Смъртоносен експеримент

23

Небето над Хънтингтън, Западна Вирджиния беше мрачно и заплашително като разгневена пантера, об­хождаща клетката си. Опечалените поглеждаха притеснено буреносните облаци над главите си, и то не без основание: предния ден играч на голф беше поразен от мълния само на два километра оттук. Това увеличаваше вероятността някои от присъстващите повторно да облекат черните си костюми в близките дни.

Джери Бек, баща на Чарли и достоен възпитаник на университета „Маршал“, преди години беше купил ня­колко парцела под огромен дъб с тъмен ствол в гроби­щето „Спрингфийлд Хил“, близо до Мемориала Маршал.

Навремето Джери трябва да е бил изключително горд, че е осигурил тъй елегантно място за вечен покой, само дето не е предполагал, че ще се възползва от него толкова скоро.

Мемориалът беше изграден в памет на футболния от­бор, треньорите и поддръжниците, загинали при про­чутата самолетна катастрофа през 1970 година. Също като мемориала и дъба, гробът на Чарли се намираше на най-високото място в гробището с гледка към град Харингтън и кампуса на университета „Маршал“. С Кимбърли и Катлийн последвахме опечалените към хълма. Когато минахме покрай мемориала, забелязах шест бези­менни гроба на жертви от катастрофата, чиито останки не са били идентифицирани.

Зачудих се колко ли от жертвите на Чарли са сполете­ни от същата участ. Замислих се дали Кимбърли нямаше да бъде следващата. Стиснах ръката ѝ.

На погребението бяха дошли над двеста души, а това го правеше най-голямото, на което бях присъствал. Ако времето не беше толкова лошо, сигурно щяха да бъдат два пъти повече. Кимбърли отдаваше голямото посеще­ние на популярността на Чарли, но аз подозирах, че причината е друга. Не е нужно да си местен, за да схванеш кой дърпа конците в региона. А в Западна Вирджиния начело на тази компания определено бяха губернаторът и Джери Бек.

Бях подходящо мрачен за повода, но това не ми пре­чеше да забелязвам разни неща. Като например големия брой присъстващи, колко от тях постоянно поглеждаха към небето и изобилието на мъже с дамски чантички в ръце.

Носех тъмен костюм и авиаторски слънчеви очила, бях прегърнал Кимбърли и се стараех да я утеша колкото мога. Беше ѝ тежко. Не спираше да хлипа и криеше ли­цето си в мен. Вятърът безпощадно развяваше роклите на жените, а онези, които носеха и шапки, трябваше да придържат шапката с едната си ръка, а роклята с другата - това обясняваше защо толкова съпрузи държаха чанти­те на жените си.

Бившата ми съпруга Джанет стоеше мрачно на някол­ко метра от нас. Погледите ни се срещнаха няколко пъти и по лицето ѝ се разразяваше такава буря, че и ураганът „Катрина“ би се стъписал.

Ако присъствието ми на погребението разстройваше Джанет - а това беше самата истина, - присъствието на Катлийн направо я вбесяваше. Не ѝ беше нужно да ог­лежда приятелката ми много подробно, за да разбере, че това не е жената, която я беше посетила преди няколко месеца, за да твърди, че е била жестоко пребита от Кен Чапман, за когото тогава беше сгодена Джанет. Именно тази среща сложи край на връзката ѝ с Чапман. Джанет винаги беше подозирала, че имам някаква роля в раздя­лата им, но чак сега осъзна, че всъщност съм дирижирал всичко.

Погледнах лачената ѝ чантичка и се зачудих какви ли тайни се крият в нея. По-точно се зачудих дали още но­сеше олекотения „Таурус 85“. Специалния 38-калибров, който ѝ бях купил преди години. Ако го носеше, можеше и на мен да ми потрябва гробно място до края на служ­бата.

Всички се приближиха към гроба и местният пастор заговори за живота и смъртта, за изцелението и вярата, за любимите хора и огвъдното. Всички от семейството оставиха рози върху ковчега, положен на земята. Пасто­рът взе малка лопата и хвърли отгоре малко пръст. Роди­телите и директорът на гробището си размениха няколко думи. Директорът посочи небето, а след това към двама мъже с лопати в далечината. Джери Бек поговори тихо със свещеника и се взе решение да зарият ковчега, преди да се е разразила бурята. Предполагах, че използват че­лен товарач за тази работа и сигурно точно така щеше да стане, но чакаха хората да се разотидат.

