Хамелеонът се завръща

32.

Мисълта, че убиецът е бил във „Вангард“ преди броени дни, накара кръвта на Робърт да кипне. Той реши да останат още малко. Убиецът беше стоял тук, беше пипал разни неща, беше се показал пред хората, може би дори бе разговарял с някого. По някакъв начин беше успял да упои Джени в района между ложата за специални грети и женската тоалетна и после я бе измъкнал от клуба, без да събуди подозрение — а може би не съвсем? Робърт докосна ръката на Карлос и посочи ниския таван:

— Виждаш ли?

Карлос проследи с поглед пръста на колегата си.

— Камери!

— Именно.

Робърт се приближи до бодигарда, който пазеше аварийния изход.

— Извинете, къде е контролната зала на системата за наблюдение? — попита, като показа значката си.

— Горе, до кабинета на управителя.

— Ще ми покажете ли къде е? Трябва да видя записите.

Двамата детективи последваха бодигарда до другия край на клуба. Качиха се по тясно стълбище на горния етаж, където имаше тесен коридор. На една врата пишеше: „Контролна зала“. Вътре друг служител на охраната седеше заобиколен от малки телевизионни екрани. В скута си държеше добре сгънат вестник, отгоре се виждаше страницата за кръстословици. Карлос забеляза, че му остава да попълни само една дума.

— Здрасти, Сту — каза бодигардът.

Другият мъж не ги удостои с поглед.

— Емоционален шок, шест букви, започва с Т. Какво може да бъде?

Краят на химикалката в дясната му ръка — беше почти напълно изгризан.

— „Травма“ — каза Робърт.

Охранителят най-сетне вдигна очи от кръстословицата и осъзна, че колегата му не е сам. Остави вестника и зае по-изправена поза на стола. Робърт се представи и показа документите си.

— Първо трябва да вземем разрешение от управителя — каза Сту, след като детективът обясни причината за посещението си.

Робърт не възрази и изчака, докато охранителят набързо обясни ситуацията на началника си.

— Добре, сър. Ще изчакаме — завърши и затвори телефона.

— Е? — попита Карлос.

— Сега ще дойде.

Робърт огледа мониторите пред охранителя.

— Колко камери има общо?

— По една над всеки бар, една над входа на Главната зала, една над аварийния изход, две на терасата, една над главния вход, по една във всеки коридор към тоалетните, три над дансинга и две над терасата за специални гости — отговори Сту, като показваше различните монитори.

Вратата се отвори и в стаята влезе нисък мъж с безупречно изгладен костюм на тънки райета. Беше висок около метър й седемдесет и пет, а лицето му, цялото в дупки от тежко акне в младежките му години, приличаше на сюнгер. С гъстите си вежди изглеждаше като герой от анимационен филм. Той се представи като Тевес Лопес, началник на охраната. Робърт не си губи времето с излишни обяснения:

— Трябва да видим записите от камерите ви от миналия петък.

— Какво точно търсите?

— Миналия петък е била отвлечена млада жена. Имаме основания да смятате, че е била похитена в този клуб. Трябва да видим записите ви.

Тевес и Сту се спогледаха тревожно.

— Опасявам се, че има проблем, детективе — каза началникът на охраната.

— Защо?

— Пазим записите само два-три дни. Тези от миналия петък са изтрити.

— Какво? Защо? — смутено измърмори Карлос.

— Няма нужда да ги пазим — небрежно обясни Тевес. — Ако през нощта не е имало сбивания, от касите не са изчезнали пари или не е имало инцидент, свързан с наркотици, няма причина да пазим записите. Вижте, детективе, в наши дни всичко е цифрово. Имаме тринайсет камери, които записват между дванайсет и петнайсет часа всяка нощ и това заема много място на твърдите дискове. След като се уверим, че нощта е минала безпроблемно, изтриваме записа, за да освободим място.

Обясненията на Тевес изумиха двамата детективи. Може би единствените записи с лицето на убиеца бяха изтрити за икономия на дисково пространство. Робърт знаеше, че няма да получат втори такъв шанс. Той се обърна и погледна мониторите.

— Нямате ли резервно копие? — попита Карлос.

— Не. Както казах, няма нужда.

— Чакайте. Можете ли да приближите образа на тази камера? — Робърт посочи горния ляв монитор.

— Веднага.

Сту натисна едно копче и образът на екрана се увеличи три пъти.

— Кой е този? — порита Робърт, като посочи един дългокос мъж, който седеше на терасата за специални гости. От другата страна на масата бяха Краля и Джером.

