Смъртоносен експеримент

18

Сензорни ресурси разполагаше с „Гълфстрийм“ в хангар в Трентън, който трябваше да се върне в Лос Анджелис, затова с Кали се качихме в него на път за Вегас. Имаш ли на разположение такъв превоз, не го изпускаш. В един идеа­лен свят бихме се върнали със същия самолет, но все пак не можех да се оплаквам. Щеше да се наложи да се изръся от джоба си за чартърен полет обратно до дома в четвъртък. Тъкмо щях да го използвам да закара мен и Катлийн вечерта за погребението на Чарли в петък.

Пътуването от Трентън до Вегас с Г4 трае около чети­ри часа. Много време за приказки, но ние мълчахме през повечето от полета. Не можех да спра да мисля за анализа на доктор Крауч на психологическата ми болка. Докато не откриех причината за нея, щях да бъда уязвим във възможно най-неподходящи моменти. Подобен физически проблем можеше да се окаже фатален в моята работа.

- Цирк дьо Солей - изрекох.

Кали ме погледна.

- Какво за него?

- Не знаех, че си такъв почитател на спектаклите.

- Много неща не знаеш за мен - отговори тя.

Истина е, помислих си. Но в същото време и много знаех.

Ето как ставаш Кали: осемгодишна си, гледаш теле­визия, играеш на двора, ходиш на училище, притежа­ваш най-сияйната усмивка и най-звънливия смях в це­лия град. Само дето един ден, както играеш пред дома на приятелче, небето притъмнява и ти решаваш, че ако тичаш, можеш да избягаш от дъжда, разстоянието е само няколко пресечки.

Затичваш се, на половината път до дома си, когато за­почва силно да вали и правиш нещо, което променя це­лия ти живот.

Поколебаваш се.

Спираш да тичаш и започваш да се чудиш какво да правиш. Да продължиш ли към вкъщи или да се върнеш в дома на приятелката си и да се обадиш на майка си да те вземе.

В този миг на нерешителност си дръпната, ударена и завлечена в храстите.

Мъжът е едър и силен. Мирише на чесън и плесеняса­ло сирене.

Натиска те с лице към калта, не е нужно да те удря в тила, но все пак го прави отново и отново. От всеки удар ти причернява и ти се иска да крещиш, но от устата ти излиза единствено съскане.

Вонливецът смъква гащичките ти до глезените и от­ново те удря. Започва да те пипа по начин, за който ти е известно, че е неприличен. В началото не си толкова притеснена, защото искаш единствено да спре да те удря по главата. Ала тогава ти заговаря с любовен тон, нарича те неговото секси момиченце и започва да ти се повръща. Езикът му става съвсем мръснишки, нарича те всякаква и ти се иска да престане с тези приказки и пак да започне да те удря.

И точно когато ти се струва, че не може да стане по-ло­шо, става още по-лошо. Никога не си изпитвала подобна болка, не си подозирала, че съществува. Вцепенява те, съзнанието ти не може да я понесе и просто изключва.

Мъжът те оставя да умреш, легнала по лице в калта. Едва не се удавяш в мръсотията, но някой те открива и те отнася у дома. През следващите шест месеца влизаш и излизаш от болници, не можеш да говориш, нито да чувстваш и да мислиш. Седиш на стол с лице към прозо­реца и всички мислят, че гледаш навън, но ти всъщност се взираш в самия прозорец, а умът ти се мъчи да въз­приеме начина, по който са сглобени дървените части, летвичките, крепящи стъклото. Има нещо в начина, по който се пресичат. Само ако можеш да разбереш какво е, не е много, но все е нещо, за което да се хванеш; да започ­неш да възвръщаш здравия си разум.

И ето че един ден есента е дошла, вятърът издухва лис­тата от дърветата. Едно блуждаещо листо се прилепя на прозореца, точно до дървените летви и ти се съсредото­чаваш върху него. За пръв път от месеци виждаш нещо от другата страна на прозореца, а щом там има нещо, може да съществува достатъчно сериозна причина да живееш.

