Хамелеонът се завръща

51.

Робърт погледна по-младия си колега и зачака, но Карлос продължаваше да гледа втренчено факса и да мърмори нещо на португалски.

— Какво, по дяволите, е това? — изкрещя нетърпеливо Робърт.

Карлос протегна ръката си, в която държеше черно-бяла снимка на жена. На Робърт му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае коя е.

— Това не е ли Джени Фарнбъро?

Карлос поклати глава:

— Не, това е Вики Бейкър.

— Кой?

— Виктория Бейкър, двайсет и четири годишна, управителка на зала за културизъм „Туенти фор Ауър фитнес“ на булевард „Санта Моника“ — прочете Карлос информацията под снимката.

— Знам тази зала.

— Трябвало да замине за Канада за пет дни от шести юни.

— Заминала ли е?

— Не пише.

— Кой ни изпраща това?

— Логан от „Изчезнали лица“. Все още имаме обявено издирване на всеки, който прилича на компютърно генерирания портрет, който ни даде доктор Уинстън.

Робърт кимна. Понеже първата жертва все още не беше идентифицирана със стопроцентова сигурност, издирването продължаваше според правилата, а това включваше постоянни проверки в картотеката на отдел „Изчезнали лица“.

— Кога е подаден сигналът за изчезването й?

Карлос погледна втората страница на факса.

— Преди два дни.

— От кого?

— Джо Боуман, главен управител на залата.

Робърт взе факса от ръката на Карлос и го разгледа за няколко секунди. Приликата беше очевидна, но пък високи руси красавици в Ел Ей с лопата да ги ринеш. И Вики Бейкър, и Джени Фарнбъро много приличаха на компютърния портрет. В бързината да установят самоличността на жертвата, двамата детективи твърде прибързано бяха приели, че Джени е момичето, което търсеха.

— Джени кога е изчезнала от „Вангард“?

Карлос прегледа няколко листа, които извади от горното си чекмедже.

— На първи юни. Вики — пет дни по-късно.

— Тази жена може да не е изчезнала на шести. Може да се е качила на самолета за Канада и да е изчезнала там, или пък след като се е прибрала. Не можем да бъдем сигурни. Да се обадим в залата и да проверим дали Джо Боуман е на работа днес. Ако е там, веднага тръгваме. Началникът на митницата на лосанджелиското летище ми е стар приятел. Ще му се обадя да провери дали Вики е летяла на шести.

Карлос отново се обърна към компютъра си и провери информацията за спортната зала. Набра номера и се облегна назад, нетърпеливо чакайки някой от другата страна да вдигне. След три позвънявания се обадиха. Разговорът се състоеше само от пет изречения.

— На работа е до единайсет и половина вечерта — обяви Карлос, след като затвори.

— Да тръгваме тогава, ти караш. Но първо ще се обадя на Тревър.

Тревър Гризбек беше началник на отдела „Митници и имиграция“ на международното летище на Лос Анджелис. Робърт знаеше, че няма как да получи информация за пътниците от авиокомпаниите без прокурорска заповед, а нямаше време да вади такава. Имаше обаче хора, които му дължаха услуги. Слънцето бе залязло, но горещината не беше намаляла. Робърт седеше мълчаливо в колата и препрочиташе информацията за Виктория Бейкър, но все още като че ли не можеше да повярва. Точно когато стигнаха до фитнес залата в Санта Моника, мислите му бяха прекъснати от звъна на мобилния му телефон.

— Тревър, какво откри?

— Ами, както знаеш, нямам достъп до архивите на авиокомпаниите, но архивът на имиграционната служба е на мое разположение. За всеки случай проверих всички дни от 1 до 12 юни. Виктория Бейкър не е минала през паспортния контрол.

— Значи не се е качила на самолета.

— Така излиза.

— Благодаря, приятел.

— Няма защо.

Със значката си в ръка Робърт си проправи път през малката тълпа във фоайето на спортната зала и отиде до рецепцията.

— Тук ли е Джо Боуман? — попита, без да даде шанс на служителката дори да поиска документите му.

— Да — отвърна тя леко притеснено.

— Трябва да говорим с него.

Гласът му не търпеше възражения. Русото момиче бързо вдигна един телефон и набра директния номер на управителя. Последва кратък тих разговор.

