Хамелеонът се завръща

24.

Лукас се втренчи в резултатите от надбягването върху монитора. Карлос се опитваше да надникне над главите на колегите си и най-накрая успя да зърне екрана. Робърт стоеше със затворени очи, страхуваше се да погледне.

— Загубихме — хрипливо прошепна Лукас. — Втора пътека печели. Пета е на второ място.

Не смееше да погледне Робърт.

— Не — едва чуто промълви Карлос.

Едва се сдържа да не повърне, усети как закуската му се вдига в гърлото.

Капитан Болтър изблъска Лукас, за да види по-добре екрана.

— По дяволите! Трябваше да избера втора пътека. Колебаех се между нея и пета… — измърмори Лукас, като се отпусна тежко на стола. — Трябваше да избера втора.

Капитан Болтър не можеше да отмести очи от екрана. Резултатът беше 1-во място за втора, 2-ро място за пета; 3-то за осма.

— Не си виновен — каза след няколко секунди началникът и постави утешително ръка върху рамото на детектива.

Робърт още мълчеше. Стоеше със затворени очи и ръце в джобовете. След няколко секунди погледна Карлос и раздвижи беззвучно устни, сякаш казваше: „Не мога да повярвам“. Всички стояха неподвижно. Никой не знаеше какво да каже. На Робърт му идеше да закрещи и да заудря по монитора на Лукас, но сдържа гнева си.

Мобилният му телефон иззвъня и отново стресна всички. Робърт го извади и погледна дисплея. Кимна леко на Болтър в знак, че обаждащият се е този, когото очакваха.

— Да — гласът му прозвуча пораженчески.

— Нямаш късмет.

— Чакай… — извика Робърт, но връзката прекъсна.

— Изключи го — нареди Болтър й посочи компютъра на Лукас. — Стига кучешки надбягвания за днес.

Лукас затвори прозореца и погледна Робърт:

— Съжалявам, човече, ако имах повече време…

Робърт знаеше, че колегата му е направил всичко, което беше по силите му. Както бе казал, ако беше толкова лесно, всички щяха да си изкарват прехраната със залагания.

— Хънтър, Гарсия, искам да поговорим — с твърд глас нареди капитанът.

Нещата не вървяха по план, поне не по неговия. Той се върна в кабинета си. Тежките му стъпки прокънтяха в тихото помещение. Робърт и Карлос го последваха мълчаливо.

— Какво, по дяволите, става? — попита Болтър още преди да затворят вратата.

— А ти какво мислиш, че става, капитане? Убиецът отново е избрал жертва. Само че този път ми даде избор. Ако бях улучил правилното куче, жертвата щеше да оцелее.

— При последното обаждане каза ли ти къде е жертвата?

— Не, засега не.

— Играе ли си с нас?

— Така изглежда.

Капитан Болтър се обърна към прозореца. След петнайсет дълги секунди отново заговори:

— Защо? Досега не го е правил. Никога не ни е давал възможност да спасим някоя жертва. Защо сега? Защо надбягвания с кучета?

— Не мога да кажа защо сега и защо надбягвания с кучета, но логичното обяснение за тези игрички е, че иска да сподели вината.

— Какво? Сериозно ли говориш?

— Това е психологическа игра, капитане. Той иска да сподели вината с някого, в този случай — с мен. Иска да ме накара да се почувствам така, сякаш съм допринесъл за смъртта на жертвата, като не съм познал победителя в надбягването. Така аз съм също толкова виновен, колкото е и той.

Капитан Болтър се обърна към двамата детективи. В гласа му прозвуча раздразнение:

— Искаш да кажеш, че изведнъж убиецът е започнал да чувства вина? Че изпитва разкаяние?

— Не съм сигурен.

— Е, тук ти си специалистът.

— Възможно е, но кой знае? При предишните убийства са били само двама играчи — убиецът срещу жертвата. Никой нищо не е могъл да направи. Решението за убийството е било на убиеца. Като ме накара да избера куче, той ме включи в играта. В неговото съзнание той вече не е отговорен за смъртта на жертвата. Аз съм виновен.

— Сякаш ти си му казал да го направи, така ли? — намеси се Карлос.

Робърт кимна:

— Да. И понеже вече не чувства, че сам е взел решението за убийството…

— Не се смята за виновен — довърши Болтър.

— Освен това може би цели да ни смути и да забави разследването.

— Да, определено ме смути — тросна се капитанът.

— А може би е измислил тази игра само за удоволствие.

Капитан Болтър поклати глава:

— Този мръсник ни се подиграва, това прави.

— Изглежда от доста време го прави, капитане…

Карлос тутакси съжали за думите си. Капитанът го изгледа като гладен ротвайлер, готов да го разкъса.

— Установихте ли вече самоличността на жертвата в моргата?

— Още не сме, но в петък ще се срещнем с един човек, който може да ни насочи на следа.

— Не работите много бързо.

— Работим колкото можем — намеси се раздразнено Робърт.

— Дано тази следа да ви заведе някъде. Тази работа започва да ми прилича на цирк, а аз мразя циркаджийските изпълнения.

Робърт разбираше гнева на капитана, същия гняв, който напираше в него. Знаеха, че убиецът се кани да ликвидира нова жертва, но нямаха представа кога, къде и кого. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат следващото телефонно обаждане.