Смъртоносен експеримент

58

Майрън Голдстийн вече беше спрял на отбивката за по­чивка на 283-тия километър на излизане от родния му град Синсинати, когато спрях. Слязох от колата си и зао­биколих неговата отдалече, като проверих за снайперисти. Когато доближих вратата до шофьора, той я отключи и аз влязох.

- Сал казва, че искате да умрете - казах.

- Вие ли сте Крийд?

- Аз съм.

- Мислех ви за по-млад.

- Мислех ви за по-стар.

Майрън Голдстийн кимна. Той беше мършав мъж с тъжно лице, плътни устни и увиснали бузи. От двете му ноздри се показваха тлъсти черни косми. В треперещата си ръка държеше просмукана със слуз кърпичка и попи­ваше лигавата течност, която се точеше от носа му. Носе­ше очила с рогови рамки.

Аз заговорих:

- Ето какво предлагам: споделете вашата идея, а аз ще ви кажа как ми се струва.

- Винаги ли сте се радвали на добро здраве, господин Крийд?

- Може ли да преминем към въпроса?

Разтегли плътните си устни в усмивка.

- Да, разбира се - отговори. Попи отново носа си и по­пита: - Запознат ли сте с АЛС?

- Болестта на Лу Гериг?

- Да, същата. АЛС е прогресивно смъртоносно невро- дегенеративно заболяване, което бавно, но сигурно уни­щожава двигателните функции. Вследствие на болестта мускулите отслабват ден след ден, докато загубят окон­чателно функциите си. Можете да го забележите в ръце­те ми. Това не е Паркинсон, нарича се фасцикулация и е признак за началото на края.

- Съжалявам да го чуя - изрекох напълно искрено.

При вида на Майрън Голдстийн се засрамих от себе си.

През последните седем седмици се отдавах на самосъжа­ление заради загубата на Катлийн и Ади, а този нещастен кучи син умираше сантиметър по сантиметър. Разбира се, че беше трудно да загубя хората, с които исках да ос­тарея - но Майрън Голдстийн изобщо нямаше да остарее. Имаше вероятност Катлийн и годеникът ѝ да се разделят някога и аз отново да се промъкна в живота ѝ. Или пък не. Поне ме очакваше бъдеще, за което да мечтая, нещо далеч по-значимо от това, което предстоеше на Майрън Голдстийн.

- Значи твърдите, че искате да ви убия, за да ви спася от мъките?

- Да.

- Защо не се самоубиете? Ще спестите петдесет хиляди.

- Имам застраховки на много по-висока стойност. Не биха ги изплатили при самоубийство.

- Ще трябва да ви откажа - заявих.

- Защо?

- Тези петдесет хиляди долара трябва да останат за жена ви и децата ви.

Той потупа плика по средата на таблото.

- Нямам други пари освен тези - каза. - Застраховка­та ще покрие повечето дългове и ще позволи на жена ми да задържи къщата и колата и да живее нормално. Може парите да не са достатъчно, че децата ми да учат в „Дартмът“, но има държавни училища, ако не могат да се класи­рат за стипендия. Най-малкото ще спестя на семейството си грижите за мен през последната година от живота ми. Не искам да затъват в дългове и да отлагат мечтите си, докато гледат как умирам от мъчителна болест.

- И кое му е толкова хубаво на ;,Дартмът“? - попитах. - Футболният им отбор хич не го бива.

- Не ме предизвиквайте - засмя се той, - да не реша аз да ви убия!

Нямаше как да не го харесам. Когато Кали простреля Роби, аз го довърших, за да го спася от мъките. И Майрън страдаше, но...

- Някак не ми се струва редно да ви убия - казах.

Майрън се засмя малко по-силно и веднага се закаш­ля, което причини отделянето на всякакви отвратителни секрети.

- Кое е толкова смешно? - попитах.

- Не се обиждайте, но вие печелите от убийства. Нали така?

- Хората, които убивам, нямат избор. Вие имате.

- И съм го направил. Не прави ли това убийството по-добро?

Помълчахме за миг, аз - за да обмисля нещата, а той - за да ми даде тази възможност.

- Поставете се на мое място - помоли той. - Как бихте постъпили?

Замислих се за сърцето си, чудех се дали има начин да изпълня поръчката, без да предизвикам рецидив.

- Убивали ли сте човек? - попитах.

- Не, за бога!

- Да сте изневерявал на жена си, да сте били децата си или нещо подобно?

- Не. - Той се усети накъде бия. - Доста крещях на де­цата си и се карах на кучето.

- Карали сте се на кучето си?

- Повече от веднъж.

- Ах, копеле такова! - възкликнах.

Той се усмихна.

Аз се усмихнах.

После му прерязах гърлото.