Хамелеонът се завръща

59.

Линейката спря със свирещи спирачки пред входа на спешното отделение. Три сестри чакаха да приемат пациентите. Пред ужасените им погледи от колата изкараха първата количка. Полугол мъж с венец от бодлива тел на челото, закован върху дървен кръст. От раните му течеше кръв.

— Боже мили… — прошепна първата сестра, която пое пациента.

Вторият беше покрит с фин сив прах, сякаш са го извадили изпод руините на срутена сграда.

— Аз съм добре, оставете ме. Погрижете се за него — крещеше той. Робърт се опитваше да седне, но санитарите го държаха върху носилката. — Пуснете ме!

— Господине, вече се грижим за приятеля ви. Моля ви, успокойте се и оставете лекарите да ви прегледат. Всичко ще бъде наред.

Робърт замълча, докато санитарите откарваха Карлос през двойната врата към края на коридора.

Отвори очи и се опита да разбере какво става. За няколко секунди всичко изглеждаше размазано, после видя белите стени. Виеше му се свят и беше ужасно жаден.

— Вече се събуди.

Гласът на жената беше нежен и приятен.

С голямо усилие той обърна главата си към нея. Беше нисичка тъмнокоса сестра, която го гледаше отстрани на леглото.

— Как сте?

— Жаден.

— Ето…

Тя му наля малко вода в пластмасова чашка от една алуминиева кана. Робърт отпи жадно, но водата сякаш пареше в гърлото му. На лицето му се изписа болка.

— Добре ли сте? — разтревожи се сестрата.

— Боли ме гърлото — прошепна той.

— Това е нормално. Дайте да ви измеря температурата — добави тя и извади малък стъклен термометър.

— Нямам температура — запротестира той и бутна термометъра от устата си.

Най-сетне си спомни какво се беше случило. Опита се да седне, но стаята сякаш се разлюля.

— Ох!

— По-полека, господине — спря го сестрата, като постави ръка на гърдите му. — Трябва да си почивате.

— Трябва да се махна оттук. Веднага!

— Може би по-късно. Първо трябва да се погрижим за вас.

— Не, чуйте ме. Приятелят ми… как е той?

— Какъв приятел?

— Онзи, когото докараха прикован на дървен кръст. Няма как да не сте го забелязали. Приличаше на Исус Христос.

Робърт отново се опита да седне. Главата го болеше зверски.

Вратата се отвори и капитан Болтър показа главата си в стаята.

— Проблеми ли ви създава?

Сестрата се усмихна лъчезарно.

— Капитане, къде е Карлос? Как е той?

— Бихте ли ни оставили за малко? — обърна се началникът му към сестрата.

Робърт я изчака да излезе, преди отново да започне да разпитва:

— Жив ли е? Трябва да го видя!

Опита се да седне, но пак падна на леглото.

— Никъде няма да ходиш — твърдо заяви капитанът.

— Отговори ми, капитане. Жив ли е?

— Да.

— Как е?

— Загубил е много кръв. Лекарите го наричат „кръвоизлив четвърта степен“. Вследствие от това сърцето, черният дроб и бъбреците му силно са отслабнали. Направиха му кръвопреливане, но няма какво друго да предприемат. Можем само да чакаме да оживее.

— Да оживее? — Гласът на Робърт леко потрепери.

— Състоянието му е стабилно, но е в безсъзнание. Все още се въздържат да го нарекат кома. Жизнените му показатели са слаби… много слаби. Държат го в реанимацията.

Робърт закри лицето си с ръце.

— Карлос е силен, ще оцелее — увери го капитанът.

— Трябва да го видя.

— Никъде няма да ходиш. Какво стана, Хънтър? За малко да изгубя двама от детективите си, а дори не знаех какво става, по дяволите.

— А ти как мислиш, капитане? Убиецът нападна Карлос — гневно контрира Робърт.

— Но защо? Да не би изведнъж да е решил да вдигне мизата и е започнал да убива полицаи? Това не е неговата игра.

