Хамелеонът се завръща

70.

Четири дни по-късно

Робърт бавно отвори вратата на болничната стая и надникна вътре. Ана стоеше до леглото и нежно галеше Карлос по ръката.

— Събуди ли се? — прошепна Робърт.

— Да, вече мърдам — отвърна Карлос с немощен глас и обърна главата си към вратата.

Робърт се усмихна широко и влезе. Под дясната си мишница носеше кутия шоколадови бонбони.

— Подарък ли ми носиш? — изненада се Карлос.

— О, не… това е за Ана — отговори партньорът му и й подаде кутията.

— Много благодаря — каза тя, като я взе и целуна леко Робърт по бузата.

— Какво означава това? — възмути се Карлос. — Бонбони… целувки… още малко и ще дойдеш на вечеря у нас.

— О, ще дойде — потвърди Ана. — Вече го поканих. Веднага щом се върнеш вкъщи.

Нежната й усмивка сякаш огря цялото помещение.

— Как си, партньоре? — попита Робърт.

Карлос сведе очи към превързаните си ръце.

— Ами ако не броим нежеланите дупки в дланите, драскотините по главата ми и чувството, че съм паднал от моста Голдън Гейт, всичко ми е наред. Ти как си?

— Горе-долу като теб — не много убедено отговори Робърт.

Карлос погледна Ана, която веднага разбра намека.

— Ще ви оставя за малко сами. Искам да си взема нещо от кафетерията. — Наведе се и целуна Карлос по устата. — Трябва да се погрижа за бонбоните.

— Запази ми няколко — пошегува се Карлос и й намигна.

След като Ана излезе, младият детектив заговори първи:

— Чух, че сте я хванали.

— Чух, че нямаш много спомени — контрира Робърт.

Карлос бавно поклати глава:

— Не си спомням нищо конкретно. Имам откъслечни спомени, но не бих могъл да разпозная убийцата, ако се наложи.

Робърт кимна и Карлос забеляза тъга в очите му.

— Разкрих я, но не успях да я хвана — каза Робърт, като направи крачка към леглото.

— Как я разкри?

— Джо Боуман…

Карлос се намръщи, опитвайки се да си спомни името.

— Управителят на залата за фитнес ли? Стероидният гигант?

Робърт кимна:

— Знаех, че вече съм го виждал някъде, но той ме убеди, че е от някое списание за културизъм. Не успях да се сетя, докато Краля не спомена, че той и неговите хора са съдебни заседатели, съдия и палач на улицата.

— Краля ли? — изненада се Карлос. — Наркопласьорът?

— Това е дълга история. Ще ти разкажа по-късно. Но всичко това събуди спомените ми за случая „Джон Спенсър“. Боуман беше сред съдебните заседатели. Тогава изглеждаше доста по-различно. Не се тъпчеше със стероиди, беше доста по-строен, но го познах.

Любопитното изражение на Карлос подтикна Робърт да продължи.

— Установих, че всички жертви са били свързани с някого от съдебните заседатели. Близки роднини, съпрузи или любовници като Виктория Бейкър. Тя е била любовница на Джо Боуман, който е женен, спомни ли си?

Карлос кимна.

— Ами Джордж Слейтър?

— Имал е любовник, гей. Рафаел, един от съдебните заседатели. Вчера го разпитахме.

— Жена му знае ли?

— Едва ли. Не смятам, че трябва да научава. Това само ще засили мъката й.

— Съгласен съм. Значи сме били прави, че е имал тайна любовна връзка.

Робърт кимна:

— Основната трудност беше да се досетя кой е убиецът. Очевидно беше, че мотивът е отмъщение заради случая „Джон Спенсър“. Но кой?

— Някой близък.

— Няма по-силна любов от тази на семейството — съгласи се Робърт. — Проверих и се оказа, че единственият му жив роднина е сестра му. Осиновената му сестра.

— Осиновена?

