Смъртоносен експеримент

11

- Къде са специалните агенти? - попита Катлийн, ко­гато лимузината ни мина през портала и се отправи към имението на Сал в далечината на алеята.

Няколко години по-рано ФБР и местните полицаи щяха да стоят на позиция в подножието на хълма, да за­писват регистрационни номера и да снимат всички гос­ти.

- Настъпиха по-добри времена за организираната престъпност - отговорих. - Сега федералните се интере­суват повече от терористите. Що се отнася до местната власт, нищо чудно кметът и шефът на полицията да се отбият за по едно питие.

Катлийн се намръщи.

- И няма да има автомати? - попита.

Допуснах грешката да спомена за партито на Сал пред Катлийн миналата седмица и тя настоя да дойде. Бях ре­шил да държа тази част от живота си в тайна от нея, но прословутото ѝ цупене в продължение на два дни про­мени решението ми. Освен това част от мен искаше да види как ще реагира при срещата със Сал. Щеще ли да ѝ понесе гангстерско сборище?

- Може да видиш да се размахва някое и друго оръжие - казах.

Катлийн изглеждаше очарована от възможността да се срещне с престъпен бос от подземния свят. През послед­ните няколко дни ми зададе стотици въпроси за отноше­нията ми със Сал. Лъгах чрез спестяване на информация, преиначаване и по всякакъв друг начин. Накрая я нака­рах да повярва, че Вътрешна сигурност си сътрудничи неофициално с мафията, която ни помага да идентифи­цираме и намираме заподозрени терористи. Уверих я, че присъствието на партито по случай рождения ден на Сал е служба към правителството и я попитах дали е съглас- на да се изяви като асистентка на фокусник.

След като ѝ разясних ролята ѝ, тя с радост прие да участва. Това си личеше и по репликите ѝ, заимствани от нискобюджетни филми за мафията.

- Ще има ли много мъже на име Левака? - попита.

- Не знам.

- Защо престъпниците никога не наричат някого Дес- няка?

- Не знам.

Завихме пред главния вход и спряхме. Шофьорът слезе, заобиколи колата и ни отвори вратата. Катлийн носеше коктейлна рокля, затова слязох пръв и ѝ послу­жих за параван.

Докато слизаше зад мен, прошепна:

- Мога ли да нарека някого долно плямпало?

Опитах се да сдържа усмивката си, но не успях.

- Кажи го - настоя тя.

- Кое?

- Че и аз съм забавна.

- Не си забавна.

- Съм.

Качихме се по стълбите и влязохме в къщата. Спомних си всяко кътче и пролука на това място отпреди две го­дини, когато бях нахлул в същия този дом и се бях уста­новил на тавана на Сал за цяла седмица.

Партито беше във вихъра си. Някои от гостите вече бяха попрекалили, както доказа онзи амбициозен мла­док от Дейтън, който се провикна:

- Хей, Крийд! Да, на теб говоря. Мислиш се за много печен? Ти си едно нищо!

Усетих как тялото на Катлийн се напрегна.

Изгледах го сурово и очите му пробляснаха диво. Той тръгна към мен. За негов късмет баща му го сграбчи за яката и го замъкна при бодигардовете си.

- Синът ми е лишен от добри обноски - оправда го Сами Санторо Русия. - Моля да го извините, господин Крийд. Думите му бяха провокирани от алкохола. Не би­ваше да го водя.

Погледнах го, без да казвам нищо. Едва след пет крач­ки в дома на Сал бях на границата да бъда изобличен.

Сами, добре познат доказал се убиец, един от босовете в организацията на Сал, видно беше притеснен, направо трепереше. Беше грешка да доведа Катлийн на това пар­ти. Само можех да гадая какво си мисли. Сигурно се чу­деше защо тези корави мъже са така ужасени от мен.

- Готов съм да се справя с проблема, господин Крийд - предложи той.

Приближих се и му прошепнах нещо в ухото. Той се поклони, благодари ми многословно и се оттегли.

- Какво каза на този човек, за бога? - попита Катлийн.

- Че със сина му направиха страхотно представление.

- Какво имаш предвид?