— Триш, ще се справиш ли сама за няколко минути? — каза блондинката, след като остави телефона и се обърна към колежката си на гишето, нисичко, червенокосо момиче с цяло съзвездие от лунички и очи, сини като океански дълбини.

— Да, ще се справя — отвърна Триш с лек тексаски акцент.

Русата служителка натисна някакво копче и лампичката над една от автоматичните врати към залата светна зелено.

— Последвайте ме, господа — каза тя на двамата детективи.

Офисът на управителя беше в другия край на пълната с хора зала. Служителката от рецепцията почука три пъти. Отвори им мъж е впечатляваща външност — около половин глава по-висок от Робърт и с десетина килограма по-тежък, но само мускули. Носеше черна фланелка, която изглеждаше с два номера по-малка, и с късата си подстрижка приличаше на сержант от армията. Представи се като Джо Боуман.

— Сигурно идвате за Вики — добави, като покани детективите в стаята.

— Да.

Робърт седна на едното от двете кожени кресла. Джо се настани зад стилното черно-бяло бюро. Детективът огледа за няколко секунди управителя. Присви очи, сякаш искаше да напрегне паметта си.

— Изглеждате ми познат. Срещали ли сме се преди?

Джо го погледна изпитателно:

— Не мисля. Аз поне не си ви спомням.

Робърт се замисли, после сви рамене.

— Вие сте подали сигнала за изчезването на Виктория Бейкър, нали? — попита.

— Да.

— Защо?

Джо вдигна поглед от ръцете си и се усмихна сконфузено.

— Ами защото изчезна — отговори, като произнасяше всяка дума по-бавно от нормалното.

„Отворко“ — помисли си Робърт.

— Не, имам предвид защо точно вие. Съпруг ли сте й, гадже, любовник?

Джо погледна служителката от рецепцията, която още стоеше на вратата.

— Повече не ни трябваш, Кери. Аз ще се оправям.

Тя мълчаливо излезе и затвори вратата след себе си. Джо отново насочи вниманието си към детективите:

— Не съм й съпруг, нито гадже или любовник. Женен съм.

Кимна към една снимка на бюрото си, на жена с къса черна коса и заразителна усмивка. Робърт погледна снимката, но тъгата в очите на Джо го издаде. Детективът вече се досещаше за чувствата му към Виктория Бейкър.

— Трябваше да дойде на работа на дванайсети, но не се появи. Това изобщо не е в неин стил. Тя е много отговорен човек, голям професионалист, никога не е излизала в болнични, не си е вземала отпуск, винаги идва навреме.

— Хубаво, но защо вие, а не някой от близките й, съпруг или приятел?

— Вики не е омъжена и няма връзка с мъж в момента. Близките й са в Канада. Точно при тях щеше да ходи. Иначе живее в малък апартамент на няколко километра оттук.

— Близките й не ви ли се обадиха? — попита Робърт. — Ако са я очаквали и не се е появила, сигурно са се разтревожили.

Джо го погледна нервно:

— Не знаеха, че ще ходи. Искаше да ги изненада. Какво искате да кажете с „не се е появила“?

— Проверихме авиолиниите. Изобщо не се е качила на самолета.

— Господи! — Джо прокара пръсти през косата си. — И през цялото време никой не я е виждал?

— Казахте, че е трябвало да се върне на работа на дванайсети този месец, но сте подали сигнала едва преди два дни, на седемнайсети. Защо чакахте цели пет дни?

— На седемнайсети се прибрах от Европа. Бях на състезание по културизъм.

— Кога заминахте за Европа? — попита Карлос.

— В края на миналия месец… на двайсет и девети. — Джо погледна треперещите си ръце. — Трябваше да се опитам да се свържа с нея, докато бях в Европа. За последно говорихме в деня, когато трябваше да замине за Канада.

— Защо ще й се обаждате? Тя е просто една служителка, нали? — опита се да го провокира Робърт.

Джо се смути. Опита да се усмихне, но не успя.

Робърт се приближи със стола и се наведе напред, като опря лактите си върху бюрото.

— Хайде, Джо, изплюйте камъчето. Не е била просто служителка, нали?

Мълчание.

