Смъртоносен експеримент

2

В Камптаун, Пенсилвания, с население четиристотин и седемнайсет души, не можеш да се надяваш на хипод­рум. Няма барове. Ако ти се допие, трябва да изминеш пове­че от двайсет километра на запад до Тоунада. Най-близките нощни заведения са в Скрантън, на осемдесет километра.

Градчето добило известност пред света през 1850 го­дина заради популярната песен на Стивън Фостър „Кон­ни надбягвания в Камптаун“. Конното състезание, което Фостър увековечил, започвало в Камптаун и завършвало в Уайлузинг - и да, наистина пробегът бил „осем киломе­тра дълъг“.

Когато взех кола под наем и тръгнах на път, бях тол­кова изгладнял, че рискувах с бурито в грил-бар „Конска глава“ във Факторивил. Къде ли ми беше умът? Яде ли ти се бурито, отиваш в Ел Пасо, не във Факторивил. Обядът ми беше на вкус като нещо, гребнато от външен нужник и сервирано на финалистите в „Сървайвър“.

Започнах да се отклонявам.

Камптаун се намира в окръг Брадфорд и според по­следните статистически данни там са извършени 248 обира, 39 нападения, 24 изнасилвания и две убийства. Ако всичко минеше добре, сестрите Питърсън щяха да осигурят двойно нарастване на броя на убитите навреме за новините в шест часа.

Имах намерение да ги гледам.

По телевизията.

В бар.

В Скрантън.

- Крайната цел е след трийсет метра вдясно - обади се гласът на секси мацката от навигационната ми система.

Стигнах до дълга алея, посипана с бели камъчета и умишлено я подминах. Карах почти още двеста метра, направих обратен завой и я доближих от противополож- ната посока, като проверявах за свидетели. Вече наясно с обстановката, подкарах наетата кола по алеята чак до бетоновата настилка, където беше паркирана зелена То­йота Корола модел 1995 година.

Питърсън живееха в бяла каравана с двойна ширина и кафяв ламаринен покрив. Бяха пристроили затворена веранда, която гледаше към предния двор, широк около осем декара, с няколко дървета и много кал в него. Пар­кирах, изключих двигателя и седях в очакване на кучета. Не се появиха такива, но аз използвах времето за чудене какво правя, по дяволите. Преди години работех за ЦРУ и хората, които убивах, бяха заплаха за националната сигурност. Когато се пенсионирах си починах извест­но време и започнах да убивам терористи за Вътрешна сигурност. Ала тези задачи не бяха чести, така че като страничен бизнес започнах да убивам хора по поръчка на мафиота Сал Бонадело. Всичките жертви на Сал бяха престъпници, а много от тях и убийци, така че морално- то оправдание за смъртта им не беше проблем.

Обаче в един момент нещата се стекоха така, че започ­нах да работя на свободна практика за Виктор, а поръчки­те, които ми възлагаше, ставаха все по-спорни. Послед­ната серия убийства беше следствие от предложението на Виктор към шефа ми във Вътрешна сигурност да про­верим доколко може да се вярва на редовите американци. Дали например семейство като това на Роб и Триш ще се съгласи да приюти терорист в замяна на значителна сума пари?

Първоначалните данни показаха, че не.

А биха ли се съгласили да умрат невинни хора?

Отново не? Хммм. Любопитно.

Ами анонимни ненаказани престъпници?

Сложих ролка тиксо в единия джоб на якето си и две спринцовки в другия. Сестрите Питърсън, точно като Роб и Триш и още шест души, бяха приели „Заема Ръм­пелщилскин“, след като им беше обяснено, че ако вземат парите, ще умре ненаказан убиец. Виктор възприемаше получателите като виновни в заговор за убийство. Сле­дователно, приемайки парите, Роб и Триш бяха осъдили сестрите Питърсън на смърт чрез екзекуция. Щом Кали доставеше следващото куфарче, Роб и Триш трябваше да умрат. Във всички отношения това беше смъртоносен експеримент и щеше да продължи да е такъв до момента, в който някой откажеше парите.

Слязох от колата, изкачих трите стъпала от готови бе­тонови блокчета пред караваната на Питърсън, като си мислех: Дълъг път изминах от времето, когато убивах, за да запазя свободата на нацията ни.

Вратата на сестрите Питърсън беше от закалено стък­ло, през което се виждаше част от дневната. От потреп­ването ми се разтресе цялата предна част на караваната. Малко след това се появи млада жена и ме погледна през стъклото.

- Илейн?

- Да?

- Казвам се Донован Крийд, Вътрешна сигурност. Може ли да вляза?

Показах ѝ значката си. Нямаше откъде да знае, че агентите от Вътрешна сигурност не носят значки.

Изражението ѝ показваше притеснение, докато отва­ряше бавно вратата.

- За какво става въпрос, господин Крийд?

За какво наистина, зачудих се. В това ли се превърнах, в човек, който убива цивилни мъже и жени, несъзнаващи, че са били въвлечени в убийство, като са приели сума пари, от които са се нуждаели отчаяно? Честен ли беше наистина този експеримент?

Илейн Питърсън беше привлекателна трийсет и две­годишна брюнетка, тъкмо започнала да трупа килца. Но­сеше черно долнище на анцуг и огромна тениска на „Пит- сбърг Стийлърс“, вероятно на съпруга ѝ Грейди, с когото бяха разделени.

- Ще спестим време, ако говоря едновременно и с две­те - поясних аз. - Амбър тук ли е?

Не че Амбър и Илейн бяха най-невинните хора в гра­да. Бяха използвали постъпленията от заема си, за да купят наркотици и да ги пласират на децата в местната гимназия.

Илейн понечи да се извърне към коридора, но се спря.

- За какво става въпрос? - повтори решително.

- Моля ви - казах, - седнете.

Тя изпълни молбата ми, в този момент се шмугнах покрай нея и хукнах по коридора. Успя да изпищи с все сила, но аз вече отварях вратата на главната спалня и спи­пах огромната Амбър да сваля предпазителя на писто­лет. Хвърлих се към нея и съумях да наруша равновесието ѝ. Докато тя се бореше да не падне, изтръгнах оръжието от ръката ѝ и се извърнах точно навреме, за да избегна юмруците на Илейн. Илейн беше твърде дребна да ми на­прави нещо, но аз все пак я ударих в носа, за да мога да се съсредоточа върху Амбър. Чух я да пада на пода и реших, че може да остане там, докато се справя със сестра ѝ.

- Какво искаш, по дяволите? - кресна Амбър, като се опитваше да придаде на гласа си повече гръмкост, откол­кото той притежаваше.

Беше сръчна, опитна кръчмарска побойничка. С ръст от сто и осемдесет сантиметра и близо сто и десет кило­грама тегло определено беше сериозен противник. Ала ключовият ѝ удар бе отправен бързешком, преди да си е стъпила здраво на краката. Отскочих, заех позиция и се прицелих с юмрук право в слепоочието ѝ. Амбър пот­репери и се сгромоляса на пода. Миг по-късно и двете лежаха проснати по очи в главната спалня, а ръцете им бяха зад гърба, омотани с тиксо. Подритнах ги, за да ги завъртя и залепих устите им.

После получих инфаркт.