— Така ли мислиш? Кажи ми тогава, капитане, каква е неговата игра?

Капитан Болтър избягваше погледа на Робърт.

— Преследвам го от три години и единственото, което знам, е, че обича да измъчва и да убива. Няма никакво значение кого избира за жертва. Може да избере всекиго и изглежда, че Карлос е бил поредната му цел.

— Разкажи ми какво се случи — заповяда капитанът със спокоен глас.

Робърт разказа всичко в подробности, от обаждането на убиеца до момента, в който бе затворил очи в очакване на експлозията.

— Защо не ми се обади? Защо не повика подкрепление?

— Защото той ми каза да не викам никого. Нямах намерение да рискувам живота на Карлос.

— Няма логика. Ако си го победил на негова територия, защо пак е задействал детонатора?

Робърт поклати глава и сведе очи към пода.

— Искал е да убие и двама ви. На всяка цена — заключи Болтър.

— Не мисля.

— Ако не е искал да ви убие, защо пак е задействал бомбата?

— Улики.

— Какво?

— Стаята беше пълна с улики, капитане. Касетофонът, клетката, експлозивите, ключалката на вратата, инвалидната количка. Ако се бяхме добрали до всичко това, все нещо щеше да ни заведе при него. Сега, след като вдигна стаята във въздуха, нямаме нищо.

Капитанът се намръщи скептично.

— Кръстът нямаше да излезе от основата си, ако не беше смазан — продължи Робърт. — Стана твърде лесно. Количеството експлозив, използвано от убиеца, е само толкова, колкото да унищожи пералното помещение. Ние бяхме само на крачка от вратата. Убиецът можеше да използва по-силен експлозив, който да унищожи цялото подземие. Така нямаше да ни даде шанс да избягаме. Основната цел на взрива не беше да ни убие.

— Значи убиецът разбира от експлозиви, така ли?

— Поне малко.

— Какво искаш да кажеш с „поне малко“?

— Не вярвам бомбата да е нещо специално. Със сигурност не е професионална изработка или нещо в терористичен стил. Да, убиецът трябва да е разбирал нещо от експлозиви, за да я сглоби и да направи детонатора, но не е нужно да е експерт.

— Откъде, по дяволите, е взел експлозивите?

— Това е Америка, капитане — изкиска се подигравателно Робърт. — Страната, в която с пари можеш да си купиш всичко. Ако познаваш подходящите хора и имаш подходящата сума, можеш да си намериш и противовъздушно оръдие, какво остава за скромно количество експлозив за взривяването на една малка стая. Ако убиецът разбира малко от химия, може и сам да си го е направил с подръчни химикали.

Капитанът поклати глава и замълча за няколко секунди.

— Ще трябва да дадем обяснения за случая; както може би се досещаш. Медиите са побеснели. Експлозиви, детектив, разпънат на кръст. Навън се разиграва истински цирк и ние сме клоуните.

Робърт не отговори. Стаята почти беше спряла да се върти и той пак се опита да седне. Краката му докоснаха пода и той изстена от болка. От новите обувки целите му стъпала бяха в мехури.

— Къде си тръгнал? — сопна се капитанът.

— Трябва да видя Карлос. Къде е?

Болтър поглади мустаците си и погледна изпитателно подчинения си.

— Казах ти вече, в интензивното е. Ела, ще те заведа.

Когато минаваше покрай малкото огледало отляво на вратата, Робърт спря и се огледа критично. Приличаше на мъртвец. Измъченото му, бледо лице бе покрито със стотици драскотини. Очите му бяха кървясали. Долната му устна беше подута и безформена. От едната страна на устата му имаше засъхнала кръв. Като че ли се беше състарил с няколко години само за един следобед.

— Вие трябва да сте Ана — каза той, след като влезе в Г-образното интензивно отделение.

До леглото на Карлос седеше жена с къса черна коса. Изглеждаше подута, очите й бяха подпухнали от плач.

— А вие сигурно сте Робърт — отговори тя със слаб, треперлив глас.

