беше меко и предстояха още няколко часа дневна светлина. Разходих се из земята около новопос­троената къща с площ 2300 квадратни метра, като съби­рах разни боклуци, докато и последният работник не си тръгна. Тогава се хванах на работа.

Къщата на Дънвеган 2010 се намираше на края на за­дънена улица в новия комплекс Рок Хил Гардънс. Някои от постройките бяха вече завършени, но все още никой не живееше там. Когато си търся таван, на който да жи­вея, предпочитам домовете от по-висока класа като тези в новите затворени комплекси. Заграждам стаичка на стратегическо място под покрива и го ползвам като тай­на квартира. Имах много такива тайни квартири в голе­мите градове из цялата страна, но тази беше първата ми в Атланта.

Дворът на тази къща беше почти четири декара стръ­мен горист терен, който ми даваше лесен достъп до задната част на къщата и прикритие от погледите на бъде­щите съседи. Щеше да е готово за живеене след един месец, но вероятно нямаше да се продаде така бързо като останалите, защото не разполагаше с гледка към голф иг­рището на кънтриклуб „Рок Хил“.

Наложи се да дойда в Атланта, защото бяха иденти­фицирани водачите на местната терористична клетка и трябваше да бъдат убити. Преди да се срещна с тях, ин­форматорът ни научи, че старият ми враг Абдулази Фатхи пристига в града след две седмици, за да даде последни нареждания на хората си и да им организира подходящо изпращане. С идеята, че ако убия Фатхи заедно с оста­налите, ще нанесем сериозен удар на Ал Кайда, Дарвин реши да забави мисията ми до пристигането на Фатхи. След като разполагах с две седмици до убийството (пар­дон, до чистката), реших, че може да си подготвя тайна квартира, затова огледах квартала и намерих подходя­щото място в последния етап от строителните работи. Обадих се на предприемача, като взех номера от информационната табела пред къщата и бях нает в екипа му.

С дни криех инструменти, кабели и гипсокартон под ролките с изолация, складирани в таванското простран­ство над гаража. Канех се да започна да изграждам ста­ичката под покрива, над стаята за гости. Щях да прока­рам електрическите кабели, за да включа компютъра си и да мога да зареждам мобилния си телефон. После щях да изградя изводи за отопление и вентилация, а накрая щях да се включа към високоскоростен интернет. След има-няма трийсет дни щях да живея в миниатюрно име­ние с всички домашни удобства.

Сухото строителство на подпокривна стаичка е лесен начин да откраднеш част от нечий дом, без да плащаш наем. Трябват ми само няколко квадратни метра и два часа на спокойствие, за да я построя. Ако предприемачът беше забелязал листовете гипсокартон на тавана, щеше да си помисли, че някой от хората му е направил глупава грешка. До момента това не се беше случило, тъй като на този финален етап от новото строителство никой не поглежда в ъглите на тавана. В старите къщи винаги има риск да те открият, когато собствениците предприемат ремонт, може да се наложи да се проникне в стаичката ми, за да се прокара телефонен кабел или телевизионна антена за по-добро излъчване. В новите сгради за сметка на това кабелите бяха предварително заложени. Ако ня­какви кабели минаваха през мястото, което си бях набе­лязал, просто ги премествах, така че да заобиколят жи­лището ми.

В младежките си години като снайперист в армията бях обучен да стоя абсолютно неподвижен с часове и това умение се оказа много полезно в късните ми годи­ни, в живот по таваните на хората. За по-сигурно избирах да се установя възможно най-далече от подходите към тавана. Най-безопасно е мястото над рядко използвана стая за гости на последния етаж, за да не би неочакван пристъп на кашлица или хъркане да събуди домашен лю­бимец. Обикновено това не е проблем, тъй като отделям най-много време на звукоизолацията в пространството си за живеене. Монтирам нескърцащ под с най-високо качество. После смесвам дървени стърготини и бебешка пудра със силикон и нанасям сместа в и под фугите и в дупките от пирони, за да предотвратя скърцането. Вра­тата ми винаги е разположена в отдалечен край, поне на метър от мястото на постоянното ми пребиваване, за да не ме усетят. По няколко пъти дневно тренирам бягство с вързани очи. Това ме принуждава да запомня къде са фу­гите по пода, за да мога да избягам в непрогледен мрак.

Щом е готово, нанасям се и започвам да свиквам с ежедневието на домакините си. Ако е възможно, спя ко­гато спят те и стоя неподвижно, когато са будни. Следя личните им компютри, телефонните им обаждания и наблюдавам отношенията на хората в семейството през миниатюрни камери, които съм монтирал из къщата. За седмици опознавам навиците им и програмата им по- добре от тях самите и това прави съжителството с тях още по-приятно. Ако излизат за няколко часа, използвам тоалетната им, наслаждавам се на гореща вана или душ, подремвам в леглата им, опитвам храната и питиетата им и ползвам компютрите им вместо своя, когато трябва да свърша нещо по-специфично, без да оставя електронна следа.

Най-много се забавлявам, като си играя с домашните им любимци.

Кучетата и другите домашни любимци не създават проблем, но не мога да живея с котки. Ако котката ме открие, нещата се променят завинаги. Започва да гледа постоянно към тавана и не се отказва от опитите да се добере до мен. Мяука и създава суматоха всяка нощ, не­уморно. Имам слабост към домашните любимци, но ако някое от семействата ми си вземе котка, се налага неза­бавно да си търся нов дом. Иначе собствениците посто­янно пращат на тавана хора от службата за борба с вре­дители да търсят мишки.