Хамелеонът се завръща

11.

Робърт успя да подремне на пресекулки през нощта, но повече не му се удаде. В пет и половина вече беше буден, чувстваше се премазан. Очите му смъдяха, устата му бе пресъхнала, главоболието, което щеше да го измъчва през целия ден, вече напомняше за себе си — всички последствия от недоспиването. Той си сипа чаша силно кафе и се поколеба дали да не добави и малко уиски, но от това вероятно щеше да му стане още по-зле. В шест и половина беше облечен и се канеше да тръгва, когато телефонът му иззвъня.

— Детектив Хънтър на телефона.

— Робърт, Карлос се обажда.

— Новобранец, престани да ми звъниш в този нечовешки час сутрин. Ти не спиш ли?

— Обикновено спя, но тази нощ ми беше трудно.

— На мене ли го казваш? Добре, какво става?

— Току-що говорих с доктор Уинстън.

Робърт бързо погледна часовника си.

— Толкова рано? И него ли вдигна от леглото?

— Не, будувал е почти цяла нощ. Както и да е… каза, че криминалистите също не са открили нищо в къщата.

Робърт потърка брадичката си.

— Очаквах го — измърмори разочаровано.

— Каза също, че иска да ни покаже нещо важно.

— Винаги се намира нещо такова. В момента в моргата ли е?

— Да.

— Добре, ще се видим там. След половин час.

— Дадено, до скоро.

Окръжната патоанатомична лаборатория се намира на Мишън Роуд в северната част на града. Това е една от най-натоварените морги в Съединените щати и получава до сто тела на ден.

Робърт спря пред главната постройка и срещна Карлос на входа. За десет години като детектив беше видял доста трупове, но все още се изнервяше, когато влезеше в моргата. Вътре миришеше на болница, но малко по-различно. Имаше нещо, което пареше ноздрите ти и дразнеше гърлото.

Аутопсията на вчерашната жертва бе извършена в малко помещение в подземието. Доктор Уинстън бе работил и в разследването на Ангела на смъртта, затова, ако имаше някой, който да разпознае стила на истинския убиец, това беше той.

— Защо слизаме в мазето? Секционните зали не са ли на първия етаж? — попита Карлос, когато стигнаха дъното на стълбището, водещо към празния и зловещ коридор на подземието.

— Това е същата секционна, която използвахме при разследването на Ангела на смъртта. Капитанът не иска да се вдига много шум. Проклетите журналисти имат платени информатори навсякъде и това място не прави изключение. Началникът помоли добрия доктор да държи нещата в тайна, поне в началото. Това означава, че никой не трябва да има достъп до трупа на жертвата, освен Уинстън и нас.

Когато стигнаха до стаята в края на тесния, добре осветен коридор, Робърт натисна едно копче на стената и се опули глупашки пред камерата над вратата. След малко от микрофона се чу гласът на доктор Уинстън:

— Сега ще ти отворя, Хънтър…

Чу се силно бръмчене, последва изщракване. Робърт бутна тежката метална врата и с Карлос влязоха.

В единия край имаше лъскава маса от неръждаема стомана с умивалник от лявата страна. Голям операционен прожектор над нея осветяваше цялата стая. До умивалника бе оставена табличка, която се използва за поставяне на вътрешните органи, когато патологът ги вади от тялото. Улеят за оттичане на течността бе оцветен в ръждивокафяво. Тук миризмата беше по-силна. Върху една странична масичка имаше грижливо подредени ръкавици и скалпели с различни размери и големина. Трупът на обезобразената жена беше проснат върху голямата маса.

— Влезте — покани ги лекарят.

Карлос погледна трупа и го побиха тръпки.

— Добре, какво имаш за нас? — попита Робърт тихо, сякаш се боеше да не я събуди.

— За съжаление не е много. — Доктор Уинстън си сложи чисти ръкавици. — Моите хора не намериха дори един отпечатък в къщата и имайки предвид с кого най-вероятно си имаме работа, това не ме изненадва.

— Да, Карлос ми каза. — Робърт въздъхна разочаровано. — Няма ли влакна или нещо друго, от което можем да започнем?

— Съжалявам, Хънтър, в къщата нямаше абсолютно нищо.

— Как е възможно? — възкликна Карлос. — Убиецът е измъчвал жената с часове в онази стая. Как може да не е оставил следа?

— Ти вече го каза, новобранец — обясни Робърт. — Мястото е уединено. Имал е неограничено време да я изтезава. След като е умряла, е разполагал с неограничено време да почисти цялата къща и да се увери, че не е оставил нищо. Времето е било на негова страна.

Доктор Уинстън кимна.

— Ами за нея? — Робърт направи знак с глава към трупа. — Какво можеш да ни кажеш за нея, докторе?

