Смъртоносен експеримент

61

Ева Лесаж беше кукличка.

Висока бе около метър и петдесет и сигурно тежеше колкото лявата ми ръка. Лицето ѝ и всичко останало у нея беше така дребно, че изглеждаше крехка. Очите ѝ бяха бадемовидни като на котка, косата ѝ беше изрусена на кичури, а в момичешкия ѝ глас още се долавяше руска нотка. Отблизо изобщо не приличаше на Тара Сийгъл, като изключим ръста и най-общи черти на лицето. Ако Дарвин наистина възнамеряваше да прикрие смъртта на Тара с тялото на Ева, нашите хора щяха сериозно да се озорят, за да убедят някого, че двете имат нещо общо. Единственото обяснение беше, че Ева се е променила ужасно много през последните години и никой не е уве­домил Дарвин.

Зачудих се дали Кали не беше направила нещо, за да се променят теглото и чертите на лицето на Ева. Половин капка арсеник, приемана веднъж седмично, може да по­нижи теглото и да придаде на кожата вид, като на тази на Ева.

Кали ме дебнеше като ястреб, видя че се загледах и ве­роятно се досети какво си мисля. Поклати глава, за да ми напомни съвсем леко, че съм на нейна територия и жи­вотът ми е в ръцете ѝ. Кимнах в отговор, като се надявах че ще го възприеме като: добре, не е моя работа, всичко е наред.

Намирахме се в луксозния мезонет на Кали и Ева с гледка към Вегас. Цената на такива имоти започваше от два милиона долара, а по вида на довършителните рабо­ти, обзавеждането и тапетите по стените бих казал, че цената на този беше близо три.

Оказа се, че Ева е истински майстор готвач. Беше приготвила чудесна вечеря от четири ястия, като за вся­ко беше подбрала подходящо вино. При всеки мой ком­плимент към Ева Кали грейваше. Очевидно Ева беше съ­кровище.

Мобилният ми телефон звънна. Проверих кой е номе­рът и се оттеглих във преддверието.

- Как е, Сал?

- Прочете ли днешния вестник?

- Кой точно?

- Синсинати.

- Аз съм във Вегас, Сал.

- Така ли, хубаво. Тъй де, във вестника пише, че някой... как му се вика... дарил анонимно двеста хиляди долара за обучението на децата на Майрън Голдстийн в „Дартмът“.

- И?

- Как ти се струва това?

- Струва ми се, че децата му биха предпочели той да е жив.

- Моите не биха - каза той.

- Недей да се подценяваш, Сал, сигурен съм, че децата ти те обичат.

- Повече обичат парите, секса и наркотиците.

- Но и ти се нареждаш в списъка.

Той се замисли за миг.

- Да. Още съм някъде на опашката.

- Не изпадай от списъка, Сал. Само това има значение.

Приключихме разговора и открих момичетата в кух­нята.

- Нека помогна с чиниите - предложих

- Не, моля те - отвърна Ева. - Настанете се с Кали в дневната. Аз приключвам и ще дойда след няколко ми­нути.

Кали ме заведе в дневната.

- Е? - попита.

- Същинска кукличка.

- Казах ти.

- Така е. Виж, Кали, ако ви се иска да правите нещо пред мен или да се шляпнете или погъделичкате, пред­полагам знаеш, че нямам нищо против.

- Да се шляпнем и да се погъделичкаме? О, боже мой!

Погледнах я. Може Ева да беше очарователна, но Кали беше несравнима. Беше облечена в тъмносини тесни джинси с висока талия и тениска с остро деколте и пад­нал ръкав. Косата ѝ тази вечер беше бухнала като наелектризирана. На облегалката на стола ѝ висеше тъмносиня кожена чанта „Диор“ с каишки. Китката ѝ беше украсена с гривна с голям диамант.

- Явно добре си се справяла без мен през последните три години - казах.

- Момичетата трябва да се справят - отговори тя. По­сле замълча. В погледа ѝ се появи нещо едва доловимо и леко промени изражението ѝ.

Бях прекарал повече от три години извън строя и рефлексите ми не бяха в най-върховата си форма. Ин­стинктите ми обаче още бяха добри.

- Мислиш за нещо, нещо, което не ми казваш - под­хвърлих.

- Да.

Тя се изправи, пристъпи към прозореца и застана там с гръб към мен. Дадох ѝ малко време. От моето място виж­дах единствено черното небе на Вегас и цветната мъгла на казината през прозореца, затова се съсредоточих вър­ху идеалните задни части на Кали, те несъмнено превъз­хождаха гледката, в която се взираше тя. Още преди три години си беше абсолютна десятка. Някак обаче се беше разхубавила.

Обърна се с лице към мен.

- Заради Катлийн е - сподели.

- Какво за нея?

- Насрочили са дата.

Новината не би трябвало да ме шокира. Все пак знаех, че са сгодени. Но думите на Кимбърли изведнъж зазву­чаха в ушите ми. Катлийн заслужаваше да знае. Може и да не съм най-подходящият мъж, в когото да се влюби, но преди три години тя ме избра със съзнанието, че по света има и по-добри. Ади със сигурност заслужаваше по-добър баща от мен, но беше възможно тя да не иска най-добрия баща на света. Може би Ади щеше да предпо­чете мен въпреки недостатъците ми. Изводът: Катлийн имаше право да избере.

Последното нещо, което ми каза Кали, преди да се тръгна беше:

- Ако искаш Катлийн, по-добре побързай!

Последното, което аз попитах Кали, преди да си тръг­на, беше:

- Спомняш ли си как когато си била малка след напа­дението си се взирала в прозореца с часове?

- Разбира се.

- Опитвала си се да разбереш как са сглобени дърве­ните парчета, онези от рамката на прозореца.

Тя кимна.

- Каза, че ако си откриела логиката, щяла си да имаш нещо, за което да се хванеш, да започнеш да възвръщаш здравия си разум.

- Накъде биеш?

- Не съм набожен.

- Не думай.

- Не можеш да повярваш, нали? Всъщност, чудех се дали в крайна сметка си открила логиката.

Тя се намръщи.

- Дори да съм, не е било съзнателно. - Помисли още малко и поклати глава. - Защо подхващаш тази тема сега?

- Щастлива си - отвърнах. - Никога преди не съм те виждал истински щастлива.

- Щастлива съм. Но трябва ли това да има нещо общо с парчетата дърво и начина, по който са сглобени за рам­ката на прозореца?

- В онзи момент от живота си ти си била на кръстопът. И си избрала да тръгнеш напред.

- И ти възнамеряваш да направиш същото?

- Да.