- Това е част от програмата - уверих я. - Сал наема хора да създават настроение. Всичко е постановка като в град­четата от Дивия Запад, където в кръчмата се разразява престрелка.

Преддверието водеше към голям салон, обзаведен в бяло. Докато прекосявахме фоайето, бяхме задържани за минута в задръстването от гости.

- Мислиш ли, че тази вечер може да има фалшиви из­стрели? - полюбопитства Катлийн.

- И да има, не им обръщай внимание - отвърнах.

Погледнах през рамо към Сами Русия и гангстери­те му, които влачеха сина му на излизане през входната врата. Единия от гангстерите беше запушил устата му с месестата си ръка, така че да не се чуват обидите, които сипеше по мой адрес.

Видях Джими Ремини Перлата, застанал до нас.

- Здрасти, Джими - казах.

Обърна се да види кой му говори. Пребледня, като ме разпозна.

- Джими?

Перлата стоеше безмълвен.

- Всичко е наред, Джими - протегнах ръка, - тук съм на гости, просто поздравявам.

Джими очевидно си отдъхна с облекчение.

- Божичко, стресна ме - избърбори. - Не съм те виж­дал, откакто... - спря да обмисли думите си.

- От онова нещо - намесих се услужливо.

- Точно така - каза, - от нещото.

Представихме половинките си и Катлийн попита.

- Кое нещо?

- Всичко хубаво, Джими - пожелах. - На вас също, гос­пожо Ремини.

Оттеглиха се бързо и с благодарности.

- Чудесно изпълнение, Джими! - подвикна Катлийн.

Джими Перлата и съпругата му кимнаха и се отдале­чиха още повече.

- Изглеждаха приятни - заключи Катлийн.

Салонът беше просторен, с височина повече от седем метра. Горе имаше само една малка стаичка, знаех това от личен опит. През седмицата, в която „гостувах“ тук, пребивавах в пространството над спалните. Там имаше височина колкото да застанеш прав и бях успял да се ус­троя сравнително удобно. Нощем, разбира се, трябваше да стоя свит тихо, но когато семейството излизаше, си позволявах да се раздвижа и да вдигам шум. Първата ми работа, естествено, беше да прогоня донякъде жегата и да проветря тавана. Следващата, да се включа към щепсе­ла на стационарния телефон, така че да записвам всички входящи и изходящи обаждания в къщата.

Катлийн гледаше натруфения портрет над камината.

- Това съпругата на Сал, Мари, ли е?

- Да.

- Изглежда толкова млада. Кога е рисувана картината?

- Вероятно преди петнайсет години.

Млада дама се движеше на зиг-заг през тълпата към нас. Катлийн писна:

- Ама, Донован, тя е прекрасна!

- Самата истина. Катлийн, това е Лиз Бонадело, дъще­рята на Сал.

Лиз беше висока, с класическа италианска красота, почти връстничка на Катлийн, което означаваше в сре­дата на трийсетте. Беше истинска наслада да ги гледам как общуват. През следващите две минути започнаха и приключиха повече от пет теми и сега обсъждаха нещо, което предизвикваше бурен смях, сякаш се познаваха от години.

Лиз имаше свое жилище, но Сал и Мари бяха запазили старата ѝ спалня за обичайните посещения през почив­ните дни. Лиз спа тук само веднъж, докато живях на та­вана. След първия ден, когато свърших шумната работа, можех да се отпусна и да се насладя на дома им. В случа­ите, когато Сал и Мари излизаха, избутвах стълбата на тавана, слизах и тършувах из шкафовете и хладилника, взимах душ или използвах стария компютър на Лиз.

Лиз и Катлийн приключиха разговора си и си обещаха да се чуват.

Щом Лиз се отдалечи, попитах:

- Какво мислиш за нея?

Катлийн отговори:

- Изискана, с мургав тен, хубави цици и в крак с мода­та.

- Жените винаги ли така се преценяват една друга?

- Винаги. Ти от коя планета идваш?

- А какво мислиш, че е нейното мнение за теб?

- Изискана, с порцелановобял тен, малки цици и секси гадже.

- Ще пия за това - обещах, - особено за последното.

- И аз - присъедини се тя. - Къде е барът?

