Смъртоносен експеримент

60

Бяха ми нужни четири вечери да завърша жилищното си пространство в Дънвеган и няма да познаете, Фатхи така и не се появи в Атланта. Това е проблемът при работата с информатори: обикновено са работни пчелички, които се добират до нещо повече от слухове. Аз обаче бях готов да убия двамата местни водачи и го направих без затруднения.

Проследих ги до много оживено заведение в центъра на Атланта. Имаше толкова много хора, че ми бяха нуж­ни десет минути само да ги намеря. Седяха сред група хора, които гледаха как две стегнати жени танцуват на най-силната музика, която бях чувал. На всеки трийсет еекунди светлината в мрачното помещение загасваше напълно, започваха да примигват прожектори и от всич­ки страни да проблясват светлинни лъчи.

Беше идеално място за убиване.

Настаних се зад терористите със спринцовка във вся­ка ръка и зачаках примигването. Щом започна, забих иг­лите в тила на всеки от тях и се отместих, за да паднат на пода. Няколко хора изпищяха, но танцьорките не спи­раха да танцуват, музиката звучеше оглушително и бях излязъл, преди някой да разбере какво се е случило.

Новата ми квартира беше завършена, но нямаше да е възможно да се преместя в продължение на седмици, тъй като строителният екип беше още на обекта. Имаше вре­ме до двете седмици, които планирах за обучението на Алисън. Вечерята с Кали и Ева се отложи два пъти заради изтощителните тренировки и изпълненията на Ева, но бях получил потвърждение, че ще се състои в събота.

Разполагах с три свободни дни и реших да се видя с доктор Надин Крауч в Джаксънвил, Флорида. Срещу пет хиляди долара и ваканция на плажа Надин се съгласи да подготви дъщеря ми Кимбърли за новината, че съм жив.

Можех да се свържа с Кимбърли и по-рано, разбира се, но исках да се уверя, че няма да последва рецидив. Сега, след като бях убил умиращ мъж и двама терористи, без да се случи нищо, реших че вече всичко ще бъде наред. След като бях загубил толкова време от живота на Ким­бърли, планирах да го наваксам и щях да започна вед­нага. Но първо трябваше да подготвя почвата. Не можех просто да се появя пред нея с новото си лице и да кажа:

- Здрасти, Ким, аз съм мъртвият ти татко.

Кимбърли беше наследила всичките ми имоти - или по-точно всички имоти, упоменати в завещанието ми и придружаващите го документи. Аз, разбира се, имах скрити пари в сейф, в случай, че се наложи да симулирам смъртта си.

Лу Кели се беше чувал с Кимбърли няколко пъти през изминалите години, но за пръв път се бяха срещнали на погребението ми. Оттогава той ѝ се обаждаше всеки ме­сец да провери как е. Именно Лу беше предал „правния документ с последната ми воля“ на адвокатите, които да извършат прехвърлянето на имотите, така че изглежда­ше нормално Лу да ѝ се обади за това. Той записа разго­вора и ми го прати в аудио вариант.

- Искам да се срещнеш с някого - каза Лу. - Това е док­тор Надин Крауч. Беше психотерапевт на баща ти.

- Сигурно има някаква грешка, господин Кели - от­върна Кимбърли. - Няма начин баща ми да е посещавал психотерапевт.

- С баща ти имаха само няколко срещи през последна­та година. Но тя разполага с информация, която би иска­ла да чуеш.

Остана безмълвна за миг, а после въздъхна.

- Не съм убедена, че искам да чуя, господин Кели.

- Кимбърли, ще се наложи да ми се довериш.

- Вие очевидно знаете за какво става въпрос - досети се тя. - Кажете ми сега.

- Надин така или иначе ще бъде в Джаксънвил тази седмица. Там са и новините, които има за теб. Да кажем, че тя е по-подготвена да ти ги представи.

Кимбърли се съгласи за среща във фоайето на хотела, където беше отседнала Надин. Кимбърли се появи и две­те си размениха любезности. След малко Надин предло­жи:

- Виж какъв прекрасен ден е. Искаш ли да се поразхо­дим по плажа, докато поговорим?

Никога не бях посещавал плажа в Джаксънвил и ос­танах приятно изненадан от това, което видях. Разполо­жен на бариерен остров източно от града, плажът Джакс предлагаше много пясък, достатъчно сърфисти, без да са прекалено много, и не беше твърде пренаселен. С Надин и Кимбърли се разходихме по плажа в северна посока, въ­преки че аз вървях на петдесетина метра по-назад. Аз бях едрият мъж с бейзболна шапка на Пен Стейт, слънчеви очила и слушалки в ушите. Слушалките ми позволяваха да чуя разговора им.

