Смъртоносен експеримент

ПРОЛОГ

Малката къща беше стара, а вехтото обзавеждане, с кое­то бе задръстена, я караше да изглежда още по-тясна. На кухненската маса, около която бяха седнали тримата, се провеждаше сделка. От дневната лъхаше неприятна мириз­ма. Триш още не знаеше, но следващите няколко минути щяха да променят живота ѝ. Тя прочисти гърлото си.

- Надявахме се да получим осемнайсет хиляди долара - обърна се към кредитната инспекторка.

Русата служителка носеше косата си сресана назад, с път от лявата страна.

- Без да се засягате - каза тя, - стресът, предизвикал тъмните кръгове под очите ви, струва доста повече от осемнайсет хиляди долара. Да не споменавам за колата пред къщата, състоянието на дома ви, факта, че сте полу­чили отказ от всички кредитори в града...

Триш преглътна, имаше вид, че ще заплаче.

Кредитната инспекторка имаше изумително лице, безупречна кожа, впечатляващо високи скули и пясъчноруси вежди, които се извиваха естествено над магне­тичните ѝ бледосиви очи. Казваше се Кали Карпентър и носеше ръкавици за шофиране.

Роб, съпругът на Триш, определено не гледаше ръка­виците. Погледът му беше прикован в идеално пропорционалната цепка между гърдите на Кали Карпентър.

- Знаете ли какво излъчвате? - продължи Кали - Бол­ка. Разочарование. Отчаяние. Усещам, че в този дом има любов. Тя обаче е поставена на изпитание. Виждам как лешоядите кръжат около брака ви.

Погледите, които си размениха Триш и Роб, бяха потвърждение на думите ѝ. Триш заговори:

- Това ми бие на авангардизъм. Не разбирам какво общо има с молбата ни за заем.

Кали погледна нащърбената чаша с кафе пред себе си, от която със сигурност нямаше да отпие. Въздъхна.

- Нека се изразя така: колко пари са ви нужни, за да изчезне стресът от живота ви, да не страдате от безсъние и да си припомните, че важни са не другите хора и заеми­те, които трябва да им върнете, а вие двамата и отноше­нията помежду ви?

Триш, която досега мълчаливо въртеше ръце в скута си, наведе глава и ги погледна, сякаш принадлежаха на ДРУГ.

- Боя се, че нямаме какво да предложим като гаранция.

Роб се намеси.

- Банката ни отпусна ипотечен кредит с плаваща ли­хва и това ни съсипа. После загубих работата си. И дока­то се усетим...

Кали вдигна ръка.

- Стига - прекъсна го. - Сто хиляди долара биха ли закрепили положението?

- О, и още как! - възкликна Роб.

Триш погледна Кали, изпълнена с подозрение.

- Никога няма да получим необезпечен кредит в такъв размер.

- Не става въпрос за обикновен заем - отбеляза Кали, предвкусвайки любимия си момент. - Аз го наричам „За­емът Ръмпелщилскин „.

Триш заговори остро:

- Подигравате се с нас. Вижте, госпожице...

- Карпентър.

- ... не приемам чувството ви за хумор, нито ме засяга личната ви оценка на брака ни.

- Мислите, че се шегувам с вас? - Кали отвори куфар­чето си и го обърна към тях.

Очите на Роб станаха като палачинки.

- Майко мила! - ахна той. - Тук да не са сто бона?

- Да.

- Абсурд - възрази Триш. - Как бихме могли да ги из­платим обратно?

- Това е по-скоро социален експеримент, а не заем - по­ясни Кали. - Милионерът, когото представлявам, е готов да дари тези пари на когото аз преценя, че си струва, при едно условие.

- Какво е то? - попита Роб.

Устните на Триш се извиха подигравателно. Тя изрече условието.

- Ръмпелщилскин.

Кали кимна.

Роб се учуди.

- Какво означава Ръмпел... еди-кой си?

Триш обясни:

- Това е приказка. Ще трябва да ѝ дадем първото си дете, ако не успеем да познаем името на шефа ѝ.

- Какво? - викна Роб. - Това е безумие. Ние дори не очакваме дете.

Кали се засмя.

- Почти позна, Триш. Само че не става въпрос да от­гатвате името на джудже или да си подарявате бъдещите деца.

- В такъв случай какво искате от нас? Да оберем банка?

- Или да убием някого?

Кали поклати глава.

- Къде тогава е уловката?

- Ако приемете съдържанието на това куфарче - изре­че Кали, - някой ще умре.

***

Триш избухна.

- Стига толкова. Очевидно става въпрос за някое те­левизионно риалити, но това е едно от най-жестоките унижения, които съм виждала. Ето какво ще ви предло­жа за следващия ви случай: изберете обикновена жена, а не красив модел. И не използвайте цветистия си модерен език. Кой ще се хване на тези простотии? Е, къде е каме­рата - в куфарчето?

Куфарчето.

От мига, в който Кали отвори капака, Роб беше като хипнотизиран. Най-сетне погледът му беше привлечен от нещо по-завладяващо от бюста на Кали. Дори и сега не можеше да отмести очи от парите.

- Ще ни платят ли, ако излъчите това по телевизията?

Кали поклати глава.

- Съжалявам, няма нито телевизия, нито скрита каме­ра.

- Няма логика.

