Хамелеонът се завръща

7.

— Какво е това? Какво видя? — попита Карлос, като се приближи към партньора си.

Робърт стоеше като втрещен и с широко отворени очи гледаше нещо, изрязано върху кожата на жената — нещо, което никога нямаше да забрави.

Карлос мина на пръсти зад него и погледна над рамото му, но макар че успя да огледа по-добре врата на жертвата, това не разсея недоумението му. Изрязаният в кожата символ не му говореше нищо.

— Какво означава това? — попита, като се надяваше някой да му обясни.

Мълчание.

Карлос се приближи още. Символът приличаше на два свързани кръста: единият изправен, другият — обърнат. Не виждаше никакъв смисъл в тях.

— Това някаква извратена шега ли е, капитане? — най-сетне заговори Робърт, сякаш излизаше от транс.

— Извратено е, но не е шега.

— Някой няма ли да ми обясни какво става? — нетърпеливо изръмжа Карлос.

— Мамка му! — изруга Робърт и пусна косата, която отново падна върху раменете на трупа.

— Ехо! — извика Карлос и размаха ръка пред очите на партньора си. — Не си спомням да съм си слагал шапка-невидимка тази сутрин. Някой няма ли да ми обясни какво става?

Робърт имаше чувството, че в стаята изведнъж е станало по-мрачно, по-задушно. Главоболието, което цепеше главата му, блокираше мислите му. Той разтърка възпалените си очи, сякаш се надяваше всичко да е просто лош сън.

— По-добре разкажи на партньора си какво става, Хънтър. — Думите на капитан Болтър го върнаха грубо към действителността.

— Благодаря — каза Карлос, облекчен, че най-после някой е на негова страна.

Робърт все още не обръщаше внимание на партньора си.

— Нали знаеш какво означава това, капитане?

— Да, представям си.

Робърт прокара пръсти през косата си.

— Медиите ще пощуреят, когато научат.

— Медиите няма да разберат нищо. Аз ще се погрижа за това — увери го капитанът. — Но ти все пак проучи дали случаят наистина е такъв.

— Какъв е случаят? — изкрещя Карлос.

Доктор Уинстън се намеси:

— Слушайте, каквото и да се налага да правите, не можете ли да го правите навън? Момчетата трябва най-после да започнат огледа. Да не губим повече време.

— Колко ще им трябва, за да приключат? — попита Робърт. — Кога ще имаме някаква информация?

— Не знам точно, но като съдя по размерите на къщата, ще им трябва поне един ден, а може да се проточи и през нощта.

Робърт добре познаваше процедурата. Не му оставаше друго, освен да чака.

— Като излизаш, кажи на момчетата от лабораторията да дойдат — заръча лекарят и се приближи до трупа.

— Да, добре — отвърна Робърт и кимна на Карлос, който все още гледаше като объркано дете.

— Никой нищо не ми казва — запротестира младежът.

— Хайде, ако ме закараш до нас, ще ти разкажа всичко по пътя.

Робърт погледна още веднъж обезобразеното тяло, завързано за дървените стълбове. Трудно беше да си представиш, че само преди няколко дни това е било жива жена. Той отвори вратата и излезе. Карлос го последва. Навън, докато вървяха към колата, Робърт все още изглеждаше притеснен.

— Къде е твоята кола? — попита Карлос, докато отваряше вратата на хондата си.

— Какво? — Робърт все още не беше събрал мислите си.

— Колата ти? Къде е?

— О! В Санта Моника.

— Санта Моника! По дяволите, това е на другия край на града.

— Имаш ли по-полезна работа?

— Вече не — отвърна Карлос, като го погледна глуповато. — Къде точно си я оставил?

— Знаеш ли бар „Хайдаут“?

— Да, знам го. Какво, по дяволите, си правил там?

— Не си спомням.

— Оттук до Санта Моника ще ни отнеме около два часа. Поне ще имаме време да поговорим.

— Два часа ли? — изненада се Робърт. — Какво имаш под тоя капак? Двигател на мотопед?

— Забеляза ли изораните пътища, докато идваше насам? Това е нова кола. Нямам намерение да си разбивам амортисьорите, затова, докато не излезем от този лунен пейзаж, ще караме мнооого бавно.

