Смъртоносен експеримент

39

Изведнъж се чух да казвам:

- Добре съм, това е психосоматично.

Отворих очи, очаквах да видя Кали, но изпитах най-го­лемия шок в живота си, когато в полезрението ми попад­на абсолютно непозната жена, облечена като медицинска сестра.

- О, боже! - изпищя тя и натисна бутона, висящ на страничната рамка на болничното легло, в което лежах.

Болнично легло?

Сестрата изтича от стаята, като ме остави да се чудя какво ставаше, по дяволите. Опитах се да си изясня. Спомних си как Кали застреля Тара и настъпи болката. Знам защо Кали стреля. Тара не беше от хората, които ос­тавят нещата така. Ако я пуснехме, можеше да подгони Ева и да я убие от чиста злоба. В краен случай щеше да каже на Дарвин и той щеше да нареди Ева да бъде убита. Ето защо действията на Кали бяха логични.

Но трябваше да го предвидя.

Огледах мрачната стая, за да се ориентирам. Може и да лежах в болнично легло, но не бях в истинска болница. Намирах се в една от болничните стаи в щаба на Сензор­ни ресурси. Исках да разбера как се бях озовал тук и дали някой се беше свързал с Катлийн. Исках да знам дали Ади не е уплашена. Бедното дете не можеше да загуби още някого в живота си. Исках да обмисля възможността да се установим и да бъдем семейство. Исках да помисля за всички тези неща, но те трябваше да почакат, защото се налагаше да се съсредоточа върху това, което Дарвин можеше да причини на Кали.

Не тръгваш да убиваш хората на Дарвин просто така, без последствия. Трябваше да открия Кали и да я заведа на сигурно място. Трябваше да говоря с Дарвин и да уре­дя нещата. Опитах се да седна, но се оказа, че съм закачен за разни апарати.

Явно нещата не бяха добре.

Опипах тялото си с ръце, търсех мобилния си теле­фон. Кали сигурно го беше оставила някъде наблизо. Не, помислих си, не можеше да е дошла тук с мен. Сигурно се криеше, чакаше да намеря начин да ѝ се обадя, за да решим как ще действаме с Дарвин. Или пък се беше втур­нала към Вегас да пази Ева.

Почакай.

Тара Сийгъл беше в стаята, мъртва и вързана за стола, когато паднах, връхлетян от болка в сърцето. Нямаше на­чин Кали да е била там, когато са дошли парамедиците. Трябвало е с Кърли да почистят стаята колкото могат и да бягат.

В такъв случай Дарвин имаше основателна причина да мисли, че аз съм убил Тара.

Замислих се и осъзнах, че причината за стягащата болка в гърдите беше същата като тази при случилото се в караваната на сестрите Питърсън и при колебанието ми да убия получателите на заема Ръмпелщилскин. Това беше причината да отложа убийството на Роб и Триш в Нашвил и ме тревожеше при всяко убийство, извършено за Виктор още от първата ми задача за него, когато ме нае да убия Моника Чайлдърс на предишния Свети Вален­тин. Както се оказа, Моника не беше загинала от моята ръка, но с Кали бяхме изпълнили задачата си.

Имаше хора, които не заслужаваха да умрат. Не каз­вам, че са невинни. Щом за някого е възложена поръчка, винаги има причина. Били са обявени за виновни и осъ­дени на смърт от този, който ме е наел.

Това не означава обаче, че престъплението отговаря на наказанието.

През всичките години, през които убивах хора, преди да срещна Виктор, знаех, че светът ще е по-добър без тях. Независимо дали убивах терористи и шпиони за прави­телството или тарикатите на Сал Бонадело, това не ми е причинявало и миг безсъние.

Тогава обаче, преди почти година, Виктор се появи в живота ми.

Първата ми работа за него, беше Моника Чайлдърс. Убих я на следващия ден, след като срещнах Катлийн. Виктор ми пробута теорията си, че всеки може да посочи двама души, които заслужават да умрат заради ужасните си постъпки към него. Не ми беше трудно да възприема това, защото аз самият бях срещал такива хора през жи­вота си и се бях погрижил за тях.

Моника Чайлдърс може и да беше направила нещо дос- татъчно лошо, че някой да пожелае смъртта ѝ, но според всеобщите правосъдни норми не заслужаваше да умре. Мисля, че бях наясно с това и в онзи момент, но прос­то действах на автопилот. Следвах идеята, че убиецът не бива да задава въпроси. Трябва да извърши екзекуцията, без да прави преценка на вината.

Съвестта ми обаче явно беше на различно мнение.

Причината за екзекуцията на Моника не излезе наяве. Когато се оказа, че е жива, изпитах облекчение. Докато не разбрах, че е била изнасилвана до смърт от терориста, когото преследвах - това ме съсипа.

