Хамелеонът се завръща

25.

Робърт пристигна на Уейбърн Авеню точно в един часа. Никога не беше виждал толкова много закусвални, пицарии и ресторанти за бързо хранене на едно място — това беше раят на вредната храна. Улицата гъмжеше от студенти, които търсеха най-евтиното предложение за обяд. На Робърт не му беше трудно да намери ресторант „Панчета“, заврян между един „Пица Хът“ и книжарница за канцеларски материали.

Входът на ресторантчето беше приятно украсен с цъфнали цветя — всичко в червено, зелено и бяло. Заведението беше малко и напомняше на типична италианска закусвалня. Дървените маси бяха постлани с покривки на бели и червени карета. Силна миризма на сирене проволоне, бразеола и салам посрещаше клиентите.

Робърт изчака малко на входа, наблюдавайки келнерите, сновящи между масите. Огледа цялото помещение. Изабела още не беше дошла. Оберкелнерът го заведе до една ъглова масичка при отворения прозорец. Когато минаваше през ресторанта, две млади жени, на не повече от двайсет и пет, го проследиха с очи. Робърт забеляза това и отговори на комплимента с уверена усмивка. Тя беше посрещната със свенлив смях и предизвикателно намигане от страна на едното момиче.

Той остави сакото си на облегалката на стола и седна с лице към входа. По навик погледна телефона си за съобщения или пропуснати повиквания — нямаше. Поръча си диетична кола и набързо прегледа менюто. Чудеше се дали ще познае Изабела, когато я види. Спомените му от уикенда бяха мъгляви.

Все още не спираше да мисли за събитията от изминалия ден. Защо надбягване с кучета? Ако убиецът искаше хазартна игра, защо не конни надбягвания, рулетка или друго, по-популярно занимание? Дали имаше някакъв скрит замисъл? И както беше казал капитанът, защо беше решил да си играе с тях точно сега? Вина? Разкаяние? На Робърт не му се вярваше. Мислите му бяха прекъснати от келнера, който наля кока-колата му в изстудена чаша. Когато отпи първата глътка, цялото му внимание бе привлечено към вратата.

Изабела изглеждаше потресаващо. Дългата й тъмна коса падаше върху раменете. Маслиненозелените й очи бяха удивителни дори от разстояние. Носеше тънка черна памучна блуза и разкопчаното горно копче на деколтето й разкриваше част от гърдите й. Прилепналите й дънки подчертаваха всяка извивка на краката. Робърт вдигна ръка, за да я повика, но тя вече го беше забелязала до прозореца. Усмихна се и тръгна към масата му. Той се изправи и понечи да й подаде ръка за стандартно здрависване, но тя се наведе и го целуна два пъти, по двете бузи. Парфюмът й беше лек и екзотичен, много женствен и възбуждащ. Робърт издърпа стола от отсрещната страна на масата и я покани да седне — кавалерски жест, много необичаен за него. Изчака я да седне, преди да се върне на своето място.

— Лесно ли го намери? — попита тя с бодър глас.

— Да, без проблем. Изглежда много хубаво — отбеляза той, като се огледа.

— Да, хубаво е, имай ми доверие. — Тя отново се усмихна. — Храната е много сочна.

„Точно в десетката“ — помисли си той.

— Съжалявам. Това изречение ми се изплъзна неволно вчера. Понякога мозъкът ми работи по-бързо от устата и не се изразявам така точно, както бих искал.

— Няма проблем. Стана ми забавно.

— Изглеждаш страхотно — реши да смени темата той, знаейки, че комплиментите са идеален начин за измъкване от неловки ситуации.

— Благодаря. Много си мил.

— В университета ли работиш?

— Да.

— В медицинския или в биологическия факултет?

Изабела го погледна изненадано:

— Занимавам се е биомедицински изследвания. Чакай, как разбра? О, Боже! Само не ми казвай, че мириша на формалдехид!

Робърт се засмя:

— Не, не миришеш. Ухаеш прекрасно, ако трябва да съм честен.

— Благодаря. Кажи ми все пак как се досети.

— От наблюдения — започна да скромничи Робърт.

— Наблюдения ли? Моля те, кажи ми нещо повече.