- Там - посочих вратата към терасата.

Щом излязохме там, се уверих, че Сал е надминал себе си. Терасата беше професионално декорирана с изоби­лие от колони, храсти в различни форми и стотици бели лампички, от които всичко изглеждаше приказно. Маси­те бяха с бели ленени покривки на богати гънки и букети от свежи орхидеи в средата. Столовете бяха облечени в бели калъфи с кобалтовосини сатенени панделки. Барът беше дълъг поне седем метра, с трима бармани на двойна надница.

Въпреки многобройния и опитен персонал, чакахме Десет минути за питиетата си. През това време погледнах към къщата. Завесите към задната част бяха отворени. Всички лампи бяха светнати и виждах в спалнята на Сал и Мари.

Имах причина да се крия на тавана на Сал. Беше полу­чил грешна информация за мен и си науми да ме очисти. Реших, че най-безопасното скривалище за мен бе на та­вана му. Сложих подслушватели на телефоните му, про­бих дупчици в таваните и монтирах малки камери. Оп­итвах се да открия кой от лейтенантите на Сал е излъгал за мен. Исках да изкопча признание чрез изтезания, след като го намеря. В противен случай трябваше да убия Сал. Не се наложи да чакам дълго. През шестата нощ от прес­тоя ми, докато Сал и Мари спяха в леглото си, чух двама души да влизат в къщата. Наблюдавах ги през камерите да се приближават към главната спалня с извадени оръ­жия. Преместих се над спалнята на Сал. Щом светнаха лампите, взех по едно оръжие във всяка ръка и скочих през дупката в тавана на спалнята, която си отворих със стрелба. Убих и двамата нападатели, а впоследствие нау­чих, че ги е пратил Арти Бутс, онзи който се опита да ме накисне.

Човек би помислил, че Сал ще ми е признателен, но на него му беше нужно много дълго време, за да ми прости. Една от причините най-после да ми се довери беше, че с помощта на Виктор и Хуго отстраних Джо Демео. Изпраз­них няколко от офшорните сметки на Джо, възлизащи на милиони долари, и дадох на Сал половината от плячката.

Щастието може да не се купува с пари, но лоялността -да.

Щом се отдалечихме от бара, зърнах Сал и Мари в от­срещния край на терасата. Бандитите се приближаваха един по един към него, целуваха го по бузите и му подава­ха пликове. Сал се здрависваше с тях, казваше им няколко думи и щедро раздаваше усмивки. Щом гангстерите се отдалечаваха, Сал надникваше в плика, казваше нещо на Кокала или на Големия Лош, неговите бодигардове. Кокала драскаше в черно тефтерче, вероятно записваше всяко от даренията. После Сал прибираше пликовете в голяма дървена кутия, която Големия Лош охраняваше.

С Катлийн бяхме особено впечатлени от задния двор.

Осем големи стъпала водеха от средата на терасата надолу към пространство за слънчеви бани и басейн, покрит за случая с огромен дансинг. В беседката до съб­лекалните имаше оркестър от осем души, който не беше започнал да свири. Засега музиката предоставяше твър­де странен дует старци. Единият, цигуларят, имаше ро­шава бяла коса, а тъмните му очила имаха най-дебелите стъкла, които някога бях виждал. Движеше се между хо­рата, докато свиреше и често спираше да прошепне нещо на всяка срещната красива жена. Другият, китаристът, стрелкаше гостите като ревнив любовник и се стараеше да не изостава от темпото на цигуларя както в музикално отношение, така и в крачката му.

- Музикантите са страхотни - изпадна във възторг Катлийн, - толкова са сладки!

- Да бе, сладки - промърморих.

- Ама погледни ги само. Трябва да са поне осемдесет- годишни.

Погледнах ги, всъщност ги познавах. И определението „сладки“ изобщо не им подхождаше. Джони Ди и Силвио Брака бяха дедици, които можеха в един момент да сви­рят романтична балада, а в следващия - да ти счупят ка­пачките на коленете.

- Чудя се какво ли прошепва на онези жени - подхвър­лих.

Катлийн ми отправи сияйна усмивка.

- Може да се разходя и да разбера - заяви.