— Вижте, господин Боуман, ние не сме нравствена полиция. Няма да ви разпитваме за брака ви. С Виктория Бейкър може да се е случило нещо много лошо и ние се опитваме да помогнем. За целта обаче имаме нужда от вашето съдействие. Всичко, което ни кажете, ще си остане между нас. Ако имате някакви чувства към нея, моля ви, помогнете ни.

Робърт се усмихна насърчително. Джо се поколеба за момент, като гледаше снимката на жена си.

— Обичаме се — измънка накрая.

Робърт остана мълчаливо втренчен в него.

— Мислехме да се преместим да живеем заедно.

Карлос се ококори изненадано:

— Ами бракът ви?

Джо разтърка очите си с дясната си ръка, преди да отговори:

— Бракът ми се разпадна още преди години. — Погледна снимката на бюрото. — Любовта я няма… вече няма за какво да си говорим… превърнали сме се в двама непознати. Преди година се опитахме да съберем парчетата, но вече няма какво да се събира.

В гласа му звучеше тъга.

— Кога започнахте да се виждате С Вики?

— Преди около осем месеца. Тя беше толкова заразително щастлива… караше ме отново да чувствам, че живея. Затова преди два месеца реших да поискам развод от жена си и да направя това, което ми носи щастие — да живея с Вики.

— Вики — знаеше ли? Разказахте ли й за плановете си?

— Да. Затова отиде в Канада — отвърна Джо.

Робърт го изгледа неразбиращо.

— Искаше да каже на родителите си, че ще се премести да живее с мен. Искаше благословията им.

Недоумението на Робърт не намаля.

— Вики е от много традиционно семейство — обясни Джо. — Искаше да ме одобрят.

— Да одобрят идеята дъщеря им да се премести да живее с женен мъж? — намеси се Карлос заинтригуван.

— Не — побърза да отговори Робърт. — Да одобрят идеята дъщеря им да се премести да живее с афроамериканец.

— Чернокож — поправи го Джо. — Ние обичаме да ни наричат чернокожи. Точно такива сме, черни, и това не е обидна дума. Тези бюрократични евфемизми са пълна глупост, но вие сте прав. Близките на Вики, меко казано, не одобряваха връзката ни.

— И докато бяхте в Европа, не сте й се обаждали, така ли?

— Не… а трябваше…

— Защо не се чувахте?

— Тя така поиска. Каза, че й е нужно време, за да ги накара да приемат идеята. Знаех, че трябва да се прибере на дванайсети, затова се опитах да се свържа с нея, но не отговаряше. Докато бях в Европа, нямаше какво да направя. След като се прибрах и не можах да я открия, се уплаших и се обадих в полицията.

— Казахте, че живеела само на няколко километра оттук.

— Да, на Крофт Авеню.

— Имате ли ключ от апартамента й?

— Не, нямам — отговори Джо, като избягваше да гледа Робърт в очите. — Но вашите колеги вече ме питаха за това.

— Имате предвид от отдел „Изчезнали лица“?

— Да.

— Ние не сме от „Изчезнали лица“. Ние сме от „Убийства“.

Джо го изгледа втрещено:

— „Убийства“?

Робърт не си даде труд да обяснява. Извади копие от скицата, направена по описанието на Изабела, с двайсетте различни варианта и ги постави на бюрото.

— Виждали ли сте този човек?

Джо взе скиците с треперещи ръце и ги разгледа внимателно.

— Не, не си спомням да съм го виждал. Какво общо има с изчезването на Вики? Защо от отдел „Убийства“ идват да ме разпитват?

— Може да има връзка с едно разследване, което водим — обясни Карлос.

— Мислите ли, че може да е убита? — Гласът на Джо прозвуча прегракнало от страх.

— Още не знаем.

— Боже! Кой би направил нещо лошо на Вики? Тя е най-добрият човек, който съм виждал.

— Да не правим прибързани изводи, господин Боуман — опита се да го успокои Робърт. Отново посочи скиците. — Значи сте сигурен, че не сте виждали този човек в залата, така ли?

— Ако е идвал в залата, трябва да попитате момичетата от рецепцията.

— Ще ги попитаме. Трябва ни също адресът на Вики.

Джо мълчаливо го написа на едно листче и го даде на Робърт.

— С Вики ходехте ли по барове, нощни клубове, други такива места?

Джо го погледна смутено:

— Не, никога. Заради моето положение не афиширахме връзката си.

Робърт кимна.

— Тя обичаше ли да ходи сама или с приятели на такива места?

