Хамелеонът се завръща

20.

Робърт се събуди около пет часа целият в пот след поредния реалистичен и мъчителен кошмар. Седна в леглото, задъхваше се, челото му беше мокро, цялото му тяло трепереше. Кога щяха да престанат тези сънища? След смъртта на Скот те бяха станали негови постоянни спътници нощем. Знаеше, че вече няма да може да заспи. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Дишането му се беше нормализирало, но ръцете му още трепереха. Отражението му в огледалото го разтревожи. Торбичките под очите му изглеждаха уголемени, кожата му — твърде бледа. Той отиде в кухнята и поседя няколко минути в тъмното, опитвайки се да преодолее тревогата. Погледна дъската за бележки и видя листчето, което беше закачил преди няколко дни — Изабела.

Съвсем я беше забравил. Взе бележката и отново я прочете. „Дали да не й се обадя? — помисли си. — Мога да се разсея за няколко часа“. Извади мобилния телефон от джоба на сакото си, въведе номера и го запази в паметта. Включи алармата да му напомни в 12,30 часа.

Робърт пристигна в отдела в осем часа. Карлос вече седеше на бюрото си. Цяла сутрин изпращаха снимки до различни агенции за манекени и набиране на актьори. Опитаха се да съберат повече информация за Краля. Робърт знаеше от опит, че човек не трябва да започва разпит без предварителна подготовка, особено ако разпитваният е самопровъзгласил се престъпен крал.

— Да, изглежда, че сме попаднали на голяма риба — измърмори Карлос, като вдигна факса, който току-що беше получил.

— Какво пише?

— Ами изглежда, че този тип търгува с всичко, за което можеш да се сетиш. Наркотици, оръжия, проститутки, крадени вещи… — Карлос направи жест, показващ, че списъкът е безкраен. — Според този документ дори са го разследвали за трафик на органи. По-точно бъбреци.

— Браво! Убийства?

— Няколко обвинения, но нищо доказано.

— Значи винаги се изплъзва.

— Да се изплъзва ли? Този тип е като риба, няма за какво да се хванеш. Нашите приятели от окръжната прокуратура от години се опитват да го пипнат, но винаги остават с празни ръце.

— Обади ли се там?

— Още не.

— Обади се. Щом са разследвали този Крал, сигурно имат досие за него.

— Веднага.

Карлос затърси номера на окръжната прокуратура. Беше го видял на бюрото преди няколко минути.

Мобилният телефон на Робърт завибрира в джоба му. След малко се чу алармата. „12,30 — обади се на Изабела“.

— Трябва да проведа един личен разговор. След малко се връщам.

Карлос още търсеше номера на прокуратурата. Робърт излезе в празния коридор и затвори вратата. Извади номера на Изабела от бележника на телефона и натисна копчето за набиране.

— Ало!

— Здравей… Изабела?

— Да, аз съм — отвърна тя, като се изкиска.

— Обажда се Робърт Хънтър. — Не си спомняше дали изобщо й е казал фамилното си име. — Запознахме се през уикенда в бар „Хайдаут“.

— Този уикенд ли? — несигурно попита тя.

— Да, ти ме покани у вас. Наложи се спешно да тръгна в три през нощта. Спомняш ли си?

Тя се разсмя:

— Да, разбира се, че си спомням. Мъжът с гащи на мечета, който ме помисли за проститутка. Нали?

Робърт се намръщи, сякаш са го ударили в корема.

— Да, аз съм. Отново извинявай.

— Само се шегувам. Изненадана съм. Радвам се, че се обади. Онази нощ ми беше много приятно.

„Поне на един от двамата да му е било приятно“ — помисли си Робърт.

— Слушай, мислех си дали няма да искаш пак да излезем заедно. На обяд или на вечеря.

— Би било чудесно. Кога искаш да се видим?

— Какво ще кажеш… за утре на обяд?

— Чакай малко. — Робърт чу шумолене на страници. — Да, утре става.

— В един?

— Идеално. Къде?

— Може да се срещнем по-близо до мястото, където работиш.

— Добре. Работя в университета. Обичаш ли италианска кухня?

— Да, италианската е много… сочна.

— О! Чудесно. — В гласа й прозвуча нотка на съмнение. — На Уейбърн Авеню има италианско ресторантче. „Панчета“. Само на една пряка от университета. Хайде да се видим там в един часа.

— Нямам търпение.

Робърт върна мобилния телефон в джоба си.

— „Италианската е много сочна“ — измърмори, като поклати глава. — Какви глупости приказвам?