Смъртоносен експеримент

31

Ето какво заварихме при влизането си в стаята: Куин, седнал до масата, с диетична кола, на финала на теле­фонен разговор, двама мъже, проснати неподвижно на едно от двете големи легла. Единият приличаше на невестулка и имаше гъста черна коса, зализана назад. Другият беше с бръсната глава и мустаци като на Фу Манчу. И двамата бяха грамадни и покрити със затворнически татуировки. Про­шепнах с възможно най-зловещ глас:

- Виждам мъртъвци.

Куин отвърна.

- „Шесто чувство“, 1999 година.

Алисън ме изненада, като се насочи право към Куин с протегната ръка.

- Аз съм Алисън - представи се.

Куин ме погледна, преди да каже нещо. Кимнах и той се изправи. Алисън отстъпи крачка назад, за да възприе­ме ръста му, но не отмести поглед. Сложи ръката си в не­говата и започна да я изучава, сякаш си играеше с горила. Той вдигна върховете на пръстите ѝ до мястото, където обикновено се намира устата и издаде звук като от це­лувка.

- Вече ми харесваш повече от приятелите ти - обяви той и посочи към труповете.

Алисън внимателно ги огледа. Бяха мъртви, без следи от насилие.

- Как са умрели? - попита.

Куин ме погледна. Отново кимнах.

- Приложих им Пронг - каза той.

Този път Алисън извърна поглед към мен.

Аз обясних.

- Робърт Пронг бил ужасяващ психопат, който открил начин да смесва цианид с диметил сулфокхид и го сип­вал в пулверизатори. Пръскал жертвите си в лицето, като че ли са буболечки и те умирали на мига, досущ като та­кива.

Обърнах се към Куин.

- Тези са едрички. Как успя да напръскаш и двамата?

- Първо влезе единият, а другият остана да пази в ко­ридора. Първият остави вратата открехната, за да може да излезе тихо, след като те ограби.

Той хвърли поглед към Алисън, а тя сведе очи и откло­ни поглед встрани.

- Онзи, дето претърсваше стаята, накрая отвори вра­тата на банята. Тогава го напръсках и го хванах за риза­та, за да не падне. Тежичък се оказа, кучият му син, та едва го наместих на леглото, но успях. След малко други­ят стана нетърпелив, надникна през процепа и пошепна към партньора си: „Имаш ли нужда от помощ?“ Аз про­шепнах в отговор: „Да.“ Той влезе, аз му приложих Пронг и го настаних при първия.

- Алисън, познаваш ли тези мъже? - попитах.

Тя ми отправи искрен поглед.

- Никога не съм ги виждала. Но Хектор ги познава.

- Хектор, пиколото?

Тя кимна.

- Идеята беше негова.

- Ще получиш само това единствено предупреждение - съобщих.

Алисън погледна Куин.

- Ще ме убиеш ли? - попита.

- Имах такова намерение - отговори той.

Тогава Алисън каза:

- Не знам точно какво означава, но е толкова злове­що, че искам да уточня, това, което ви казах. Да, наисти­на планирах обира. Но Хектор предложи да използваме тези мъже. Трябваше той да те обере.

Замълчахме за момент и Алисън добави:

- Планът не беше измислен конкретно за теб, разби­раш ли?

- Планирала си го предварително и се е случило така, че аз се оказах жертвата?

- Именно.

- Но не съм първият?

- Щеше да си първият в този хотел.

- Значи си го правила и на други места?

- На още няколко.

- В Денвър?

- Още не, но се надявах да го уредя с Адам.

Куин се учуди.

- Адам?

- Аднан Афая, терористът - обясних.

Алисън се намеси.

- Момчета, кълна се, нямах представа, че е терорист. Той дойде при мен последния път, когато бях тук. Искаше да кандидатства за работа като шофьор. Обясних му, че нямаме свободни места. Той каза, че работата не била за него, той бил богат, а за братовчед му, който се опитвал да получи работна виза. Предложи ми хиляда долара, ако успея да уредя работа на братовчед му.

- И взе парите?

- Да. Но му казах, че братовчед му трябва да мине по обичайния ред. Трябва да започне с чистене на коли, да си заслужи позицията.

- Кога трябваше да започне?

- Започна миналия месец. Когато Адам - или както там му е името - ме взе от летището, ми даде още пари, за да помогна на братовчед му да бъде повишен до шофьор.

- Даде ли му някакъв срок?

- Обещах да направя каквото мога.

- Той какво отговори?

- Че ще получа още хиляда долара допълнително, ако братовчед му стане шофьор на камион до първи декем­ври.

Извадих мобилния си телефон.

- Поговорете си мъничко - казах им и набрах номера на Дарвин.

Отидох в стаята на Алисън и затворих вратата след себе си. Дарвин се притесни от информацията. Това беше или самото начало на голям атентат или последният етап и ние трябваше да разберем кое от двете беше. Приклю­чих разговора и отворих вратата. Куин и Алисън вдигна­ха поглед.

Аз попитах.

- Алисън, как ти се струва да спечелиш наистина го­леми пари?

- Винаги за това съм мечтала - отговори тя.

- Е, днес е щастливият ти ден.