— Както кажеш.

Робърт седна и си сложи колана. Огледа се. Сякаш бе попаднал в автомобила на човек, страдащ от мания за чистота. Вътре беше безупречно. Без пликчета от чипс на пода, без следи от разлято кафе по тапицерията, без мазни петна от понички — нищо такова.

— По дяволите, новобранец, да не би да чистиш това нещо всеки ден?

— Обичам колата ми да е чиста. Не е ли по-добре, отколкото да се возиш в кочина?

— Каква е тази миризма? Прилича на… „тути фрути“.

— Нарича се „освежител за коли“. Можеш и ти да го пробваш в своята стара таратайка.

— Хей, нищо ми няма на колата. Може да е стара, но е здрава като танк. Не е като евтините вносни боклуци.

— Тази кола изобщо не е евтина.

— Аха, ясно. Добре де, впечатлен съм. Обичаш ли да чистиш и къщи? В Бевърли Хилс има голямо търсене за такива хора, ако решиш да напуснеш полицията.

Карлос се престори, че не е чул забележката, запали двигателя и заобиколи няколкото полицейски коли, които все още бяха спрени пред старата постройка. Полагаше огромни усилия да избягва гъстите храсти покрай черния път и ругаеше всеки път, когато чуеше стържене на клони по ламарините. Караше бавно през дупките и докато излязоха на главното шосе, двамата мълчаха. Робърт беше карал много пъти по Литъл Таджунга Каниън Роуд. Ако търсиш отмора, пътят е удивителен, със смайващи гледки.

— Добре, слушам те внимателно — наруши тишината Карлос. — Стига мистерии. Какво, по дяволите, означава този странен символ, надраскан на врата на жертвата? Ако се съди по реакцията ти, явно си го виждал вече.

Робърт затърси подходящи думи за старите образи, които изведнъж се бяха съживили в съзнанието му. Сега трябваше да въвлече Карлос в един кошмар — кошмар, който се опитваше да забрави.

— Чувал ли си за Ангела на смъртта?

Карлос вдигна вежди и погледна изпитателно партньора си.

— Шегуваш ли се?

Робърт поклати глава.

— Да, разбира се, че съм чувал. Всеки в Лос Анджелис е чувал за Ангела на смъртта. По дяволите, всеки в Съединените щати е чувал за него. Всъщност доста внимателно съм следил случая. Защо?

— Какво знаеш за него? Какво знаеш за случая?

— Да се изфукаш ли искаш? — попита младежът, като се усмихна, сякаш очакваше очевидния отговор. Но не го получи. — Сериозно ли говориш? Искаш да ти кажа какво знам за случая?

— Точно така.

— Добре. Това е може би най-важното ти разследване. Седем ужасни убийства, извършени за около две години. От някакъв луд, религиозен фанатик. С партньора си сте го хванали преди около година и половина. Заловен е, докато карал из Лос Анджелис. В колата имало цял куп улики, вещи на жертвите и така нататък. Разпитът е бил сравнително кратък, признал е всичко, нали така?

— Откъде знаеш за разпита?

— Не забравяй, че съм ченге. Имам вътрешна информация. Както и да е. Преди година е бил осъден на смърт чрез инжекция. Най-бързо изпълнената смъртна присъда в историята. Дори президентът се е намесил. Медиите само за това говореха.

Робърт изгледа изпитателно партньора си. Карлос знаеше за случая от онова, което беше чул по медиите.

— Само това ли знаеш? Знаеш ли защо го нарекоха Ангела на смъртта?

Сега Карлос изгледа партньора си.

— Пил ли си?

— През последните няколко часа — не — отвърна Робърт, като машинално погледна часовника си.

— Да, всички знаят защо. Както казах, той беше религиозен фанатик. Въобразявал си, че има мисия да избави света от грешниците или нещо подобно. Проститутки, наркомани — хора, които вътрешните гласове в болния му мозък са му казвали да убива. Медиите го нарекоха Ангела на смъртта, защото жигосвал лявата ръка на жертвите си с белег във формата на разпятие.

Робърт замълча.

