Хамелеонът се завръща

10.

Вечерта Робърт и Карлос се върнаха в старата дървена къща. Криминалистите си бяха тръгнали и наоколо нямаше никого. Заради мрака и гъстата растителност сега беше невъзможно да се прави оглед отвън, но Робърт бе сигурен, че колегите му са претърсили много внимателно. С Карлос съсредоточиха усилията си във вътрешността на сградата. След два часа обаче и двамата бяха готови да се откажат.

— Тук няма нищо. Ако е имало, може би момчетата от лабораторията са го събрали — с надежда отбеляза Карлос.

Робърт видя фин зелен фосфоресциращ прах на няколко места в къщата. Това вещество се използва в комбинация с ултравиолетова светлина за проявяване на скрити пръстови отпечатъци. Той имаше чувството, че и колегите им криминалисти не са намерили нищо.

— Дано доктор Уинстън да ни каже нещо полезно утре — каза и прекъсна размислите на Карлос. — Тази вечер няма какво повече да направим.

Когато зави по Сейнт Клеър Авеню в източен Лос Анджелис, вече минаваше полунощ. Улицата плачеше за ремонт, със стари постройки и запуснати дворове. Робърт спря пред шестетажния блок, в който живееше, и го огледа за няколко секунди. Някогашният му крещящо жълт цвят бе избелял до безлично пастелно бежово и той забеляза, че някой е счупил крушките над главната врата. В малкото фоайе стените бяха мръсни, боята — обелена, а украсата се състоеше главно от рисунки с цветен спрей. Въпреки лошото състояние на сградата той се чувстваше уютно тук.

Живееше сам — без жена, без деца, без приятелка. Беше имал не една сериозна връзка, но работата му винаги ги разбиваше. Опасният живот на полицай, разследващ убийства, не беше лесен за приемане и приятелките му рано или късно започваха да искат от него повече, отколкото беше готов да даде.

Апартаментът му се намираше на третия етаж, номер 313. Холът имаше странна форма, а мебелите изглеждаха като дарени от благотворителна организация. В дъното имаше два различни фотьойла и износено черно канапе. Отдясно — малко, силно надраскано дървено бюро с лаптоп, принтер и настолна лампа. От другата страна на стаята в стар остъклен минибар се съхраняваха няколко бутилки с най-голямата страст в живота на Робърт — висококачественото шотландско уиски.

Той затвори вратата на хола след себе си, включи лампите и нагласи светлината на „слабо“. Изпитваше нужда да пийне нещо. Сипа си двойна доза от едно двайсетгодишно „Талискър“ и сложи в чашата бучка лед.

Гледката на обезобразената жена не се беше изличила от съзнанието му. Всеки път, когато затвореше очи, той виждаше белега на врата й и усещаше острата миризма от местопрестъплението. Възможно ли беше кошмарът да се повтаря? Възможно ли беше да е същият убиец? Ако беше той, защо отново убиваше? Въпросите бяха безброй, а отговори нямаше. Робърт разбърка течността в чашата с показалец и я поднесе към устните си. Острият, щипещ вкус на уискито му действаше успокоително.

Знаеше, че го чака поредната безсънна нощ, но имаше нужда да си почине по някакъв начин. Включи лампата в спалнята и изпразни джобовете си върху нощното шкафче. Ключове, монети и едно листче, на което пишеше: „Обади ми се. Изабела“. По устните му се изписа усмивка. Може би малко компания тази вечер нямаше да му бъде излишна. Той погледна часовника си. Отиваше към един — прекалено късно. Може би щеше да й се обади друг път.

Влезе в кухнята и закачи бележката на Изабела върху корковата дъска до хладилника, после се върна в спалнята готов за поредната битка с безсънието.

Скрит в сенките на паркинга, някой наблюдаваше светещите прозорци на третия етаж.

— Часът ти скоро ще настъпи, Робърт — изрече тайнственият посетител и в нощта отекна смразяващ смях.