— Доколкото знам, не — колебливо отговори Джо.

— Знаете ли дали е участвала в нестандартни събирания? — вметна Карлос.

Джо и Робърт го изгледаха недоумяващо. Никой от двамата не разбра точно какво има предвид под „нестандартни събирания“.

— Не разбирам какво имате предвид — каза Джо.

На Робърт също му стана интересно как партньорът му ще обясни мисълта си. Карлос реши, че ще е най-лесно да го каже направо:

— Участвала ли е в сексуални оргии, садо-мазо, фетишизъм… такива неща?

— Какъв е този въпрос?

— Въпрос, който може да помогне за разследването.

— Нима намеквате, че Вики е извратена? — възмути се Джо.

— Не, само питам дали си падаше по такива неща.

— Не, не си падаше.

Робърт реши да смени темата:

— Какво е финансовото й положение? Имам предвид, добре ли припечелва?

Джо го погледна с вид, сякаш искаше да каже: „Какво общо има това?“.

— Може ли да си позволи да си купува скъпи неща — опита се да обясни Робърт.

— Какви неща? Наркотици ли? — още по-смутено попита Джо.

— Не. Козметика — овлажнители за кожа, кремове, грим, нали се сещате, женски неща.

— Е, не е богата, особено по лосанджелиските стандарти, но бих казал, че припечелва достатъчно. Що се отнася до козметиката, способна е да изхарчи цяло състояние. Виждал съм я да плаща 300 долара за вечерен крем против бръчки „Антикартър“, а шишенцето беше колкото пакет дъвки.

Робърт изненадано вдигна вежди.

— И това не е всичко — продължи Джо. — 400 долара за швейцарски крем за очи, 150 долара за лак за нокти, да не говорим колко харчи за маникюр, педикюр, овлажнители, разкрасяване и SPA процедури. Може да гладува, но не може да живее без кремчетата и помадите си. Вики е много суетна. Може би малко прекалено.

— Има ли шкафче, където държи вещите си тук? — попита Робърт.

— Да. Всички от персонала имат шкафчета. Ние насърчаваме служителите си да тренират. Всички имаме шкафчета.

— Чудесно. Може ли да погледнем нейното?

— Ключалката не е електронна. Заключва се с четирицифрен код и само тя го знае.

— Сигурен съм, че има начин да се разбие кодът — вметна Карлос.

Джо се намръщи, явно се колебаеше дали е редно.

— Не трябва ли да имате съдебна заповед, за да ровите във вещите й?

— Опитваме се да я открием, не да я вкараме в затвора. Докато извадим заповед, ще ни трябват един-два дни, а това може да ни струва ценно време — отговори Робърт.

— Шкафчето е в женската съблекалня.

— Трябват ни само пет минути. Просто кажете на жените в съблекалнята да се облекат.

Настъпи кратко мълчание.

— Губим време — настоя Робърт.

— Добре — предаде се най-сетне Джо. — Изчакайте няколко минути. Ще кажа на момичетата да предупредят клиентките.

Робърт продължи да наблюдава Джо, докато той бързо говореше със служителката.

— Сигурен ли сте, че не сме се виждали досега? Наистина ми изглеждате познат — попита детективът, след като управителят на спортната зала остави телефона.

— Снимал съм се за няколко списания по културизъм. Аз съм професионален състезател. Вие също ми изглеждате в доста добра форма. Четете ли списания за фитнес?

Робърт щракна с пръсти:

— Да, веднъж или два пъти съм си купувал. Може би там съм ви виждал.

Джо се усмихна кисело.

Десет минути по-късно стояха пред шкафче номер 365 в женската съблекалня. Джо въведе резервния шестцифрен код, който позволяваше да се заобиколи оригиналната комбинация на Вики. Лампичката на ключалката светна зелено и вратичката се отвори. Карлос бе донесъл гумени ръкавици от колата и Робърт се зае да претърси съдържанието на шкафчето.

Нямаше много вещи. Чифт маратонки, два чифта чорапи, шорти, горнище и чифт ръкавици за вдигане на тежести. На горната полица намери каквото търсеше. Дезодорант и четка за коса. Взе ги и ги прибра в отделни найлонови пликчета.

Джо наблюдаваше и недоумяваше защо само тези два предмета заинтересуваха детектива.