- Както споменах, това е социален експеримент. Ше­фът ми е отвратен от правосъдната система в страната. Омръзнало му е да гледа убийства, останали безнаказа­ни, заради недобре свършена полицейска работа, мазни адвокати и глупави заседатели. Затова той се проявява като отмъстител срещу ненаказаните престъпници. Убе­ден е, че делото му е в услуга на обществото. При нечия смърт обаче обществото губи, затова той иска да плати за отнетия живот.

- Това са пълни глупости - сопна се Триш. - Ако наис­тина вярваше в това, щеше да плати на семейството на жертвата, а не на случайни непознати.

- Прекалено рисковано е. Полицията ще свърже не­щата. Ето защо шефът ми прави единственото възможно - помага на анонимен член на обществото. Всеки път, когато отнеме живота на убиец, шефът ми плаща на об­ществото сума до сто хиляди долара. Днес се случи така, че вие сте обществото.

Триш понечи да каже нещо, но Роб я изпревари. Със сигурност ставаше все по-заинтригуван.

- Защо ние?

- Кредитният инспектор прати молбата ви за заем на шефа ми и каза, че сте свестни хора, които могат да загу­бят всичко.

Триш отбеляза:

- Вие се представихте за кредитен инспектор.

- Така е.

- Но не сте.

- Аз съм малко по-различен кредитен инспектор.

- И какво ви е различното?

- Това, че аз слагам парите на масата - отговори Кали.

- В куфарче - добави Триш.

Тя погледна парите и сякаш чак сега видя в тях въз­можност. Попита:

- Ако това, което казахте, е истина, и шефът ви плаща всички тези пари в полза на обществото, защо изобщо ни казахте за убийствата? Защо просто не ни ги дадохте?

- Според него е честно единствено, ако знаете откъде са парите и за какво са платени.

Роб и Триш премислиха казаното, без да продумат, но израженията им бяха красноречиви. Роб бе убеден, че това е шансът на живота им, а Триш преценяваше под­робностите и се опитваше да повярва. Кали съзнаваше, че семейството преживява сериозна криза и тя току-що им е хвърлила спасителното въже.

Накрая Триш проговори.

- Убийствата, за които казахте... Шефът ви ще ги из­върши така или иначе, нали?

- Да. Но не преди парите да са платени.

- А ако откажем да ги приемем?

- Не е проблем. Ще ги предложа на следващото семей­ство от списъка си.

Роб попита:

- Възможно ли е да познаваме човека, когото шефът ви възнамерява да убие?

- Познавате ли убийци?

Кали буквално чу завъртането на колелата, когато Триш и Роб се втренчиха в отвореното куфарче. Обичаше този момент, първоначалната съпротива. Тя обаче знае­ше как ще приключи всичко. Щяха да извъртат нещата в най-различни посоки, но накрая щяха да вземат парите.

- Това ми се струва като онези въпроси „Какво бихте направили ако...?“ - промълви Триш, неспособна да се отърси от опасението, че я баламосват.

Кали погледна часовника си.

- Вижте, не мога да чакам цял ден. Чухте предложение­то, отговорих на въпросите ви, но е време да ми дадете отговор.

Емоциите забушуваха в тях от срока, който им поста­ви.

Триш пребледня. Наведе глава и притисна с ръце сле­поочията си, сякаш я мъчеше главоболие. Когато вдигна поглед, очите ѝ бяха пълни със сълзи. Личеше си, че се бори със съвестта си.

Роб беше напрегнат, почти в паника. Нямаше съмне­ние какво иска той - гледаше Триш умолително.

Кали знаеше, че ги е спечелила.

- Давам ви десет минути - обяви бодро тя. - Ще си сло­жа слушалките, така че да можете да поговорите насаме, но ще трябва да ви държа под око.

- Откъде знаете, че няма да се обадим в полицията, след като си тръгнете? - попита уморено Триш.

Кали се разсмя.

- Бих искала да чуя какво ще им кажете.

- Какво имате предвид?

- Да не мислите, че в полицията ще ви повярват? Или че ще ви оставят куфарчето с парите при тези обстоятел­ства?

Роб попита:

- Ние ли сме първите или сте правили това и преди?

- Това е осмото куфарче.

Те отново се спогледаха. Роб се пресегна, сякаш иска­ше да пипне стотачките.

Кали се усмихна и затвори капака.

- Нее.

- Колко от хората взеха парите? - попита той. Над гор- ната му устна проблясваше пот.

- Не мога да ви кажа това.

- Защо? - попита Триш.

- Може да повлияя на решението ви и да навредя на експеримента. Ето какво трябва да знаете: щом някой вземе парите, шефът ми знае, че е получил благословия от член на обществото да отнеме живота на убиец.

- Това е лудост. Истинска лудост - прошепна Триш, ся­каш събираше кураж да повярва.

- Всеки ден умират хора - заяви Роб. - И ще умират, независимо дали ние ще вземем парите или някой друг.

Триш го погледна разсеяно, като че ли съзнанието ѝ бе на километри далеч.

- Така или иначе дават парите на някого - заувещава я Роб, - защо да не е на нас?

- Прекалено е налудничаво - промълви отново Триш. - Нали?

- Може би - отвърна Кали, докато си слагаше слушал­ките, - но парите и предложението са истински.