Смъртоносен експеримент

33

Контролният център на строгоохранявания затвор в Лофтън, Тексас беше построен преди четири години след бунт, отнел живота на четирима пазачи и дванайсет затворници. Там се помещават 320 затворници мъже при шест различни нива на сигурност. Извършилите най-тежки престъпления са изолирани в отделна част на затвора, къде­то прекарват по двайсет и три часа в денонощието. Килиите им представляват бетонни стаи със стоманени врати и ре­шетки. Обзавеждането, което включва легло, бюро и стол, е закрепено към пода още при изливането на бетона. Всяка килия е покрита със стъкло с дебелина десет сантиметра и дължина метър и двайсет, през което затворниците виждат единствено небето. Това решение не е безцелно: без отли­чителни белези затворниците не могат да се ориентират за точното си местоположение в сградата. Разполагат с един час дневно на открито за самостоятелни тренировки в бето­ново заграждение. Веднъж месечно им се полага свиждане с един член на семейството и една среща с адвокат. Моето посещение беше изключение, благодарение на връзките на Дарвин.

Рой Уилямс - Вълка наскоро си беше осигурил три го­дини в шесто ниво на сигурност за опит за убийство на надзирател. След преместването му от обществения за­твор не се съмнявах, че друга гнида ще побърза да заеме мястото му начело на Синдиката Тексас. Дотогава обаче Вълка Уилямс беше водачът.

- Хич не ми дреме как са умрели - озъби се Уилямс, - сега тя е на ред.

- Алисън дори не ги познаваше. Хектор ги въвлече.

- Да, ама Хектор е мъртъв. Значи остава момичето. – Той се ухили подигравателно. - Кажи ѝ, че ще е доста грозно. - Облиза устни. - Много грозно.

Вълка Уилямс беше на „ти“ с грозното. Два метра ви­сок, с тегло сто и шейсет килограма, той имаше празен поглед, подпухнало сипаничаво лице, жестоки устни, подобни на тези на Жокера, разкриващи цял куп дребни зъби в различни нюанси на жълто, кафяво и черно. Коса­та му беше обръсната с машинка според реда в затвора, но си личеше, че ако имаше избор, би я носил дълга и мръсна. Точно като мазната му рошава брада.

- Ще те помоля най-учтиво да не я убиваш.

- Майната ти.

Посетителите и затворниците са отделени с дебело бронирано стъкло от пода до тавана.

Късметлия.

- Виж - продължих, - щом искаш да си отмъстиш на някого за убийството на онези отрепки, отмъсти си на мен.

- Това е част от плана. Ти си мъртвец.

- Чудесно. Тогава остави Алисън на мира.

- Няма начин. Ще го отнесе. Така е по устав.

Втренчихме се един в друг през стъклото.

- Склонен съм на преговори - изрекох.

- Искаш да преговаряш? Измъкни ме оттук.

- Не става така.

- Значи няма сделка. Нямам нищо за губене. Нямам семейство, нямам за какво да живея, когато изляза оттук.

- Семейството може би щеше да те чака, стига да не го беше избил.

Той сви рамене и почеса мърлявата си брада. Аз изча­ках мълчаливо да зададе въпроса, който бях сигурен, че няма да пропусне.

- Как изглежда? - попита. - Готина ли е?

Извадих найлоново пликче от джоба си и го допрях до стъклото. В пликчето имаше снимка на Алисън, напълно облечена.

- Не е лоша - прецени я той. - Виж какво: уреждаш ми сто бона и съпружески посещения от нея веднъж месечно и ще я оставя да поживее една година.

Бях готов да заложа хилядарка, че не му е по възмож­ностите да произнесе думата „съпружески“.

- Мога да уредя стоте бона - отговорих. - Не и секса.

- Тогава няма сделка.

- Виж, няма шанс да се доближиш до жена в близките три години. Със сигурност са ти изяснили това, когато са те тикнали в тази дупка.