Робърт пак кимна:

— Бренда е била осиновена, когато е била на девет. Но не като сираче. Била е отнета от родителите й, които са я малтретирали. Семейството на Джон я е взело и й е дало любовта, която никога не е имала. С тях се е чувствала защитена. Превърнали се в семейството, което никога не е имала. Смъртта им е възбудила нещо от подсъзнателната й памет. Може би страх, че отново е останала сама. Може би спомените от малтретирането й като дете. Може би страх, че ще я върнат при истинските й родители.

Карлос явно не разбра съвсем.

— В травматични ситуации като тази — обясни Робърт, — когато човек изгуби цялото си семейство за такъв кратък период, мозъкът често губи чувството за възраст. Той просто извлича спомени от подсъзнанието. Страхът и гневът, които е чувствала като дете, са се възобновили със същата интензивност, ако не и по-силни, и са я накарали да се почувства отново като самотно момиченце. Това може да е възбудило някаква ярост, някакво скрито зло в нея. Започнала е да обвинява всички, свързани с процеса срещу брат й, че са й отнели семейството. Най-вече съдебните заседатели, Скот и мен. Затова е решила да ни накаже.

— Кога се сети, че е Изабела?

— Когато разбрах за Джон Спенсър. След като сестра му беше единствената му жива роднина, трябваше просто да разбера коя е тя. Потърсих информация и установих, че скоро след смъртта на баща си е била въдворена в Сан Франциско.

— Въдворена?

— В Сан Франциско, там е живяла. След смъртта на баща си изпаднала в ярост… направо полудяла, унищожила апартамента си и едва не убила приятеля си, с когото живеели от известно време заедно.

— Значи са я арестували — отбеляза Карлос.

— Отначало — да. После я въдворили в психиатричната болница „Лангли Портър“, където останала две години. Обадих се в полицията на Сан Франциско и оттам ми изпратиха доклада за арест. На снимката изглеждаше различно. Друг цвят и дължина на косата, всъщност изглеждаше по-стара, сякаш онова, което бе преживяла, беше убило желанието й за живот. Но нямаше съмнение, че е тя. Така я разкрих.

Робърт отиде при прозореца и погледна навън. Времето беше идеално, на небето нямаше нито едно облаче.

— Освен това си спомних колекцията й от компактдискове и тогава всички съмнения изчезнаха.

— Колекцията от дискове ли?

— При първата ми вечеря в апартамента й по някаква случайност разгледах колекцията й от музикални дискове.

Карлос погледна озадачено партньора си.

— Почти всички дискове бяха с джаз. Имаше само няколко рок албума, всичките — с автографи, но не от състава, не от музикантите, а от продуцента — Джо Спенсър. Тогава обаче не знаех, че Джон никога не се е подписвал с истинското си име; в музикалната индустрия е бил по-известен с псевдонима си. Винаги се е подписвал като Спектър Джей. Това го научих от интернет. Затова, когато прочетох автографите първия път, името не ми говореше нищо. Посвещенията бяха нещо от рода на „От Биг Б. с любов“. Помислих си, че е някой от шантавите прякори, които музикантите си измислят, като Пуфи или Ел Ел Куул. Спектър Джей и Биг Б. не ми говореха нищо.

— Биг Брадър — Големият брат? — досети се Карлос.

Робърт кимна:

— Джон Спенсър е бил с една година по-голям от Бренда.

— Докато е била в психиатричната клиника, е имала предостатъчно време да измисли плана си.

— Две години.

— Това обяснява периода между смъртта на Джон Спенсър и първото убийство на Ангела на смъртта.

— Да. А вчера разбрах за военната й подготовка.

— Военна подготовка?

— Така да се каже. Била е хирург, много способен при това. В зората на кариерата си е била две години в Босна и Херцеговина с американския контингент. Екипът й е лекувал жертви на противопехотни мини.

— Стига бе! — Карл ос изненадано вдигна вежди. — Експлозивите?

— Явно там е получила познанията си за тях. Било е част от обучението й: мини, експлозиви, детонатори, скорост и сила на експлозията… такива неща. Имала е достъп до всякакви ръководства.

— Оставало е само да потърси правилните хора, за да се сдобие с необходимите вещества.