— Малко над китките си имаш лека вдлъбнатинка — обясни той, като кимна към ръцете й. — Изглежда, че си носила гумени ръкавици. Следите от бял прах около ноктите ти приличат на талка, който се използва при хирургическите ръкавици. Затова предположих, че цяла сутрин си била с ръкавици.

— Леле. — Тя се усмихна стеснително. — Само че освен това преподавам. Белият прах може да е от тебешир.

— Прахът е друг. Талкът е по-фин и по-трудно се отмива. Затова го има само около ноктите ти, а не по целите ти пръсти. Освен това е на двете ти ръце. Затова, освен ако не пишеш и с двете, продължавам да поддържам теорията за ръкавиците.

Тя остана загледана в него няколко секунди.

— Другата улика е, че медицинският факултет на Калифорнийския университет е зад ъгъла — добави Робърт, като кимна в съответната посока.

— Добър си. Наистина цяла сутрин бях с ръкавици.

— Както казах, просто наблюдение.

— Впечатлена съм.

— Аз също. Каза, че преподаваш. Не ти личи.

— Така ли? А как трябва да изглежда една преподавателка?

— Ами нали се сещаш… — измънка той, като се опита да подбере подходящите думи. — По-стара, по-дебела, по-плешива, с големи очила…

Изабела се засмя и прокара пръсти през косата си, дръпна я настрани, но един кичур частично закри лявото й око. Всяко нейно движение беше прелестно. Възбуждаше го.

— Не всички преподаватели изглеждат така.

— Да, виждам.

Келнерът отново дойде да вземе поръчката им.

— Синьорина Изабела, коме ста?

— Ва бене. Грацие, Луиджи1.

— Какво ще желаете днес? — попита той с много изразен италиански акцент.

Изабела нямаше нужда да гледа менюто, за да си избере. Знаеше точно какво иска.

— Какво ще ми препоръчаш? — попита Робърт, който нямаше представа какво да вземе.

— Обичаш ли маслини и ядки от пиния?

— Да, много.

— Тогава вземи пенне пацце. Много е вкусно — посъветва го тя, като посочи своето меню.

Робърт прие съвета и поръча в допълнение салата от рукола и пармезан. Поколеба се дали да не вземе чесново хлебче, но се отказа — не беше най-подходящото ястие, когато си на среща с жена. И двамата решиха да не пият вино, защото след обяд пак трябваше да се връщат на работа.

— Ами при теб как е? Как е работата? — попита Изабела.

— Все същото, все същото. Поредният скучен ден — отвърна той, като си играеше с ножа за хляб.

— Сигурно не е лесно да си детектив в Ел Ей.

Роберт я погледна изненадано:

— Откъде знаеш, че съм детектив?

Сега Изабела го погледна изпитателно.

— Какво? — Тя прокара пръсти през бретона си. — Наистина ли не си спомняш?

По изражението му личеше, че е така.

— Събота вечер? Апартаментът ми?

Той не реагира.

— Нищо ли не си спомняш от онази нощ? След бара отидохме у нас. Ти свали сакото си и първото, което видях, беше, че имаш пистолет. Уплаших се, но ти ми показа значката си и ме успокои, че няма страшно, че си детектив от полицията.

Робърт смутено сведе очи.

— Съжалявам… Наистина не си спомням много от онази нощ… Отделни случки, но само толкова. Колко изпих?

— Доста — засмя се тя.

— Уиски ли?

— Да. Значи така. Не си спомняш много от уикенда.

— Много малко.

— Спомняш ли си, че правихме секс?

Сега той съвсем се смути. Успя само леко да поклати глава.

— Боже мой! Толкова ли зле съм се представила?

— О, не, не е така. Сигурен съм, че си невероятна в леглото…

Робърт осъзна, че е казал последното по-високо, отколкото възнамеряваше. Разговорът им веднага привлече вниманието на хората от съседните маси.

— Опа… не трябваше да го казвам.

Изабела се усмихна:

— Мозъкът ти работи по-бързо от устата, а?

Луиджи донесе бутилка минерална вода и наля във винената чаша пред нея. Робърт отказа, като направи знак, че кока-колата му е достатъчна.

— Грацие, Луиджи — тихо каза тя.

— Си фигури, синьорина2 — отвърна той с любезна усмивка.

Изабела изчака келнерът да се отдалечи.