Надин започна:

- С баща ти много пъти сме разговаряли за теб.

Кимбърли я прекъсна.

- Може ли да преминем направо към онзи момент, в който ми казвате, че той е жив?

- Моля?

- Баща ми. Донован Крийд. Той е жив. Вие го знаете, знам го и аз. Е, къде е и защо не ми се е обадил досега?

Не можех да повярвам на ушите си. Кимбърли знаеше?

Надин също загуби ума и дума. Кимбърли започна да оглежда плажа. Отне ѝ пет секунди да спре поглед на мен.

- Изглеждаш смешно - каза през смях.

Затичахме се един към друг като актьори от най-тъпи- те филми от четирийсетте. Щом ме приближи, тя скочи в ръцете ми. Завъртях я в кръг, както когато беше четири­годишна и ме прегръщаше, сякаш съм изгубеното ѝ плю­шеното мече, което е намерила.

Пуснах я нежно на земята и я погледнах. Беше порас­нала, по-зряла, но още си беше Кимбърли. Плесна ме по лицето.

- Не мога да повярвам, че ми причини това! - възму­ти се тя. - Нямаш ли ми достатъчно доверие, че да ми се обадиш или да оставиш съобщение? Що за баща си, по дяволите?

- Такъв, който е бил в кома повече от три години - на­меси се Надин, която се приближи до нас, затаила дъх.

Кимбърли ме погледна в очите.

- Вярвам го.

- Така ли? - попитах.

- Да. Ако беше в съзнание, никога нямаше да избереш такова лице.

Засмях се.

- Толкова се радвам, че те виждам.

- И аз - отвърна тя, - но имаш много за обяснение.

- Всичко ще ти разкажа. Но първо ти ми кажи как раз­бра, че съм жив.

Тя бръкна в джоба на панталона ми и извади сребър­ния долар, който дядо ми беше дал преди толкова годи­ни.

- Това не беше сред личните ти вещи, които ми преда­доха.

Гордо се ухилих. Надин каза:

- Определено си дъщеря на баща си.

После се обърна към мен.

- За да сме наясно, все пак ще получа парите и ва­канцията.

- Ти си най-меркантилният психиатър, когото позна­вам - заявих.

- Винаги е приятно да си най-добър в нещо – отговори тя.

Прегърнах я.

- Неприемливо - рече тя и ме отбутна.

- Благодаря, че се опита да помогнеш - казах. - Мисля, че мога да се справя оттук нататък. Насладете се на ва­канцията.

- Точно това възнамерявам да направя. - Тя се запъти обратно към хотела си.

Следващите три дни бяха най-хубавите, които съм прекарвал с Кимбърли. Часове след като се събрахме, ко­гато стигнахме до темата за Катлийн и Ади, аз ѝ разпра­вих всичко и тя каза:

- Ако Катлийн те е правила толкова щастлив, трябва да ѝ кажеш, че си жив. Още по-важно е, че тя има право да избере, кое ще я направи щастлива.

- Тревожа се, че може да избере мен от чувство за вина.

- И защо да е така?

- Том е свестен, ще бъде по-добър съпруг от мен.

- Откъде знаеш?

- Проверих го.

Тя поклати глава.

- Как може да си толкова невеж по отношение на же­ните?

- Може, и ти много добре знаеш това.

- Чуй ме, тате. - Тя влезе в ролята на родителя и ѝ оти­ваше повече, отколкото на мен. - Трябва да ѝ кажеш чети­ри неща: че си жив, какво се е случило, защо се е случило и как се чувстваш.

Разбира се, че можех да кажа тези неща на Катлийн, но имах чувството, че ще е по-щастлива със стабилен, нор­мален мъж като Том. Ади също беше сериозен фактор в уравнението. Тя беше загубила семейството си, а после загуби и мен преди три години. После в живота ѝ се беше появил Том и не се съмнявах, че тя го обича и го при­ема като баща. Ако се върна в живота на Катлийн, Ади трябваше да загуби или мен, или Том. Бедното дете беше преживяло достатъчно и не заслужаваше за трети път да загуби баща. Нещата се усложняваха допълнително от факта, че не бях убеден дали мога да се приспособя към живота в предградие. Не на последно място, ако Катлийн избереше мен, винаги щеше да се чуди дали е направила правилен избор. Ако ме отхвърлеше, щеше винаги да се чуди дали Том е бил правилният избор. Не беше честно да я поставям в подобна ситуация.

Аз обаче обичах Катлийн и ми се искаше нещата да се бяха развили по различен начин.

- Тате? - Кимбърли ме върна в действителността. - Ще ѝ кажеш ли тези четири неща?

Въздъхнах.

- Не е толкова просто.

- Не е ли по-просто, отколкото да я загубиш?