Смъртоносен експеримент

4

Болница „Тринити“, Нюарк, Ню Джърси.

Болничните стаи в отделението по сърдечно съдови заболявания бяха малки, но моята имаше прозорец с из­глед към магистралата. Бях проснат в болнично легло, облечен в една от онези болнични нощници, които не скриват задника, и гледах движещите се коли, изумен от факта, че толкова хора имат къде да отидат. Дали всички имаха семейства, приятели, работа и хора, които разчи­тат на тях? Тези хиляди човешки същества, които преси­чаха живота ми, минавайки пред прозореца, докато ги наблюдавах.

Съсредоточих се върху конкретна кола, червен Форд Мустанг с кафяв гюрук от около 1997 година. Гледах го може би двайсет секунди. Чудех се дали шофира мъж или жена и дали пътищата ни са се пресичали. Може би ни беше писано да се срещнем някой ден и шофьорът на Мустанга да промени живота ми. Възможно бе шофьорът да има дете, което ще ме убие, когато порасне. Или пък само след миг, в опит да отбие от магистралата, ще ката­строфира и ще получи фатални наранявания. Парамедиците ще проверят неговия или нейния портфейл, ще на­мерят донорска карта и сърцето на шофьора на червения Мустанг ще бъде използвано навреме, за да спаси живота ми тази вечер.

Чу се шумолене откъм вратата, млада блондинка с на- хакана усмивка дръпна завесата и влезе в стаята.

- Как сме днес? - попита заучено.

- Закучили сме се като косъм в курабийка – отвърнах ѝ.

Тя спря за миг, после се усмихна.

- Забавен сте - каза.

Беше донесла малка табла с медицински принадлеж­ности - инжекции, памук, спирт и някаква гумена тръ­бичка. Остави таблата на шкафа до мивката и я чух да си слага стерилни ръкавици. Разтърка ръката ми със спир­та.

- Ще усетите леко бодване, когато обезболя мястото, после ще поставя системата - изчурулика.

Бяха минали почти три часа от случката в Камптаун и болката в гърдите ми беше почти отшумяла. Обмислях да стана от леглото и да се лиша от спешната сърдечна ангиография, за която бяха споменали, но реших, че е по- добре да знам дали часовничето ще ми създава пробле­ми. Не виждах нито една вена на мястото, което сестрата обезболяваше, но предположих, че знае какво прави.

- Опа! - възкликна тя. - Не уцелих. Случва се поняко­га. - Притисна с марля, за да спре кръвта.

Кимнах, за да я уверя, че съм способен на съчувствие.

- Ще преместя ръката ви малко и ще пробвам с хубава­та вена под мускула ви.

Беше изключително млада. Чак се почувствах като мръсник, когато прочетох името на табелката ѝ, при все че беше приятно повдигната.

Дейна.

Наложих си да отместя поглед от мястото, където беше закачена табелката с името ѝ и се загледах в лицето ѝ, докато пробождаше вената, която така хареса.

Устните на Дейна потрепнаха леко, когато несръчно заби иглата на системата в сгъвката на ръката ми. Лицето ѝ беше приятно, кожата безупречна, но нещо я накара да се намръщи.

- О, боже - промълви.

- Сега пък какво?

- Тази май колабира.

Погледнах ръката си и видях, че нищо подобно не се е случило. Беше се отклонила с цял сантиметър.

- Ама и вие сте един - изгука Дейна, - дори не треп­нахте. - Намигна ми, което предвид възрастта ѝ беше на­право скандално. Заби иглата на системата трети път и не улучи.

- Не се обиждай - рекох, - но нямаш повече работа тук.

Тя ме погледна, сякаш да провери дали съм сериозен.

Бях.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, събра си иглите и кървавите марли и избяга от стаята.

Преди Дейна да е успяла да разкаже своята версия на останалите доброволки, влезе разчорлен младеж със смачкана престилка. Явно беше ужасно уморен. Дейна беше още дете, но този можеше да бъде малкото ѝ братче.

- Господин Крийд, аз съм доктор Хеджпет.

- Родителите ви знаят ли, че сте откраднали лекарска престилка?

Той въздъхна.

- Не се заяждайте с мен. Напълно квалифициран съм, специализант първа година вътрешни болести.

- Разбира се - промърморих, като си мислех: Не бих позволил на това хлапе да ми настрои дори екс бокса.

Доктор Хеджпет погледна ръката ми.

- Съжалявам - извини се, - Дейна е нова.

- Какво стана със старата сестра?

- Мери? Тя беше страхотна. Справяше се с инжекции­те по-добре от всеки друг. Сърцето ми се късаше, когато трябваше да я освободя.

