Смъртоносен експеримент

50

Настигнах го на 38-ма и Уолнът.

Огъстъс Куин - невероятен професионалист - на мига усети, че има опашка, натисна спирачките, прев­ключи на задна скорост и се опита да ме удари. Престроих се в другата лента и го подминах. После също прев­ключих на задна и се изравних с него. Продължихме да фучим назад по Уолнът още няколко пресечки един до друг, всеки втренчен в другия, докато той не се усети. Изрече безмълвно „Крийд“. Вдигнах палец. После се на­ложи и двамата да отбием в противоположни посоки, за да може един черен пикап гневно да мине между нас. На­правих знак на Куин да ме последва и продължихме да караме назад, докато не стигнахме до Ритънхаус Скуеър. Спряхме със свирене на гуми пред хотела и дадохме клю­човете на притесненото пиколо.

- Пробвал ли си цвърчащия им свински джолан? - по­питах и посочих към рекламата.

- Със запечено ябълково пюре? Тук не го предлагат така.

- Жалко. В такъв случай ще хапна пържола.

- Да ти приличам на келнер?

- Не особено - отвърнах. - Ще ми правиш ли компания с пържолата?

- И за петльов гребен бих ти правил компания.

“Смит и Воленски“ все още предлагаха най-добрите пържоли във Филаделфия. Както в Саут Бийч и Ню Йорк, и тук ресторантът имаше големи витрини, през които да гледаш хората. Пийнахме бърбън в основния бар и по­зяпахме жените. Оценявахме ги със седмици и осмици, докато не се появи една, която приличаше на Меган Фокс и си имаше всичко: високи скули, топла усмивка и неве­роятен тен на корема, оголен за радост на ценителите. Носеше дизайнерски джинси с кристали по задните джо­бове. Прашките ѝ се виждаха, като се наведе да си вдигне изпуснатата чантичка, което по мои сметки се случи поне два пъти. В един момент, докато зомбираният барман ме разсея, Куин успя да ѝ надникне в деколтето.

- Истински или не? - попита той.

- Пропуснах съществения момент - казах. - Но ти се срещаш с достатъчно стриптизьорки, че да ги разбираш тези неща.

- И твоето предположение е?

- Определено са истински. Несъмнено се взираш в божи дар.

- Съгласен съм. Колко ѝ даваш?

- Вижда ми се като единайсет.

- Няма единайсет.

- Я погледни пак.

Той го направи.

- Прав си. Трябва да променим скалата за оценяване.

Аз казах.

- Сигурно е бил божествен ден някъде преди около двайсет години, какво ще кажеш? Това момиче се задава по поточната линия, а Бог е в прекрасно настроение и ето го резултата.

- Значи го възприемаш като духовно изживяване.

- Някой хора успяват да съзрат Бог и в парченце чипс.

- Как ще я оцениш ако я сравняваш с Кали?

- Кали е дванайсет.

Куин беше готов отново да оспори високата ми оценка, но влязоха две азиатки с плитки джинси, от които задни­ците им се показваха до половината.

- Виж какъв задник - ахна Огъстъс.

- Кой от двата?

- И двата.

- Добре, но само колкото да съм сигурен, че мога да ги различа, ако някой извика полиция.

- Ти си съвестен гражданин, Донован.

Салонният управител доведе келнера ни и ние го последвахме до масата си. В ресторантите и баровете, разбира се, винаги настаняваха Куин на широко. Като минахме покрай един подпийнал мъж, той каза на при­ятеля си:

“Дай ми мобилния си телефон, мисля че току що видях Голямата стъпка.“ Вместо обаче да се изсмее, приятелят му само се отмести. Куин явно не забеляза. Хилеше се.

- На какво се смееш? - попитах.

- Тъкмо си спомних на коя кинозвезда ми приличаш.

- Спри! - настоях. - Не ми казвай.

- Добре. Но знаеш кого имам предвид.

- Чувствам се като идиот, като се показвам на публич­ни места с това лице.

- На мацките май им харесва - отбеляза той. - Сочат те повече и от Уилям Шатнър на конференция на „Стар Трек“.

Въпреки че според мен сочеха Куин, казах:

- Това ми е пробното излизане. До момента върви добре, само ти ми се смя.

- Не съм свикнал още с...как да кажа, пясъчнорусата ти коса.

- Светло кестенява.

- Колко често трябва да се боядисваш?

- Редовно.

- А веждите?

- Нека сменим темата - предложих. - Как е Алисън на­последък?

- Уф. Откъде да знам? Не съм я виждал от години. Как е Катлийн?

- И аз така. Какво стана с Афая?

- Така и не се появи. Един ден, „братовчед“ му излезе в обедна почивка и така и не се върна.

- Някой им е подшушнал?

- Така мисли Дарвин, но няма значение. Заплахата от­мина.

- Как започнахте да излизате с Алисън?

- Кой е казал такова нещо?

- Лу Кели.

Куин се втренчи в мен за миг.

- Щом искаш, наричай го излизане. Продължи само две седмици.

Кимнах и отпих от питието си. Той знаеше, че очаквам да ми каже как с Алисън са стигнали до сексуални отно­шения, след като от него се очакваше да я учи да убива хора. В крайна сметка го направи.

- Тя реши, че след като ти си мъртъв, може аз да я на­ема на високоплатената работа, която ѝ беше обещал. Не я обезкуражих.

- Куче такова.

- Вълк. И така, когато видя, че това няма да се случи, си тръгна.

- И повече не си я чувал?

Куин се засмя.

- Знам. Всеки би си помислил, че би се обадила на чувствителен мъж като мен, ако навън вали или ѝ е тъж- но, нали така?

Усмихнах се, като си го представих.

- А онзи от Синдиката Тексас? - попитах.

- Не се е занимавал с нея, доколкото ми е известно. Мисля, че си имаше достатъчно лични проблеми, докато се установи на власт.

Помълчахме малко, а после аз се изкисках.

- Какво? - попита той.

- Изпълни ли ти любовната си песен във вихъра на страстта си?

- Коя, онази, дето напомня улична котка с астматичен пристъп или пеещия кон?

- Аз помня коня.

Куин я изимитира и привлече вниманието на хората от съседните маси. Смях се както не се бях смял от вре­мето с Катлийн.

Куин каза:

- Алисън наистина беше единствена по рода си.

- Катлийн също - допълних.

Куин кимна.

- И кога искаш да убия годеника ѝ?