- Гъст си с властите, иначе нямаше да си тук. Накарай ги да го уредят.

- Не става така, освен ако нямаш нещо голямо в замя­на. А и двамата знаем, че нямаш.

- И затова тя ще умре.

- Предпочитам да живее. Още повече, че и тя предпо­чита да не умира. Дай да приключваме, Гъмби. Ето какво мога да ти осигуря в най-добрия случай: сто бона и сто голи снимки на Алисън.

- Тук не допускат голи снимки.

- Няма да разберат - отново му показах снимката на Алисън. - Снимката е в пликче, защото се изтрива. Кажи ми името на надзирателя и ще уредя да ти носи по някол­ко снимки през известно време. Снимката се изтрива с пръст. Отдолу има снимка на Алисън, чисто гола.

- Глупости.

Задържах снимката под ъгъл, та той да види разголе­ната ѝ плът.

- Как го правят? - смая се.

- Това е нова технология, но идеята е била на Леонар- до да Винчи. Ако направиш рентгенова снимка на Мона Лиза, ще видиш, че отдолу има още две картини. В оне­зи времена е било трудно да си набавиш платно. Ако ис­каш да нарисуваш нещо ново, рисуваш върху използвано платно.

- Приличам ли ти на някой, на когото му се слуша урок по история?

- Разтъркваш снимката с палец или показалец, колко­то да я затоплиш. Тогава покритието се разтопява. Ще ти донеса сто снимки на Алисън облечена. Можеш да ѝ се радваш така или да разтъркаш снимките и да я събле­чеш, както искаш.

- Що за момиче позира голо за сто снимки?

- Такова, което иска да живее.

- Тя знае ли вече за стоте снимки?

- Не. Досега е позирала само за тази.

- Ти виждал ли си я?

- Да.

Лицето му беше зачервено. Облиза устните си. Да му се догади на човек. После каза.

- Подкупи надзирателя, но му дай голите снимки.

- Ако му дам голите снимки, мислиш ли, че ще стигнат до теб?

- Не, мамка му. Не, това перверзно копеле няма да ми ги даде.

- Ето защо копирам други снимки върху голите.

Можех да прочета по белязаното му лице, беше заин­тригуван.

- Обръсната ли е?

- Обръсната ли я искаш?

- Обръсната я искам.

- Добре, на тази не е обръсната, но ще се погрижа за това следващия път.

Обсъдихме начина за получаването на парите и той ми съобщи името на надзирателя.

- Как мина? - попита Алисън.

Бяхме в кола под наем на път към мотелската ни стая в „Куолити Ин“.

- Би трябвало засега да си в безопасност. Но нещата ще се променят след няколко дни или седмици, когато той загуби властта да решава.

- И какво ще правим?

- Ще го убием.

Тя гледаше през прозореца, но при последните ми думи рязко се извърна към мен.

- Защо? Как?

- Защо? Защото ще даде сигнал на този, който заеме мястото му в бандата. Как? - Усмихнах се. - Ще ти кажа по-късно.

- Тази вечер ли се връщаме в Далас?

- Веднага, щом си поговоря с надзирателя на Вълка.

- В колко часа е срещата?

- Надзирателят свършва работа в осем, така че се на­дявам да стане до осем и половина. Вълка ме светна, че обичал да обърне няколко питиета в стрийптиз бара на „Евклид“ преди да се прибере да набие жена си.

Тя погледна часовника си.

- Това означава след няколко часа. Какво ще правим дотогава?

- Ще поспим. Пътят до Далас е дълъг, а и двамата не сме спали предишната нощ.

- Само една стая ли си запазил?

- Една стая с две легла.

- Да не мислиш, че ще избягам, ако съм в отделна стая?

- Ще ми е по-трудно да те пазя.

- Сега съм в безопасност. Сам го каза.

- Казах, че би трябвало да си в безопасност засега. Дър­жиш ли да провериш?