Получателите на заема Ръмпелщилскин със сигур­ност бяха постъпили чудовищно, позволявайки някой да умре в замяна на парите, които ще вземат, но им беше обяснено, че става въпрос за ненаказан престъпник. В сърцето си бях убеден, че е прекалено да ги убием за това, че са позволили друг да умре. Когато отидох у сестрите Питърсън, тялото ми се разбунтува.

Значи жертвите на Виктор бяха виновни за пробле­мите ми със сърцето. Звучеше логично с изключение на едно нещо: болката ме връхлетя отново, когато Кали уби Тара Сийгъл. А Тара не беше участник в смъртоносния експеримент на Виктор.

Не съм психиатър, но мисля че Тара можеше да се оп­редели като човек, който не заслужава да умре. Със си­гурност не беше безгрешна и имаше определени обстоя­телства, при които сам бих я убил. Но тя вършеше добри неща за държавата в работата си за правителството, като отстраняваше терористи. Освен това с нея имахме общо минало и нямах намерение тя да умре точно тогава. Кога­то Кали я простреля, се почувствах отговорен за смъртта на невинен човек, бивш приятел - при все че същият този приятел се беше опитал да ме убие минути по-рано.

Докато оглеждах апаратите в болничната стая, към които бях закачен, взех съдбоносното решение никога повече да не приемам поръчки от Виктор. Нямах прите­снения относно способността си да убивам виновни хора или такива, които заслужават смъртта си. Все пак го бях направил съвсем наскоро, без никакви последствия.

Нед Денхолън сигурно е бил свестен мъж, но не из­питах никакво съжаление, след като го убих. Дали беше заради това, че осигуряваше на онези хлапета наркотици за изнасилване? Не. Беше заради страха, че дъщеря ми Кимбърли може да бъде въвлечена в това. Ето защо Нед трябваше да умре. Хлапето, което застрелях в нощта, ко­гато се опитаха да изнасилят Кали, не ме впечатли, защо­то така или иначе умираше и аз не направих нищо повече от това да го избавя от мъките му. Що се отнася до Вълка Уилямс, той заслужаваше да умре по цял куп причини, включително и заради заплахата за убийство към новата ми служителка.

Вратата се отвори рязко и се стреснах. Сестрата влетя, като влачеше доктора след себе си.

- Да се яви доктор Хауърд - провикнах се. - Доктор Ха- уърд, доктор Хауърд. Тримата клоуни, сещате ли се?

Доктор Хауърд се опита да прикрие усмивката си.

- Това не беше смешно при последното ви посещение тук, а и сега положението не е много добро. Радвам се, че отново сте с нас, господин Крийд.

Доктор Хауърд ме лекува преди няколко години, след като украински служител на реда ме простреля доста неприятно. Щом ме лекуваше добрият доктор, значи ме бяха върнали в медицинския център на Сензорни ре­сурси. Кабинетът ми беше едва на стотина метра от тази стая. Когато с Катлийн и Ади купим новата си къща, ще живеем на двайсет километра оттук, в Бедфорд.

- Аз съм Карол, господин Крийд - представи се сестра­та.

Вдигнах ръка и лекичко ѝ помахах.

- Приятно ми е да се запознаем, сестра Карол.

Доктор Хауърд ме нападна с въпроси и раздразни очи­те ми със светещата си химикалка. Игнорирах го за мо­мент и се обърнах към сестра Карол.

- Трябва ми мобилният ми телефон.

Тя отвори шкафчето до леглото ми и разрови вътре, след това потърси в гардероба в дрехите ми, които някой беше закачил.

Подаде ми го. Натиснах бутона за включване.

Нищо.

Погледнах я.

- Батерията е свършила. Как е възможно?

Доктор Хауърд се намеси.

- По-късно ще имаме много време за въпроси, госпо­дин Крийд. Дотогава ще трябва да ви помоля за съдей­ствие.

- Това нямаше да е проблем, ако животът ми не беше в опасност. - Обърнах се към Карол. - Можете ли да се оба­дите на Лу Кели от мое име? - Лу беше дясната ми ръка. Кабинетът му беше в другия край на сградата.

- Защо не го доведеш лично, Карол - предложи доктор Хауърд. - Може би е добре да ни оставиш, за да си пого­ворим за малко.

Тя остави вратата отворена и тръгна по коридора да доведе Лу.

Доктор Хауърд се опита да подобри рекорда на Мако- ли Кълкин с въпросите му във филма „Чичо Бък“ и аз от­говарях по същия начин. Да, почувствах това, да, мога да се концентрирам, не, не съм замаян, да, жаден съм, да, да, да.

Трябваше да разбера нещо.

- Какви са тези апарати към които сте ме закачили, докторе? Знам, че съм тук заради болката в сърцето, но тя е психосоматична. Може да се обадите на психотерапевта ми, ако не ми вярвате.

- Господин Крийд - каза той, - закачен сте към тези апа­рати, защото бяхте в кома през последните три години.