Обърнах се към Куин.

- Събирай си нещата и да действаме.

Той кимна. Преместихме куфарите си в стаята на Али­сън и я наблюдавахме как събира багажа си. После се върнахме в стаята с мъртъвците или Бърнитата, както ние ги наричаме.

- Може ли да попитам нещо? - обади се тя.

Изчаках.

- Какво ще правите с мъртъвците? И как ще се махнем оттук?

- Това са два въпроса. Но отговорът е един: ще чакаме да се почука на вратата.

Алисън отговори.

- Все пак съм нова, нали така?

- Имам предвид, че екипът за почистване идва насам. Те ще почистят и всички останали следи освен трупове­те. Когато пристигнат, ние тримата ще се преместим в твоята стая и ще си тръгнем с багажа.

- Не се обиждайте - каза тя, - но няма начин това да ви се размине.

- Защо?

- Хм, не знам - изрече саркастично. - Трупове? Охра­нителни камери? - Наклони глава и ме погледна с недо­верие.

- Екипът по почистването ще деактивира камерите - обясних - и ще конфискува всички записи от последните двайсет и четири часа.

Тя затвори очи, за да обмисли чутото.

- Ако мислиш да питаш как точно ще го направят, не си губи времето - продължих. - Нямам представа. Знам само, че са маниакални чистачи, не като леля ти Етел, която не обича да ѝ е разхвърляно. Тези типове са мо­тивирани да почистят местопрестъплението не по-малко от Рейнман, който иска да гледа Съдия Уапнър. Те са ненормални, побъркани и изглеждат също такива про­фесионалисти като Ник Нолти и Мел Гибсън след тежка нощ на вършеене из града.

На Алисън явно ѝ беше трудно да възприеме тази ин­формация.

- Двама души ще махнат два трупа и ще изчистят всич­ки улики от тази стая?

- Наистина са невероятни - потвърдих. - Мога да на­пиша книга за нях. Нищо чудно да го направя, като се пенсионирам.

Куин се засмя.

- Какво? - попита тя.

- Сетих се за една случка - той се изкиска отново.

- Дали искам да чуя това? - попита тя.

Погледнах Куин.

- За онзи с ларвите ли?

- Боже, момчета - ахна Алисън.

Куин се разсмя още повече.

- Това си е класика - каза той. - Не. Имах предвид двестакилограмовия гол дебелак, когото не можеха да избутат през прозореца.

- Онзи, когото бяха оставили на колене с корем, за­клещен в рамката на прозореца и задник към вратата? За него ли говориш?

- Да. Какво казваха, че ставало всеки път, като бутали задника му? Звучало като нападение срещу Багдад.

Ухилих се.

- Шок и ужас.

- Точно така. Взимат кутия маргарин, в този момент от фоайето се обажда новият и те решават да се изгъбаркат с него.

- Церемонията по посвещаването.

Алисън сключи ръце.

- Моля ви. Това може би би било забавно на друго мяс­то, знам ли, може би в мъжката тоалетна на началното училище?

Куин отметна глава и избухна в смях. Хубаво беше да го видя весел; при все че малко се тревожех гостите на хотела да не се оплачат от необичаен шум.

След като смехът утихна, с Куин проведохме безмъл­вен разговор: погледнах го и вдигнах вежди, а той отгово­ри със свиване на рамене. Това означаваше:

- Според теб ще попита ли за Хектор?

Свиването на рамене означаваше, че не е сигурен. Или, че не го беше грижа.

Алисън отвори очи.

- Какво да кажа на Хектор? Той ще ми звънне всеки момент.

- Май няма - казах.

Тя погледна невярващо Куин.

- И него ли уби?

Куин сви рамене.

- Имам нужда от питие - обяви тя.

Отидох в стаята ѝ и донесох мъничка бутилка водка. Взе я и каза.

- Може да съм пипнала нещо в хладилника.

- Чистачите ще се погрижат.

- Има доказателство, че сме били тук. Ти може и да си се регистрирал с фалшива кредитна карта, но аз не съм. Ще ме намерят и ще ме разпитват.

- Ти си отседнала на друго място.

- Нима? И къде?

- Още не знам. Чистачите ще донесат ключа ти. Извле­чението от кредитната ти карта ще показва, че днес си се регистрирала там, а не тук.

Тя погледна вратата, сякаш пресмяташе наум шансове­те си за бягство.

- Кои сте вие бе, хора? - попита.

Куин отсече:

- Сложно е.

Алисън допи питието си и остави шишенцето на ма­сата.

Аз казах.

- Огъстъс, кажи ми каквото знаеш за Бърнитата.

Още втренчена в Огъстъс Куин, Алисън произнесе безмълвно:

- „Бърнита“?

Куин обясни.

- Нали се сещаш за филма? „Уикендът на Бърни“.

Тя кимна.

- Когато се налага да пазим трупове, ги наричаме Бър­нита.

- Да бе - кимна тя.

Огъстъс вдигна едната ръка на Бърни и започна да я изучава. Алисън попита:

- Откъде би могъл господин Куин да знае нещо за тези мъже?

- Бивши затворници са.

- И?

- Затворнически татуировки.