Започваш да изграждаш живота си отначало. Но не живота, който е бил предопределен за теб, а нещо съвсем различно.

Осъзнаваш, че си жива, а не мъртва или заспала. Но осъзнаваш също, че макар да си жива външно, отвътре си мъртва. Минават няколко месеца и те пращат отново на училище, но има нещо различно. Всички деца знаят какво ти се е случило. Присмиват ти се, удрят те, но ти не усещаш болка. Никой не може да те удари като онзи мъж. В същото време искаш да те удрят, затова им отвръ­щаш на подигравките. Удрят те, а ти се смееш. Удрят те по-силно, а ти се смееш още повече. Харесва ти усещане­то от кръвта в устата ти. Вкусът и консистенцията ѝ те карат да се чувстваш почти жива.

Вече си на петнайсет и с възрастта ставаш все по-красива, но ни най-малко не те е грижа. Започваш да взимаш наркотици, да флиртуваш с бащите на някогашните си приятелки и да спиш за пари с някои от тях, за да си ку­пуваш още наркотици.

В крайна сметка те арестуват за проституция и си из­пратена в щатска болница за психиатрична оценка. Ряз­кото спиране на дрогата предизвиква остра реакция, по­ради което ти слагат инжекция и те връзват с ремъци. При първото си събуждане откриваш, че ръцете, кръстът и глезените ти са неподвижно прикрепени към легло. При следващото ти събуждане двама санитари блудстват с теб. Започваш да пищиш и виеш и те избягват. Мислиш, че си открила начин да ги победиш, но само си ги научи­ла да ти слагат по-силна доза следващия път.

Прекарваш в отделението няколко седмици и когато си вече чиста, разбираш, че имаш коефициент на инте­лигентност 182, това са сто точки повече отколкото са ти нужни за живота, който възнамеряваш да водиш.

Връщаш се у дома, а също и към старите навици, да си купуваш наркотици и да продаваш тялото си. До навърш­ване на осемнайсет си се научила на още неща, умееш да крадеш коли. Обичаш колите, харесва ти да ги форси­раш, да караш бързо със свалени стъкла и усилено радио, да усещаш туптенето на басите.

Като туптенето на сърце.

Една вечер караш раздрънкан додж „Сюпърбий“ и си достатъчно пияна да се запиташ какво ли ще е да се блъс­неш в колата, паркирана близо до същите онези храсти, където всичко се промени за теб. Ударът е силен, но оце­ляваш и се връщаш отново в отделението при наркоти­ците и среднощните изнасилвания от страна на санита­ри, които никога не биха си хванали гадже.

Продължава така няколко седмици, а може би месеци, и тогава нещо се случва: за втори път в живота ти се поя­вява мъж, който променя живота ти. Разликата е, че този мъж разбира теб и потребностите ти. Името му е Донован Крийд и определено знае какво ти е нужно.

Нужна ти е мотивация.

Не можеш да станеш каквато е осемнайсетгодишната Кали, без да си преживял ужасна душевна травма. И не се превръщаш в днешната празна, повредена машина за убиване Кали, ако нямаш мотивация за това.

Да, аз дадох на Кали мотивация. Взех я под крилото си и я обучих. Тя възприемаше лесно, защото беше неумор­на и не ѝ мигаше окото от нищо.

Мотивацията на Кали е отмъщение.

Ето защо не ѝ е трудно да стреля в непознат или хладнокръвно да убие млади момчета, които изнасилват мо­мичетата, поканили на среща. Ето защо за Кали понякога нещата са лични.

Погледнах я, седнала в самолета от другата страна на пътеката с лице към мен и притворени очи. Господ да ѝ е на помощ, беше най-невероятно красивата жена на този свят.

И най-смъртоносната.

Не можех да проумея молбата ѝ да гледаме предста­вление във Вегас, но щом беше решила да отвори сърцето си като ценител на театралното изкуство, исках да споде­ля това преживяване с нея.

Въпреки това се чудех какво имаше предвид с тези думи за живота и смъртта.