Той се опита да се усмихне.

— Съжалявам, че се запознаваме при такива обстоятелства.

Подаде й треперещата си ръка. Тя я стисна леко и очите й се напълниха със сълзи. Тримата мълчаливо загледаха безжизнения Карлос, който лежеше неподвижно под тънкото одеяло. От устата, носа и ръцете му стърчаха тръбички, свързани с два апарата. Ръцете и главата му бяха бинтовани, лицето — цялото в синини и драскотини. Отстрани равномерно пиукаше електрокардиограф и при вида му Робърт потрепери.

Карлос изглеждаше спокоен, но уязвим. Робърт се приближи и внимателно постави дланта си върху дясната му ръка.

— Хайде, новобранец, ще се справиш. Лесно е — прошепна. — Трудното свърши. Измъкнахме се. Победихме го. Победихме го в собствената му игра…

Робърт подържа ръката си върху тази на Карлос, после се обърна към Ана:

— Той е силен, ще оцелее. Сега просто спи.

Ана мълчеше. По лицето й се стичаха сълзи. Робърт отново се обърна към леглото и се наведе над партньора си. Леко опипа врата му.

— Хайде, той трябва да почива. Ти също — каза Болтър и тръгна към вратата.

Робърт искаше да каже нещо на Ана, но нямаше думи. Просто последва капитана и двамата мълчаливо се върнаха в стаята му. Робърт заговори първи:

— Нямаше белег.

— Какво?

— На врата на Карлос… нямаше белег. Убиецът не го е белязал.

— Какво означава това?

— Че не е смятал да го убие.

— Не е смятал да го убие? Ами ако не беше натиснал вярното копче?

Робърт не знаеше какво да отговори. Опита се да мисли, но пулсирането в главата му блокираше мозъка му. Седна на леглото и стаята отново започна да се върти пред очите му.

— Трябва да запознаеш Мат и Дойл с материалите по случая — каза Болтър.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Трябва да те изтегля от разследването, Хънтър. Знаеш правилника. Мат и Дойл ще поемат случая. Искам да им кажеш всичко, което знаеш.

— Майната му на правилника, капитане! Това са глупости…

— Знаеш, че не мога да позволя да продължиш разследването. По някаква причина убиецът те преследва. Обажда ти се по телефона. Говори ти на малко име. Играе си с теб. Още малко и ще седнете да си пиете бирата заедно. Изглежда, че вече те познава твърде добре.

— Именно. Ако ме изтеглиш от разследването, може още повече да се вбеси. Един дявол знае какво ще направи тогава.

— Един дявол знае какво ще направи сега, Хънтър. Нямаме никаква информация за него, много добре знаеш. От три години водим това разследване и нямаме никакви следи. Може би сега имаме нужда от два свежи мозъка.

— Имаме нужда да продължа оттам, докъдето съм стигнал. С Карлос бяхме на следа, която ще ни заведе при убиеца.

— Чудесно. Ще разкажеш за тази следа на Мат и Дойл.

— Това е мое разследване, мое и на Карлос.

— Сътресение ли имаш? Да не би тази експлозия да ти е размътила мозъка? Нека да те върна към действителността — сопна се Болтър. — Карлос лежи в интензивното отделение почти в кома. Той беше разпънат на кръст, Хънтър. Имаше венец от бодлива тел. Скоро няма да може да държи химикалка, камо ли пистолет. Ти си психолог, сигурно знаеш какви травми ще трябва да преодолее, преди да се върне на работа, ако изобщо се върне. Това беше първото му разследване.

— Мислиш ли, че не знам, капитане?

— В момента нямаш партньор. Нямам кого другиго да ти дам, а дори да имах… нямаше да го направя.

— Какво се случва, по дяволите, капитане?

— Виж какво, Хънтър. Знаеш, че се доверявам на интуицията ти. През всички тези години, през които си работил в отдела, тя нито веднъж не ти е изневерявала. Ти имаш нещо като шесто чувство за тези неща, но сега не мога да те защитя.

