Смъртоносен експеримент

38

Шансовете ми да открия Тара още първата нощ в Бос­тън бяха повече от нищожни, затова реших да я оста­вя тя да открие мен.

Групата за терапия „Живот след самоубийство“ се съ­бира всяка седмица в общинския център „Нортън“ на улица Франклин, близо до Девъншър. Умишлено закъс­нях с няколко минути е цел да изненадам Тара, но тя не беше там. Бяха минали почти две години, откакто бях присъствал на такава среща и не разпознах никого от участниците. Наставникът беше същият и явно ме пом­неше добре, защото се намръщи. Кимнах му и седнах, а той продължи да говори:

- В Ню Йорк броят на хората, жертви на самоубийство, е по-голям от тези на убийство - обясни той. - Това е така и тук, в Бостън, както и в повечето големи градове в Аме­рика. Самоубийството е третата по ред причина за смърт сред подрастващите и младежите между петнайсет и двайсет и четири годишна възраст. - Спря, за да даде въз­можност думите му да бъдат осмислени.

Попита.

- Какво става тук, хора?

След това продължи речта си.

Послушах колкото можах, преди да изляза, което оз­начава двайсет минути, преди напълно да съм се поти­снал. Думите му винаги ме връщаха към спомените.

С Тара се бяхме сближили в мрачния ми период, вед­нага след раздялата ми с Джанет. Бяхме тъжни, депреси­рани хора, свързани от редица прилики: и двамата бяхме изоставени от половинките си наскоро, и двамата рабо­техме за Дарвин, и двамата бяхме останали сираци като малки, и двамата бяхме деца на родители самоубийци. Родителите на Тара се бяха самоубили заедно. Опитали се да включат и Тара, но в последния момент по неиз­вестна причина нещо се провалило. И двамата ми роди­тели се бяха опитвали да се самоубият по няколко пъти, но само майка ми в крайна сметка успя, и то чак след като баща ми умря от инфаркт. С Тара посещавахме тези сре­щи известно време, както и годишното събрание в хотел „Парк Плаза“.

Пострадалите от самоубийство в семейството - пет милиона души в Америка - сме наричани оцелелите. Като група имаме склонността да размишляваме за смъртта и поради това, че само двайсет процента от самоубийците оставят писмо, в което да обяснят постъпката си, пове­чето от нас посвещават живота си на опити да извлекат някакъв смисъл от опустошителната си загуба.

Самоубийството въздейства на хората по особен на­чин. Тъгата, разбира се, ни обърква и гневи. Но най-вече ни тревожи, защото знаем, че вероятността да дръпнем спусъка или да стъпим на перваза е много по-голяма, от­колкото при другите хора.

При жените склонността към самоубийство е три пъти по-висока, отколкото при мъжете, но мъжете успя­ват четири пъти по-често. Жени като Тара Сийгъл чес­то прекарват живота си със скрита в себе си самоубийствена бомба, готова да избухне при появата на външен фактор, запалил фитила. Те са белязани мишени. След време достигнах до извода, че Тара има желание да умре. Но докато ние двамата и останалите маймуни на Дарвин страдахме от психическа неуравновесеност, Тара имаше и силна склонност към самоубийство и нейното самоунищожително поведение си личеше дори в моментите, в който всичко в живота ѝ течеше нормално.

Както когато бяхме на върха си.

Същата вечер си тръгнах от общинския център „Нор- тън“ и влязох в близкото бистро за чаша кафе. После взех такси до хотела си и прекарах цял час в бара, пих уиски и гледах как хората идват и си отиват.

Тара не се появи.

Платих сметката си, помотах се няколко минути във фоайето и се качих с асансьора до шестия етаж. Застанах пред вратата на стаята си, мушнах ключа и поех дълбоко дъх, преди да натисна дръжката и да отворя.

Тара не стреля по мен.

Влязох в стаята, прослушах телефонния секретар, про­верих за наличието на клопки, накрая се съблякох и лег­нах в леглото.

Час по-късно се събудих от звука на предпазителя на револвер на по-малко от десет сантиметра от лицето си.

Тара каза:

- От създаването на човешката раса досега са умрели юо милиарда души.

Колкото и ненормално да звучи, с Тара винаги започ­вахме разговора помежду си с любопитни факти за смър­тта.

Аз отговорих:

- Семействата в Мадагаскар изравят костите на мърт­вите си роднини, обикалят из селото със савана, с който близките им са били погребани и след това ги погребват с нов саван.

- Какво правят със стария саван? - попита тя.

- Дават го на млада бездетна двойка.

- Защо?

- Застилат с него леглото си и правят секс върху него всяка вечер.

- Пфу.

- Пфу, ами.

- Как я караш, Донован?

- Добре. Имаш ли нещо против да седна?

- Всъщност имам. Както вероятно предполагаш, ня­мам ти доверие. Мисля, че за мен ще е най-безопасно, ако те убия.

- Няма да е първият ти опит.

- Не мислиш ли, че си несправедлив?

- Белегът, който нося, доказва, че съм прав.

През цялото време, докато бяхме заедно, подозирах, че стига да има възможност да убива други хора, Тара Сийгъл не би посегнала на себе си. Но грешах. Една ве­чер, след като си бяхме поделили бутилка „Кейкбред“, се събудих от бълбукащ звук. Светнах лампата и с ужас ви­дях Тара да лежи на пода в локва кръв.