— Защо поиска да се видим пак?

Въпросът беше толкова неочакван, че Робърт се стъписа. Прямотата на тази жена бе възхитителна.

— Ами истината е, че исках да се извиня за държанието си. Рядко пия до такава степен, че да изгубя съзнание и да не си спомням какво е станало.

— О! Това ли било? — разочаровано възкликна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеше да ми се извиниш и по телефона. Това ли е единствената причина да искаш да се видим?

— Не. Разбира се, че не. — Робърт смутено се опита да измисли какво да каже. — Ти… изглеждаш добър човек и ми се искаше да те опозная по-добре — добави, като гледаше втренчено чашата си.

— Нали каза, че не си спомняш почти нищо от онази нощ. Как така реши, че съм добър човек?

Очевидно не беше толкова глупава, че да се хване на това обяснение.

— Май не приемаш този отговор. — Той отново се заигра с ножа за хляб. — Добре, ще давам направо. Не ме бива в красивите думи.

Изабела вдигна вежди в очакване.

— Ти си много красива жена, сигурно го знаеш. Наистина мисля, че си добър човек, затова защо да не те видя пак? Освен това умирам отново да видя онази обеца на пъпа ти.

Изабела се изкиска:

— Охо, това го помниш. Май не си бил толкова пиян, колкото си мислеше.

— Може би — съгласи се той, като отпи глътка кока-кола. — Ами ти?

— Какво аз?

— Защо се съгласи да се видим пак?

— О, много просто. Аз не бях пияна и много добре си спомням онази нощ.

Изабела му намигна закачливо. Компанията й му беше приятна. Тя изглеждаше по-различна от повечето жени, които беше срещал. Харесваше чувството й за хумор, остроумните й забележки и непринуденото й държание. Известно време поседяха вгледани един в друг. Когато мълчаха, Робърт се чувстваше също толкова комфортно, колкото когато говореха.

Луиджи донесе ястията и Изабела закрепи салфетка на якичката на блузата си като истинска италианка. Робърт направи същото.

— Страхотно е — възкликна, след като лапна първата хапка.

— Казах ти. Това е автентична италианска храна. Затова тук винаги е толкова оживено.

— Сигурно редовно идваш да обядваш тук. Аз бих правил така.

— Не толкова често, колкото ми се иска. Трябва да внимавам за фигурата си — отвърна тя и погледна талията си.

— Каквото и да правиш, добре се справяш — усмихна се той.

Преди Изабела да успее да отговори на комплимента, телефонът на Робърт иззвъня. Знаеше, че е некултурно да оставиш телефона си включен в ресторанта, но нямаше друг избор.

— Съжалявам — измънка смутено, докато вдигаше апарата към ухото си.

Изабела явно нямаше нищо против.

— Детектив Хънтър.

— Отиди на Камп Роуд в Грифит Парк. Преди края има остър завой. Не продължавай надясно, а тръгни по малкия черен път в южния край, докато стигнеш високите дървета. Ще намериш мерцедес М класа. Оставил съм резултата от вчерашното разиграване вътре.

Преди Робърт да успее да каже нещо, металическият глас млъкна и връзката прекъсна.

Робърт погледна Изабела. Изглеждаше загрижена. Не беше необходимо да е ясновидка, за да се досети, че нещо не е наред.

— Какво е станало?

Робърт си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Трябва да тръгвам… съжалявам.

Стана и взе сакото си. Тя го изгледа с тъжни очи:

— Трябва ли винаги да се тревожа, че ще тръгнеш внезапно след всяко телефонно обаждане?

— За съжаление работата ми е такава. Страшно съжалявам.

Тя стана, пристъпи към него и бързо го целуна по устата.

— Разбирам. — Замълча за момент и го погледна в очите. — Ще се радвам да те видя отново… Ще ми се обадиш ли?

— Разбира се, с удоволствие.

Робърт извади двайсет долара от портфейла си.

— О, не. Аз черпя — спря го тя с небрежен жест.

— Напротив, настоявам. Поне това мога да направя, след като отново тръгвам така внезапно. — Той остави парите на масата. — Ще ти се обадя до края на седмицата.

— Надявам се.

Изабела се усмихна несигурно и го изпрати с поглед, докато той тичешком излизаше от ресторанта.