— Това е Пиетро, един от барманите, но няма работа на терасата за специални гости — отговори Тевес.

— Трябва да говорим с него.

— Разбира се. Искате ли да го извикаме веднага?

Робърт огледа контролната зала. Не беше много подходяща за разпит.

— Имате ли друго свободно помещение?

— Можете да използвате моя кабинет. Съседната врата.

— Изчакайте да свърши разговора си с тези хора и после го извикайте. Ще чакаме във вашия кабинет.

Робърт не искаше да издаде пред Тевес, че вече познава Краля.

Кабинетът на началника на охраната беше малък, но добре обзаведен. Отдясно осветен с неонова лампа аквариум внасяше уют. Едната стена беше заета от рафтове със снимки и книги. Силната музика от заведението бе приглушена, но пак се чуваше и подът леко вибрираше. След пет минути Пиетро влезе и ги поздрави.

— Господин Лопес каза, че искате да говорите с мен.

— Да. За какво говорихте с Боби Престън? — попита, без да увърта, Робърт. По изражението на Пиетро пролича, че името не му е познато.

— Краля, какво приказвахте с Краля — обясни Карлос.

— За това момиче ли говорихте? — добави Робърт, като показа снимката на Джени.

Пиетро видимо се смути. Как изведнъж и Краля, и полицията бяха решили да го разпитват за Джени?

— Да, интересуваше се дали съм говорил с нея миналия петък.

— Говорихте ли?

— Да, съвсем кратко.

— Спомняте ли си в колко часа?

— Около два през нощта.

— За какво приказвахте?

Пиетро се почувства като в епизод от „Зоната на здрача“. Краля го беше питал абсолютно същото.

— Общи приказки. Изглеждаше уморена и аз я попитах дали иска да пие нещо. Приказвахме си само около минута. Трябваше да продължа да обслужвам клиентите.

— Взе ли нещо за пиене?

— Не. Носеше си чаша с шампанско.

— Тръгна ли си, след като разговаряхте?

— Не веднага. Остана още малко на бара. Каза, че има нужда да си почине от партито. Както споменах, изглеждаше уморена.

— Забелязахте ли да говори с някого другиго?

Отново същите въпроси, които му беше задал Краля.

— Джени е много хубаво момиче. Жена като нея, сама на бара в петък вечер, е като магнит за мъжете, затова винаги се навъртат около нея, но имаше един…

— Какво за него?

— Ами изглеждаше различно. Първо, носеше доста скъп костюм. Тук почти никой не идва с костюм, освен шефовете и специалните гости, особено в петък и събота. Беше висок, рус, с впечатляващи пронизителни зелени очи. Изглеждаше, че я сваля, ама нямаше успех.

— Откъде знаете?

— Не е в стила на Джени. Тя си приказва и флиртува с всички, мъже и жени, но не е от момичетата, дето ще забършат някое гадже в първия нощен клуб. Поприказваха си малко, после той си тръгна.

— Някой друг?

— Не си спомням, но нали беше петък вечер, може да не съм видял.

— Виждали ли сте този висок рус мъж тук и друг път… преди или след петъка?

— Не, щях да си спомня.

— И не сте го видели да приказва с Джени след това?

— Не. След като Джени си тръгна от бара, не съм я виждал.

— Не е тръгнала с русия мъж, нали?

— Не видях.

— Изглеждаше ли упоена или пияна?

— Не. Само уморена.

Робърт извади визитка от изтъркания си кожен портфейл.

— Ако видите пак русия мъж, който е говорил с Джени в петък, незабавно ми се обадете, разбрано?

— Добре.

Краля беше поискал същото.

— Номерът на мобилния ми телефон е отзад.

Пиетро огледа картичката от двете страни и я прибра в джоба си.

— Нещо е станало с нея, нали? — попита тихо.

Робърт се поколеба за момент, но ако кажеше истината, това можеше да стимулира Пиетро да им съдейства.

— Мъртва е.

Барманът затвори очи за момент. Не можеше да повярва, че повече няма да види усмивката на Джени и нежните й очи.

— Подозирате русия мъж, така ли?

— Не знаем, но изглежда, че той последен е говорил с нея.

Пиетро кимна, сякаш разбираше какво трябва да направи.

— Благодаря за помощта — каза Робърт и отвори вратата.

Карлос изчака Пиетро да излезе, преди да се обърне към партньора си:

— Защо не го накара да даде по-точно описание на русия мъж? Можехме да му направим фоторобот.

— Няма смисъл. Ако е нашият човек, сигурно е бил дегизиран. Перука, изкуствен нос, всичко променено. Както знаеш, убиецът не е глупав.