Поклатих глава след безумния му коментар. Назна­чаването и уволняването на персонал нямаше как да е в правомощията на този така наречен лекар. Надали бе за­вършил дори прогимназия. Ала бях въвлечен в разговор, така че продължих играта.

- Щом Мери е била най-добра в инжекциите, защо я уволнихте? - попитах.

- Пациентите постоянно се оплакваха, че е твърде млада.

- Естествено. - Спрях поглед на лицето му. Той май се шегуваше. Обикновено мога да сломя нечия воля само с поглед. Хлапето щеше да се срине. Усещах го.

- И защо се спряхте на Дейна? - попитах.

- Дейна е най-възрастна в отделението.

- Сериозно? - изумих се. Хрумна ми, че щом останали­те са по-млади от Дейна, сигурно носят детски сутиен- чета.

- Дейна ще се справи - опита да ме убеди доктор Хеджпет, - но има крива на обучението, нали разбирате.

Реших да се задълбоча.

- Вие ли ще извършите сърдечната ангиография или да очаквам внука ви, шефа на хирургичното отделение?

- Не е нужно да сте язвителен - заяви ми той.

- Язвителен - повторих, като се чудех дали тази дума не е от домашното му по правопис.

- Извършването на сърдечна катетъризация в този случай би било преждевременно - заобяснява той. - Вие сте сравнително млад, в чудесна физическа форма, кръв- ното ви налягане е отлично, ЕКГ-то ви е идеално, а из­следванията, които направихме, не показват нито един от класическите симптоми за сърдечен пристъп.

- И какво следва?

- Ще направим кардиолитен стрес-тест. Ако резулта­тът е нормален, ви съветвам да се махнете оттук възможно най-скоро.

- Защо?

- В болница човек се разболява по-бързо, отколкото на което и да е друго място.

Започвах да харесвам доктор Хеджпет.

- И не ми е нужна сърдечна ангиография?

- Мисля, че не. Нужни са ви два часа и тоалетна.

- Тоалетна?

- Проблемът ви може да се дължи на остри киселини, индикация за хранително отравяне. Наскоро да сте яли нещо със съмнителен произход?

Сетих се за говеждото бурито, което хапнах в грил-бар „Конска глава“ преди няколко часа. Просветна ми, че го­веждото може да не произхожда задължително от крава.

- Възможно ли е да сте яли нещо гадно и скоро след това да сте се подложили на физическо натоварване?

Помислих си за сестрите Питърсън.

- Вижте - възразих, - случвало ми се е да имам кисели­ни. Но тази болка беше ужасно силна и възникна в цен­търа на гръдния ми кош.

- Хей, при всички положения можем да направим сър­дечна ангиография, ако държите. Болницата с радост ще прибере трийсет бона за един ден. Десет пъти повече, ако по време на процедурата пробием дупка в артерията ви.

Намръщих се.

- Това обичайно усложнение ли е?

- Как да се изразя по-деликатно? - отвърна доктор Хе­джпет. - Нашият специалист, който извършва манипула­цията, е кардиолог, но по закон не е задължително да е хирург. От Индия е и изглежда умен, но е доста млад и опитът му със сърдечните ангиографии е ограничен.

- Колко ограничен?

- С вас ще изгуби девствеността си.

- Аха. Киселини казвате, значи?

- Остри киселини, да. В комбинация с физическо на­прежение могат да предизвикат симптомите, които сте изпитали.

Разбрах думите му, но винаги съм имал железен сто­мах. През годините, в които тествах оръжия за армията, трябваше да гълтам хапчета, в сравнение с които бурито- то в „Конска глава“ приличаше на солетка.

- Ако резултатът от стрес-теста се окаже нормален, какво трябва да направя?

- Да си отидете у дома и да прекарате ползотворно вре­мето си в близки отношения с тоалетната.

- А ако това не помогне?

Доктор Хеджпет се поколеба.

- Посещавате ли психиатър?

Намръщих се.

- Според вас си въобразявам, че ме боли, така ли?

- Сигурен съм, че болката е съвсем истинска. Но ми из­глеждате от хората, които могат да понесат много болка.

Само да знаеше, помислих си и се запитах дали да не споделя с Хеджпет, че тествам оръжия за мъчения за ар­мията от години. В крайна сметка реших да бъда скро­мен.

- Определено никога не е представлявало проблем да понеса киселините.

- Болката идва отнякъде - каза той - и съм почти сигу­рен, че не е от сърцето. Точно то обаче е в моята област и ще проверим първо него. Следват тоалетната и мозъкът.

- Добре, убедихте ме - отговорих. - Коя е първата стъп­ка за това кардиолитно чудо?

Без да пусне дори бегла усмивка, доктор Хеджпет за­яви:

- Трябва да включим система.

Отиде до вратата и извика Дейна.