— Между двайсет и три и двайсет и пет годишна, много здрава. Поддържала се е. Телесната й мазнина е около 14,5 процента, ниска дори за спортист. Мускулният й тонус е висок, което означава, че вероятно редовно е тренирала. Няма следи от операции, дори сливиците и апендиксът й са непокътнати. Гърдите й са естествени. Кожата й е много гладка дори след мъртвешкото вкочаняване и открихме големи количества хумектанти, емолиенти и лубриканти.

— Какво? — намръщи се Карлос.

— Овлажнители за кожа — обясни Робърт.

— Е, какво, мазала се е с разни кремове. Повечето жени го правят.

— На мен ли го казваш? — изсмя се доктор Уинстън. — Жена ми харчи луди пари за мазила без никакъв ефект. Всичко е една голяма заблуда, мен ако питате. Особеното при нашата жертва е, че тестовете показаха много висококачествени препарати, с други думи, използвала е много скъпи кремове… точно както Триша. Затова предполагам, че е била доста богата.

— Защо? Защото е използвала скъпи овлажнители? — попита Карлос.

— Имаш ли представа колко струват?

Карлос вдигна вежди. Явно нямаше.

— Адски много, повярвай ми. Погледнете също ноктите на ръцете и на краката й.

Карл ос и Робърт погледнаха. Ноктите й изглеждаха добре поддържани.

— Трябваше да махна лака от тях, такава е процедурата — продължи патологът. — Изследванията отново показаха много качествен продукт. Съдейки по оформянето им и кожата около ноктите, маникюрът й също е много грижливо направен, а това не е никак евтино.

— Чакай да позная. Триша хвърля луди пари за маникюр и педикюр — пошегува се Робърт.

— И още как. Анализът на косата отново показа висококачествени продукти и съдейки по състоянието й, вероятно е ходила на фризьор поне веднъж месечно.

— Боядисана ли е? — поинтересува се Карлос.

— Не, естествено руса е. С каквото и да се е занимавала, външният й вид е бил много важен.

— Богат съпруг може би? — предположи Карлос.

— Няма венчална халка, нито следи, че някога е носила такава — бързо отхвърли този вариант патологът.

— Значи е изкарвала добри пари сама.

— Така изглежда.

— Изнасилена ли е? — попита Робърт.

— Не, няма следи от полов акт през последните четирийсет и осем часа. Няма и остатъци от лубрикант във вагината, което би означавало секс с предпазни средства. Убиецът не се е интересувал от сексуално удоволствие.

— Някакви особени белези?

— Нищо… няма татуировки, няма бенки, няма белези.

— Отпечатъци?

— Снощи ги дадох на началника ви, тъй че можете да ги видите, когато отидете в отдела, но и аз имам достъп до националната картотека за отпечатъци. Нейните ги няма там, а знаете каква е вероятността да установим самоличността й по зъбната картина. — Доктор Уинстън отиде при бюрото си и разрови няколко листчета. — Както очаквах, била е упоена. Намерих в стомаха й следи от гамахидроксибутират, известен повече като ГХБ.

— Да, чувал съм за това вещество — каза Карлос. — Новият наркотик на изнасилвачите.

— Е, не бих казал, че е нов. В малки дози се използва като наркотик, но при предозиране има ефекти, сходни с тези на рохипнола — обясни Робърт.

— Тоест на приспивателно?

— Да — намеси се доктор Уинстън. — Когато се събудиш, не си спомняш нищо.

— Можем ли да открием източника? — попита Карлос.

Робърт поклати глава:

— Съмнявам се. ГХБ се получава от органичен разтворител и препарат за почистване на канали, всеки може да си го направи вкъщи. Рецептата може да се намери в интернет.

— Всяко дете може да смеси ацетон с препарат за канали и да получи наркотик? — изненада се Карлос.

— Съвременните деца са много по-напред в сравнение с нас на тяхната възраст, детективе — отговори Уинстън и го потупа по рамото.

— Каква е причината за смъртта? — попита Робърт.

— Спиране на сърдечната, чернодробната й бъбречната дейност. Организмът й не е издържал повече. Комбинация от ужасната болка с обезводняване и глад. Ако не е била в такава добра физическа форма, вероятно е щяла да издържи само пет-шест часа.

— Колко е продължило?

— Между десет и шестнайсет часа. Умряла е между 20,00 в неделя и 1,00 часа в понеделник.

— Измъчвали са я шестнайсет часа? Боже Господи! — възкликна Карлос.

Настъпи кратко мълчание. След малко доктор Уинстън продължи:

— Анализирахме и въжето, с което беше завързана за стълбовете.

— И какво?