— Именно.

Последва кратко мълчание.

— Ами скицата, която ни даде? — попита Карлос, макар че вече се досещаше за отговора.

— За да ни заблуди. Онази нощ несъзнателно надрасках на една хартийка двойния кръст. Бях толкова вглъбен в разследването, че не се замислих какво правя. Изабела… — Робърт замълча и бързо се поправи: — Бренда беше много умна жена. Веднага е видяла шанса си да ни прати по фалшива следа, затова измисли историята за мъжа в бара и татуировката на двоен кръст на китките му. Оставаше само да ни даде някакво описание, за да ни заблуди съвсем.

— Изгубихме две седмици в търсене на измисления заподозрян.

— И щяхме да изгубим още — съгласи се Робърт. — Нямахме причина да се съмняваме в нея. Мислехме си, че сме на вярна следа.

— Как разбра, че ще се опита да те убие същата нощ?

— По три неща. Първо, нямаше повече съдебни заседатели, на които да отмъщава.

— Как така? Жертвите бяха девет, а съдебните заседатели са били дванайсет.

— Другите трима са починали от естествена смърт. Вече нямаше как да ги накара да страдат. Партньорът ми, Скот, другият детектив по делото, също беше мъртъв.

Робърт замълча за момент. Спомни си какво му беше разказала Бренда преди четири дни. Пое си дълбоко дъх и добави:

— Аз бях единственият останал.

— Не много приятно положение — пошегува се Карлос.

— Така е. Освен това тогава беше рожденият ден на Джон. За нея това беше кулминацията на отмъщението. Най-скъпият подарък за родителите и брат й.

Последва дълго мълчание.

— Кое е третото? — попита Карлос. — Каза, че имало три неща.

— Това, че носих твоя кръст.

— Какво? Не разбирам — измърмори Карлос, като се опита да се намести по-удобно на леглото.

— Най-известният символ за последните дни на някого на земята.

Карлос се замисли за няколко секунди. Сетне се досети:

— Да носиш кръст на гърба си. Последните дни на Исус.

Робърт кимна:

— Знаех, че имам само няколко часа да измисля нещо. Знаех, че ще се опита да ме убие.

Отново се обърна към прозореца и се загледа разсеяно в нищото. Леко докосна врата си отзад и опипа белега, който още не беше зараснал съвсем.

— Ако си подозирал Изабела, защо премина през всичко това? Защо рискува живота си, като й позволи да те хване? Защо не я арестува направо?

— Нямах доказателства, само подозрения. Една налудничава теория за отмъщение. Както знаеш, нямахме нищо срещу убиеца — нито ДНК, нито пръстови отпечатъци, нищо, което да го свърже с жертвите или местопрестъпленията. Ако я бяхме арестували, скоро щеше да се наложи да я освободим и може би завинаги щеше да се скрие. Единственият начин бе да й позволя да ме хване.

— Заложил си й капан. Опасен капан.

Ново кимване.

— Не се сетих за нищо друго. Времето изтичаше.

— Как може да е извършила всички тези убийства, всички тези зверства?

— Никога няма да узнаем, но когато оставаше насаме с жертвата си, тя се преобразяваше. Очите й горяха от гняв и злоба. Беше способна на всичко. Знам от личен опит. Видях я. Буквално усещах яростта в нея.

Карлос остана загледан в партньора си няколко секунди.

— Добре ли си? — попита след малко.

— Да — уверено отговори Робърт. — Радвам се, че свърши.

— Кажи го пак — усмихна се Карлос, като вдигна превързаните си ръце.

Двамата се засмяха.

— Дано Болтър да не ме сложи на някоя административна службица.

— Само през трупа ми — заяви Робърт. — Ти си моят партньор. Ако ще преследвам престъпници, искам ти да си до мен.

Карл ос се усмихна:

— Благодаря, Робърт.

— За нищо. Няма да допусна капитанът да те заточи на някое бюро.

— Не за това… задето си рискува живота… задето ме спаси.

Робърт леко постави ръка върху рамото на партньора си. Не каза нищо. Думите бяха излишни.

