Смъртоносен експеримент

26

Момичето, което седеше до мен, не откъсваше поглед от бижутата ми. Тъкмо се бяхме наместили удобно и ето, направи го отново.

- По работа или за забавление? - попитах.

Крайчетата на устата ѝ леко се повдигнаха. Не беше точно усмивка, но не беше и мръщене.

- Боя се, че по работа. А вие?

- И аз. Между другото, казвам се Козмо.

Тя се разсмя и в ъгълчетата на очите ѝ се образуваха бръчици. После вдигна поглед и забеляза, че не се смея.

- О - смути се, - сериозно говорите.

Отправих ѝ тъжна усмивка.

- Проклинам родителите си всеки божи ден. А вие?

Тя се изкиска.

- Та аз дори не познавам родителите ви - отвърна.

И аз се позасмях.

- Това си го биваше.

- Благодаря. Аз съм Алисън Силис.

Не спирам да се учудвам колко много лична инфор­мация споделят хората с абсолютно непознати на борда на самолет. Мога да накарам почти всеки сам да ми каже кога и как да го убия.

- Приятно ми е да се запознаем, Алисън. Какво рабо­тиш?

- О, боже. Такава досада е!

Засмях се.

- Нека да видим.

- Добре. Сещаш ли се за „Паркирай и лети“?

- Паркингите на летищата? Твои ли са?

Тя се изсмя.

- Толкова стара ли изглеждам? Не, не съм собственик. Вътрешен одитор съм.

Алисън беше на около трийсет и нямаше проблем в об­щуването с мъжете. Дарвин сигурно имаше папка с цял куп сексуални подробности на бюрото си.

- Сигурно често пътувате - предположих.

- През седмица.

- На колко места?

- Имаме деветнайсет паркинга в страната - обясни тя, - така че съм доста заета.

- Обзалагам се, че на управителите им се стъжва, като ви видят.

- Ако е така, пада им се - отговори тя.

- Винаги ли откривате нередности?

- Винаги.

- Значи сте добра в работата си.

Тя се усмихна.

Извърнах поглед за миг и протегнах ръце напред, за да може да се наслади отблизо на дрънкулките ми.

- Хубави бижута - отбеляза тя.

Отново се обърнах към нея и видях, че не може да откъсне поглед от тях: „Ролекс президент“ на лявата ми китка, четирикаратов диамантен пръстен на дясната ми ръка, липсата на пръстен на лявата ми ръка.

- Нека да отгатна - казах. - Фирмата ви праща в някой от хотелите на летището и от вас се очаква да прекарате там цялата седмица.

Тя ме погледна изненадана.

- Как познахте?

- И моят живот е като вашия. За пръв път идвам в Да- лас, затова, разбира се, са ме тикнали в „Мариот“ на ле­тището.

- Наистина ли? Мен също! - изненада се тя.

- Не е чак такова съвпадение. Пилотите и стюардесите сигурно също ще бъдат там, както и половината търгов­ски пътници на борда.

Тя се замисли за миг.

- Като го споменахте, се замислям, че наистина се случва да виждам познати лица на местата, на които от­сядам.

Алисън имаше страхотна коса, хубаво лице и беше го­това за флирт. Облеклото ѝ добре прикриваше излишни­те петнайсетина кила, но беше попрекалила с бижутата. Имаше пръстени, по няколко гривни на всяка китка, ди­амантени обици на ушите и кой знае още къде. Зачуди се колко ли време отнема да махнеш всичко това, преди да минеш през детектора за метал.

Никой от нас не заговори, докато не излетяхме и стю­ардесата дойде да приеме поръчки за напитките. Аз по­исках каберне, а Алисън диетична кола.

- Успяваш ли да разгледаш изобщо градовете, в които ходиш? - попитах.

- Обикновено съм твърде уморена за нощни заведения - отговори, - но от време на време слизам в бара на хоте­ла за по едно питие.

- Нека да позная: „Мохито“?

Тя се засмя.

- Уф, не. Падам си по „Космо“.

Изгледах я.

- Да не би да ме взе на майтап?

Тя се усети.

- О, боже, не! - изкикоти се. - Името ти и любимото ми питие: това се нарича съвпадение.

Не беше никакво съвпадение. Дарвин не ме беше об­ременил с това име от злоба, нито от отегчение. Перчеше се, опитваше да ме впечатли с подробното си проучване. Замислих се за фамилията, която ми беше дал: Бърлап. Плъзнах кредитната си карта през процепа и зачаках интернет връзка. Трябваше да пробвам няколко пъти, преди да проработи, но щом това се случи, включих те­лефона си и изписах „Бърлап“ в търсачката. Открих, че това е названието на дишаща материя от юта и растител­ни фибри. Разбрах, че нейната устойчивост на конденз я предпазва от увреждане. Прочетох още малко и открих, че бърлап се ползва при някои религиозни церемонии, наречени „усмиряване на плътта“, при които вярващите носят груби ризи, наречени „силис“.

Като Алисън Силис.

За стотен път си отбелязах наум да не си правя майтап с Дарвин.

Алисън попита:

- Някакво проучване ли правиш?

- Част от работата ми - отговорих.

- Която е?

- Търговец на бижута съм.

- За „Ролекс“? - попита, като подчерта думата.

- Наред с другите известни марки - уверих я.

Плъзнах часовника по китката си и ѝ го подадох, чудех се дали може да познае, че е истински. Очите ѝ ми гово­реха, че може.

- Тежичък е - прецени го.

- Залагам на масивното пред майсторството на „Пиаже“ - обясних. Не предполагах, че е възможно да се ус­михне така широко. Погледът ѝ стана замечтан, допря връхчето на езика си до горната си устна и го размърда, като че ли ми отправяше сексуална покана.

- Чудя се, дали ще се засечем в бара на хотела някоя вечер през седмицата - каза тя.

Абсолютно влюбен в Катлийн, не възнамерявах ни най-малко да си лягам с тази окичена с бижута дебела шавливка. Въпреки това се налагаше да изиграя ролята си в името на националната сигурност.

- Убеден съм, че не само ще се засечем, но ще пийнем заедно по питие - уверих я.

- Толкова ли си сигурен в себе си? - попита, без да спи­ра да се усмихва.

- Напълно. Или да не се казвам Козмо Бърлап.

Тя избухна в смях.

- О, боже - възкликна тя, - горкичкият ти! Кажи ми, че лъжеш.