Смъртоносен експеримент

25

- Кое е най-страшното нещо, което си правил? - попи­та Катлийн.

- Моля?

Беше вечер, Ню Йорк, сухи дрехи, ресторантчето „Пъстрото прасе“, 11-та улица. Храната беше типична за кръчма, но с италиански акцент. Ядяхме с апетит крал­ска сьомга, печена на бавен огън.

- Най-страшното, което си правил - повтори тя.

В съзнанието ми премина филм на ужасите.

- Не знам кое предизвика този въпрос - отвърнах, - но краткия отговор е, повярвай ми, не ти трябва да знаеш.

- О, стига си се държал като корав мъжага. Колко лошо може да бъде? Наясно съм, че събираш информация от мафиоти и работиш за Национална сигурност. Но пре­димно провеждаш интервюта, нали така?

По очевидни причини бях дал на Катлийн само основна информация за работата си в Национална сигурност - бях описал по-скоро длъжността на Кларк Кент. Вярно е, че провеждам интервюта във връзка със задачи, поста­вени ми от правителството или от съмнителни персони, но те или се проточват във времето и включват болка и мъчения, или са кратки, състоящи се от един въпрос и приключват с куршум или смъртоносна инжекция.

Кое е най-страшното нещо, което съм правил, поми­слих си. Зачудих се дали Катлийн беше забравила как убих трима души на една от срещите ни за обяд преди няколко месеца.

- Ти започни - предложих.

- Добре. - Катлийн работи в рекламна агенция. Усмив­ката ѝ ми подсказа, че следва нещо добро. - В понеделник ще получа пълно попечителство над Ади.

- Какво? Това е прекрасно!

Чукнахме чашите си по повода.

- Само че не е чак толкова страшно - възразих. - Ще бъдеш чудесна майка.

- Не това е страшното - отговори тя.

Зачаках.

- Вчера връчих предизвестието си.

- Моля? Напускаш работа?

Тя кимна.

- Но защо?

- Ще купя подходяща къща за Ади. Не нещо луксозно - добави, - нямам намерение да пръсна всички пари, които така щедро ми даде. Но искам Ади да разполага със собствена стая с баня.

- Звучи ми логично - уверих я, - но защо трябва да на­пускаш работата си?

- Къщата, която искам, не е в Ню Йорк.

- Така ли?

- Във Вирджиния е.

- Вирджиния.

- Ще се преместим във Вирджиния.

- Вирджиния - промълвих. - Защо?

- За да сме близо до теб, глупчо.

Тя сияеше.

- Е, кажи нещо - подкани ме. - Изненада ли се?

Меко казано.

Точно в този момент мобилният ми телефон звънна. Беше Дарвин.

Дарвин попита.

- Как я караш, Козмо?

- Моля?

- Името ти за пътуването. Козмо Бърлап - засмя се. - Харесва ли ти?

Покрих слушалката с ръка и прошепнах на Катлийн.

- По работа е, веднага се връщам.

Бързо се отдалечих от масата и намерих закътано ъгълче зад бара.

- Ще пътуваш с пътнически самолет от Денвър до Да- лас.

- Какво? Кога?

- Утре следобед.

- Не мога. Имам някои дела.

- Хич не се опитвай, Крийд. Не си спомням откога не си имал поръчка, мамка му. А като ти притрябва екип от експерти за някое от безумните ти проучвания или хели­коптер в Западна Пустош, за да те закара в болница? На кого се обаждаш тогава?

Въздъхнах.

- На теб.

- Кой винаги ти откликва? Кажи го!

- Ти.

- Дяволски си прав. Ту ти трябва безпилотен самолет, ту спешно разчистване на местопрестъпление за задача, която не е възложена от Национална сигурност, ту пък шибаното импулсно лазерно оръжие, монтирано на Ха- мър в Калифорния само с два часа предизвестие.

- Достатъчно добре се аргументира - признах.

- Така е, дявол да го вземе. Искаш ли да запазиш лук­созния си начин на живот?

- „Луксозен“ е мъничко преувеличено.

- Домъкни си задника в Денвър още тази вечер!

- Може ли да пътувам с „Гълфстрийм“?

- Лиърджет 6о.

- Добра машина - казах. - Та какво за този Козмо?

- Козмо Бърлап. Летиш под това име в първа класа.

- Това ли ти е представата за шега? - попитах.

- Точно така.

- Куца ти чувството за хумор, ако питаш мен.

- Хей, искаш ли да си смениш работата? Може да се уреди на мига, приятел. Как ти звучи това: аз да чукам счетоводителката, а ти да се разправяш с темерута Доно­ван Крийд. Тогава ти ще си този, който измисля забавни­те имена.

- Ъхъ.

- Не те уцелих в подходящ момент ли? Преча на любов­ния ти живот? Преча ти да припечелиш един милион от странични доходи? Их, да му се не види. Майната ти!

Моментът беше неподходящ. Кали разчиташе на мен Да открия Тара Сийгъл в Бостън, бях го планирал за утре, след като се наспя добре. Бях прекарал дълъг ден - погре­бението, Кимбърли, бурята, полетите, късната вечеря с Катлийн. Не ми се и помисляше за четири-часов полет до Денвър с прекачване за Далас.

Попитах:

- Как да го разбирам това да чукаш счетоводителката?