Доктор Уинстън отвори вратата на секционната зала в подземието на лабораторията по криминалистика и пусна капитан Болтър да влезе.

— Какво имаме? — попита капитанът, без да губи време за излишни приказки.

Както повечето хора, той изпитваше ужас от подземието на моргата и бързаше да се махне колкото може по-скоро.

— Причината за смъртта са тежки разкъсвания на стомаха и червата, аневризма на аортата и масивен кръвоизлив. Когато е забила ножа в корема си, тя е успяла да го премести отляво надясно. Малко като в японския ритуал — обясни патологът, като заведе Болтър до трупа на металната маса.

— Сепуку?

— Не точно, но със същия смъртоносен ефект. Знаела е, че ще умре за минута. Никакъв шанс да оцелее.

Двамата постояха загледани в тялото за няколко секунди.

— Е — отбеляза капитанът, — трябва да призная, радвам се, че това най-после свърши.

— Аз също — усмихна се патологът. — Как е Гарсия?

— Оправя се. Скоро ще се възстанови.

— Ами Хънтър?

— И той е добре, но нали го знаеш. Ядосва се, че не се е досетил по-рано.

— Хънтър е най-способният детектив, с когото съм работил, но не е ясновидец — поклати глава Уинстън. — Не може да види онова, което го няма. Никой не може. Можеше да чете само уликите, които тя оставяше, а тя не оставяше никакви. Много успешно е играла ролята си. Заблуждавала е жертвите, като се е представяла за друг човек. Била е безупречна в ролята на Изабела. Никакви пропуски. Нищо, което да я издаде. Манията за отмъщение я е променила до неузнаваемост. Изабела и Бренда са били две различни жени.

Болтър погледна трупа.

— Е, вече е мъртва. Хънтър ще го преживее и другата седмица вече ще работи по следващия случай.

— Сигурен съм в това, но не за това те повиках.

Капитанът се намръщи озадачено и зачака патологът да обясни.

— Робърт ще иска да види доклада от аутопсията.

— Е, и какво?

— Мисля, че трябва да го променя.

Болтър го погледна тревожно:

— Защо да го променяш?

Доктор Уинстън взе един лист от бюрото си и го подаде на капитана, който го прочете внимателно. Когато стигна до средата на страницата, очите му се разшириха от удивление.

— Сигурен ли си, докторе?

— Абсолютно.

— На каква възраст?

— Ако съдим по размера на зародиша, не повече от четири-пет седмици.

Болтър прокара пръсти през косата си, преди да прочете още веднъж доклада.

— Забременяла е около датата, когато са се срещнали за първи път, така ли?

— Мисля, че да.

— Сигурен ли си, че е негово?

— Не… няма как без ДНК тест, но Бренда е имала план. Не прилича на жена, която ляга с всеки срещнат, особено след като е търсила отмъщение за близките си и е искала да съсипе Робърт.

Болтър остави листа на бюрото. След кратко мълчание отново заговори:

— Няма да е добре за Хънтър, ако научи.

— И аз така мисля. Това е най-лошото за него в момента.

— Кой още знае?

— Само аз и ти.

— Тогава нека си остане между нас. Промени доклада.

— Чух, че ще получиш награда от главния комисар на полицията и от самия кмет — каза Карлос, докато Робърт си сипваше вода от каната до леглото му.

— Ти също.

Карлос вдигна вежди.

— Ние сме партньори, забрави ли? Заедно работихме по случая.

Карлос се усмихна.

— Не е зле като за първо разследване — пошегува се Робърт.

— Да, не е зле за човек, който може да използва ръцете си като свирки.

Карлос вдигна дясната си ръка и се престори, че духа през дланта си, като същевременно изсвири с уста.

Двамата се разсмяха.

На вратата се почука.

— Чух ви да се смеете от средата на коридора — отбеляза Ана, след като влезе. — Чудесно е да ви видя засмени.

— Да, така е — съгласи се Робърт, като постави ръката си върху тази на Карлос. — Наистина е чудесно.