— Нищо особено. Обикновено найлоново въже. Може да се купи във всяка железария.

— Ами огледалото? Изглеждаше ново. Открихте ли нещо за него?

— Не много. Открихме много стари следи от лепило за монтиране на огледала.

— Какво означава това? — попита Карлос.

— Че убиецът не го е купил. Взел го е отнякъде. Съмнявам се, че някой ще тръгне да подава сигнал в полицията за откраднато огледало, затова едва ли ще открием източника му — обясни Робърт.

— Ами оцетът в буркана?

— Най-обикновен оцет, който се продава в супермаркетите.

— С други думи, нямаме абсолютно нищо — заключи Робърт мрачно.

— О, имаме. Но няма да ти хареса… Елате да ви покажа.

Доктор Уинстън отиде в другия край на помещението, където върху малко бюро имаше разпръснати няколко снимки. Робърт и Карлос го последваха.

— Това е белегът от врата на жертвата. — Патологът посочи най-лявата снимка. — Другите са от разследването на Ангела на смъртта. Белезите много си приличат. Мога да твърдя с голяма сигурност, че са направени от един и същи човек, може би дори с един и същи остър предмет.

Последната надежда на Робърт, че може би си имат работа с имитатор, се изпари. Снимките извикаха в съзнанието му ураган от спомени. Това беше първият път, когато Карлос виждаше веществени доказателства по случая „Ангел на смъртта“. Той също се увери в очевидната прилика на белезите.

— Какво ще ни кажеш за одирането на лицето й? — попита младият детектив.

— Очевидно е, че убиецът има хирургически познания. Кожата е отстранена с изключителна точност, съединителната тъкан отдолу е непокътната, фантастично изпълнение. Сигурно е продължило доста време. Не бих се изненадал, ако убиецът е хирург. Това обаче вече ни беше известно за Ангела на смъртта.

— В какъв смисъл? — не разбра Карлос.

— Ангела на смъртта отстраняваше някаква част от всяка от жертвите си — око, пръст, ухо, нещо като ловни трофеи — обясни Робърт. — Това беше част от стила му, заедно със символа на врата и събличането на жертвата. Според доктора тези трофеи винаги бяха отделени с хирургическа точност и това е ставало, докато жертвата е била жива.

— Убиецът явно се е усъвършенствал — заключи Уинстън.

— Защо му е да взема част от тялото на жертвата? — попита Карлос.

— За да му напомня за убийството — отговори Робърт. — Това е много характерно за серийните убийци. Те отдават голямо значение на хората, които са убили. В повечето случаи чувстват някаква духовна връзка с жертвата. Някои предпочитат да вземат дрехи, обикновено бельо. Други — части от тялото. Това обикновено са най-жестоките убийци.

— Стига бе — измърмори Карлос, като огледа снимките. — Предполагам, че при предишното разследване сте проверили за вероятни извършители лекари.

— Лекари, студенти по медицина, фелдшери и така нататък, и така нататък. Не открихме нищо — отговори Робърт.

Карл ос се върна при трупа.

— Каза, че няма бенки, няма татуировки. Има ли нещо, по което можем да установим самоличността й?

— Можем да пробваме по лицето.

Карл ос погледна мрачно анатома:

— Това шега ли беше?

— Живеем в двайсет и първи век, детективе. — По устните на лекаря се изписа лека усмивка. — Съвременните компютри правят чудеса. Колегите вече работят по случая и съвсем скоро ще имаме компютърна възстановка на лицето й. С малко късмет, ще можете да я вземете, когато си тръгвате.

— Съдейки по грижите, които е полагала за външния си вид, предполагам, че е била манекенка или прохождаща актриса — предположи Робърт.

— Или елитна проститутка, може би дори порно актриса. Те изкарват луди пари — добави Карлос.

— Откъде знаеш? — попита малко подозрително Робърт.

— Ами… така се говори.

— Охо, така ли?

За известно време двамата детективи останаха мълчаливо загледани в тялото пред тях. Трупът изглеждаше променен. Кожата приличаше на гума, беше по-бледа, лицето бе като маска — като на актриса, гримирана за роля във филм на ужасите. Неподправено олицетворение на злото.

— Най-добре да отидем да видим тази компютърна възстановка, за която приказваш. Или имаш да ни покажеш още нещо, докторе?

— Не, Хънтър. За съжаление не мога да ви кажа нищо повече.

— Тук ли ще я държиш?

— Както помоли вашият шеф… да, тук имаме хладилна камера. Да се надяваме само, че няма да има други тела.

Карлос и Робърт излязоха от секционната и се качиха в компютърната лаборатория. Мълчаха. За Карлос кошмарът тепърва започваше. За Робърт беше най-лошият възможен — повтарящ се кошмар.