- Сбогом, Донован - прошепна.

Звъннах на 911 и се втурнах към нея. Докато преобръ­щах тялото ѝ на една страна, тя извади сгъваем испан­ски нож с дванайсетсантиметрово острие и отогава имам белег. Тя винаги се беше преструвала, че не е искала да ме убие, а само да ми попречи да спася живота ѝ. Във все­ки случай, това беше повратен момент във връзката ни и именно той постави края ѝ.

- Ако исках да те убивам, щях да го направя още през онази нощ - казах.

- Може наскоро да си променил решението си.

- Всъщност дойдох да те помоля за услуга.

- Съжалявам, Донован. Вината е твоя. Твърде опасен си.

Извиках:

- Сега, Кърли!

Тара понечи да се изсмее на немощния ми опит да я разсея, но електрошоковият пистолет на Кърли я достиг­на, преди да е успяла. Надигнах се изпод завивката и бут­нах Тара назад. При все че не изглеждаше в състояние, тя успя да стреля и 45-калибровият ѝ куршум с кух връх направи дупка в тавана.

Отбелязах си наум да проверя дали някой не е спял в леглото в горната стая.

Електрошоковият пистолет си беше свършил работата и Тара не можеше да хване револвера си. Станах от легло­то, взех оръжието и го оставих на нощното шкафче. Свет­нах лампата. С Кърли я погледахме как се гърчи в леглото няколко секунди. Стегнах колана си около врата ѝ, нати­снах лицето ѝ надолу и сложих коляно на кръста ѝ.

- Добра работа, Кърли - похвалих го. - Ще ми подадеш ли свинска опашка?

Той ми подаде една пластмасова каишка със свободната си ръка и аз извих ръката на Тара зад гърба ѝ. Едва тогава той отмести електрошоковия пистолет.

Тара беше използвала заглушител, така че нямаше защо да се притесняваме за шума от изстрела. С Кърли я замъкнахме до стола и вързахме ръцете ѝ за облегалката. Той върза глезените ѝ с друга каишка за краката на стола, а аз продължавах да държа колана си около врата ѝ. То­гава Кърли сряза каишките около китките ѝ и ги върза с нови за подлакътниците на стола. Отиде до вратата, коя­то свързваше със съседната стая и я отвори. Аз отпуснах колана и застанах пред нея.

- Откъде намери джуджето? - попита тя.

- Малък човек - поправих я.

- От колко време се крие под леглото?

Погледнах Кърли.

- От колко, шест часа?

- Горе-долу - потвърди той.

Обърнах се към Тара.

- Кой ти подшушна, че съм в града, наставникът?

- Няма значение. Ще ме убиваш ли?

- Вече ти казах. Исках да те помоля за услуга. Между другото, изглеждаш чудесно.

- Ъхъ. Каква е услугата?

- Виждала ли си някога дубльорката си?

- Малката гимнастичка от Атланта? Ева някоя си?

- Точно така.

- Да, веднъж я проверих.

- Мислиш ли, че прилича на теб?

- Изобщо не прилича на мен. Но ти знаеш какво е нуж- но. Достатъчно напомня. Какво общо има това с посеще­нието ти? Каква е услугата?

- Искам да кажеш на Дарвин, че ти трябва нова дуб- льорка.

Тя се обърна към мен за миг и долових напрегнатост в погледа ѝ.

- А ако не го направя? - попита.

- Ще го направиш.

Тя се изсмя.

- За какво е това?

- Защото е станала талантлива изпълнителка на тра­пец. Защото ѝ предстои голям успех в живота и те моля за нещо съвсем дребно, което ще позволи на двама ни да позволим нещо съвършено да оцелее сред цялата тази лу­дост в живота ни.

- Ъхъ. И откога я чукаш?

- Честен кръст - казах, - дори не я познавам.

- Той го прави заради мен - намеси се Кали, която се появи от съседната стая.

В този момент Кърли я видя и изпъшка:

- Мили Боже, прибери ме ей сега!

- Аха - промърмори Тара, - красивата убийца.

- Как си, Тара? - попита я Кали.

- Била съм и по-добре. А ти?

- Това зависи от теб - заяви Кали.

Тара кимна бавно, докато подреди нещата в главата си.

- Ясно. Значи ти си тази, която чука Ева. Освен това си влюбена в нея. Колко тъжно.

Тара не звучеше тъжна, но го изрече, което си беше нещо. Тя въздъхна.

- Добре - рече. - Ще кажа на Дарвин.

- Така ли?

- Разбира се. Защо не?

Обърнах се към Кали да видя реакцията ѝ, но един­ственото, което видях, беше пистолетът ѝ, насочен към лицето на Тара. Тя стреля два пъти между очите на Тара и вероятно трети път в сърцето ми, защото почуствах про­низваща болка. Притиснах гръдния си кош и паднах на пода. Кали притича до мен.

- Добре ли си? - попита - Сърцето ли?

Точно преди да изпадна в безсъзнание, чух Кърли да пита Кали:

- Мислила ли си някога да пробваш с мъж? Защото ако е така, аз съм на разположение.