Джери и Дженифър Бек постояха до гроба няколко ми­нути и се помолиха, преди да се отправят към мемори­ала Маршал, където щяха да приемат съболезнования от приятели и близки. Във въздуха цареше такова затишие, сякаш адът щеше да се изсипе над нас.

Кимбърли не беше срещала родителите на Чарли и ис­каше да им се представи. Имаше нужда да ги прегърне и те да я прегърнат, както се изрази. В нейното съзнание ако Чарли не беше умрял, някой ден тя щеше да е снахата на Джери и Дженифър. С Кимбърли и Катлийн гледахме дългата опашка от опечалени, която се движеше бързо. Джанет не се помести от закътаното си местенце, като се задоволяваше само да хвърля изпълнени със злоба по­гледи към мен и Катлийн. Не изпусках от поглед ръката и чантичката ѝ. На двайсетина метра зад нас гробарите заравяха по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. По­гледах ги няколко минути, докато се появи един челен товарач „Бобкат“, извърнах се към семейство Бек и се зачудих как ли приемат зариването на гроба по този начин. Явно преценяваха, че това решение е разумно.

Опашката намаля и Кимбърли помоли.

- Ела с мен, тате. Трябва да им кажа нещо.

Хвърлих поглед към Джанет и попитах:

- А майка ти?

- Няма да се сърди.

Тревожех се, че ако се отдалеча, Джанет може да се спречка с Катлийн и да направи сцена. И все пак бях до­шъл заради Кимбърли и щом искаше да бъда до нея, ко­гато се запознае със семейство Бек, точно там трябваше Да бъда. Прошепнах на Катлийн да ни изчака в долната част на хълма. Кимбърли бързо я прегърна и погледна към майка си. Катлийн проследи погледа ѝ, усети напре­жението и се извини. С Кимбърли я гледахме, докато се отдалечаваше надолу към пътя. После се насочихме към родителите.

- Господин и госпожа Бек? - изрече Кимбърли. Гласът ѝ беше съвсем тих на фона на бурния вятър.

- Да? - отговори Дженифър Бек.

- Аз съм Кимбърли.

- Здравей, Кимбърли - каза Джери Бек и протегна ръка. - Съученичка на Чарли ли беше?

- О, Джери, твърде е малка, за да е така! - скастри го Дженифър Бек. След това добави: - Приятно ни е да се запознаем, Кимбърли. Откъде се познаваше със сина ни?

- Аз съм Кимбърли Крийд - продължи Кимбърли. - Трябваше да уточня.

Семейство Бек се спогледаха, очевидно смутени.

- Радвам се, че се запознахме Кимбърли - заговори на­края Джери. - Убеден съм, че Чарли би оценил почитта, която дойде да отдадеш.

Джери Бек се обърна към мен.

- А вие сте?

- Донован Крийд - отвърнах, - бащата на Кимбърли. Кимбърли и Чарли излизаха заедно.

Те погледнаха към нея и дъщеря ми кимна.

- Обичах сина ви - заяви тя, - много.

Погледът на Дженифър леко се разнежи.

- На колко години си, мила?

- На шестнайсет.

Всички замълчаха за миг.

- Толкова е неловко - избъбри Дженифър. - Чарли беше доста известен сред... Ами, сигурна съм, че щеше да ни запознае някой ден. Съжалявам, че това не се случи.

- Той... той никога не е споменавал за мен?

- Съжалявам - намеси се Джери Бек, - нямаше да е честно да се престорим, че го е правил.

Лицето на Кимбърли помръкна в момента, в който ос­ъзна, че любовта на живота ѝ не е приемал връзката им достатъчно сериозно, та да спомене за това пред родите­лите си.

- Съжалявам за загубата ви - изрече Кимбърли.

Хвана ме под ръка. В мига, в който слязохме от хълма и стъпихме на кръговата алея, Кимбърли изля порой ру­гатни - не говореше като тийнейджърка, загубила първа­та си любов, а по-скоро като отхвърлена жена.

Промяната в отношението на Кимбърли стопли сърце­то ми. Получих още едно потвърждение, че всичко е било за добро. Чарли и останалите изнасилвани бяха платили за сторените престъпления с живота си. Кимбърли осъз­на, че не е била нищо повече от увлечението на месеца за Чарли. Освен това научи ценен урок за мъжете.

Работата ми в Дарнел беше приключена. Ако само ус­пеех да измъкна Катлийн оттук, без да се наложи да се занимавам с Джанет...

- Донован?

Беше Джанет.