— Какво искаш да кажеш?

— Началниците ме притискат, от кмета до главния комисар. Искат отговори, а аз не мога да им ги дам. Сега те командват парада и аз нямам думата. Нещата са извън контрол. Вече говорят, че ще извикат на помощ ФБР. Истински късмет ще е, ако си запазя работата.

Робърт потърка лицето си с две ръце.

— Ако ме извадиш от разследването, ще направиш голяма грешка.

— Е, няма да е първата в това разследване, нали?

Вратата се отвори и дребната тъмнокоса сестра влезе.

— Господа, това е болница, не стадион. — Обърна се към Робърт: — Може би пак трябва да ви приспя.

— Няма да стане — възкликна той и скочи на крака. — Къде са ми дрехите?

— Трябва да останете под наблюдение поне двайсет и четири часа — възрази сестрата и се приближи.

— Тая няма да стане, сладурано. Дръпни се и ми покажи къде са ми дрехите.

Тя погледна капитан Болтър, като се надяваше на подкрепа, но не я получи. Колебливо посочи малък гардероб отдясно на вратата.

— Там са.

— Аз ще се оправя с него — каза Болтър, като махна към вратата. Изчака, докато раздразнената сестра излезе. — Вземи си почивка, Хънтър.

— Какво?

— Трябва да си починеш. Искам да си вземеш отпуск, след като запознаеш Мат и Дойл с материалите по случая.

— Отстраняваш ли ме?

— Не, само искам да си вземеш отпуск.

— Това разследване има нужда от мен, капитане.

— Разследването има нужда да запознаеш с него двама нови детективи и да излезеш във ваканция. Това не е молба, Хънтър. Вземи си отпуск, влез във форма и забрави за този случай. Ти стори всичко, което можеше. След като се върнеш, ще поговорим какво ще правиш по-нататък. — Болтър спря на вратата. — На твое място бих послушал сестрата. Може би не е зле да останеш и през нощта тук.

— И това ли е заповед? — попита Робърт, като подигравателно козирува на началника си.

— Не, само съвет. Но се тревожа.

— За какво?

— За теб. Убиецът е нападнал Гарсия, сега ти си на ред.

— Ако искаше да ме убие, вече да съм мъртъв.

— Може би иска да те убие сега, което вероятно е причината за експлозивите в стаята. Може да му е омръзнало от игрички и сега да иска да те ликвидира.

— Да заповяда — предизвикателно заяви Робърт.

— О, да. Ти си човекът, който не се бои от смъртта, коравото ченге.

Робърт сведе очи.

— Ти не си супергерой, Хънтър. Какво ще направиш, ако убиецът е решил да те ликвидира тази нощ? Някакво тайно оръжие ли ще извадиш?

— Защо ще ме ликвидира?

— За да свърши онова, което е започнал.

Робърт не знаеше какво да отговори. Сведе очи към босите си, покрити с мехури крака.

— Знам, че си силен. Издръжлив си, но точно сега си отслабен… физически и психически. Ако той реши да те убие в близките няколко дни, ще има твърде голямо преимущество.

Детективът трябваше да признае, че капитанът е прав. Побиха го тръпки.

— Помисли добре, Хънтър, не бъди глупак. Ти не си свръхчовек. Прекарай нощта, тук, където има хора да те пазят.

— Нямам нужда от бавачка, капитане — измърмори Робърт, като се приближи до прозореца.

Капитан Болтър знаеше колко е безсмислено да се опитва да вразумява Хънтър. Беше пробвал много пъти досега. Робърт погледна към оживения болничен паркинг.

— Колата ми. Какво стана с колата ми?

— Закараха я в отдела. Ако искаш, мога да ти я докарам утре.

Робърт се обърна към началника си.

— Няма да остана тук тази нощ, капитане. Ще взема колата си на път за вкъщи.

— Както искаш. Няма да споря с теб. Вземи си почивка утре и вдругиден. После искам да информираш Мат и Дойл.

Болтър излезе и затръшна вратата след себе си.