— Я чакай! Мислиш, че сега си имаме работа с имитатор, така ли? Този кръст на врата на жертвата. Като се замисля, наистина прилича на разпятие.

Робърт не отговори. Мълчанието се проточи няколко минути. Излязоха на Саут Кениън Роуд, луксозен квартал в Санта Кларита. Покрай пътя се заредиха големи къщи с грижливо поддържани дворове. Робърт се радваше, че отново е в цивилизацията. Движението бе станало по-натоварено — хората вече отиваха на работа. Елегантни мъже и жени със скъпи костюми излизаха от къщите си за поредния ден в офиса. Първите слънчеви лъчи тъкмо бяха осветили небето, очертаваше се горещ ден.

— Като заговорихме за Ангела на смъртта, може ли един въпрос? — попита Карлос.

— Да, казвай.

— Според слуховете с партньора ти сте смятали, че човекът, когото сте хванали, не е истинският убиец. Въпреки уликите и самопризнанията. Вярно ли е?

Полузабравени сцени от единствения му разпит с така наречения Ангел на смъртта изплуваха в съзнанието на Робърт.

Щрак…

— Сряда, 15 февруари, 10:30 часа. Детектив Робърт Хънтър започва разпит на Майк Фарлоу относно случай 017632. Разпитваният се отказа от правото на адвокат.

Робърт говореше пред старомодния касетофон в една от осемте стаи за разпити на отдел „Грабежи и убийства“. Срещу него седеше трийсет и четири годишен мъж с масивна долна челюст, изпъкнала брадичка, покрита с тридневна брада, и тъмни очи, студени като бучки лед. Темето му бе пооплешивяло и малкото му останала черна коса беше рядка и заресана назад. Държеше ръцете си, стегнати с белезници, с дланите надолу върху металната маса.

— Сигурен ли си, че не искаш адвокат?

— Моят Бог е моят пастир.

— Добре. Казваш се Майк Фарлоу, така ли е?

Арестантът вдигна очи от белезниците си и погледна Робърт право в очите.

— Да.

— Настоящият ти адрес е Сандовал Стрийт номер 5 в Санта Феликс. Вярно ли е?

Майк изглеждаше твърде спокоен за човек, който очаква обвинение за няколко убийства.

— Да, там живеех.

— Живееше?

— Сега ще живея в затвора, нали така, детективе? Поне за известно време.

Гласът на арестанта беше монотонен и спокоен.

— Искаш ли да отидеш в затвора?

Мълчание.

Робърт беше най-опитният специалист по разпити в своя отдел. Познанията по психология му помагаха да изтръгне ценна информация от заподозрените, понякога дори самопризнания. Умееше да чете по жестовете и мимиките като по книга. Капитан Болтър искаше да узнае всичко, което можеше да се намери за Майк Фарлоу — Робърт Хънтър беше тайното му оръжие.

— Спомняш ли си къде си бил в нощта на 15 декември миналата година?

Това беше датата преди откриването на последната жертва на Ангела на смъртта.

Майк продължаваше да го гледа втренчено в очите.

— Да, спомням си…

Робърт почака няколко секунди за останалата част от отговора, но тя не дойде. Винаги така ставаше.

— И къде беше?

— Бях на работа.

— Какво работиш?

— Почиствам града.

— Боклукчия ли си?

— Да. Но работя също за нашия Господ Исус Христос.

— Какво правиш за него?

— Почиствам града — спокойно повтори арестантът. — Премахвам разни боклуци. Грешници.

Робърт почувства как капитан Болтър се размърда на стола в стаичката за наблюдение от другата страна на огледалната преграда.

Потърка врата си.

— Добре, кажи сега… — разгърна той няколко листа пред себе си — … за 22 септември. Спомняш ли си къде си бил тази нощ?

В стаичката за наблюдение Скот се намръщи озадачено:

— 22 септември ли? Какво, по дяволите, е станало тогава? На тази дата нямаме жертва. Какво прави тоя Робърт?

Седемте дати на убийствата бяха запечатани в мозъка на Скот и той беше сигурен, че Робърт също ги знае наизуст. Нямаше нужда да проверява записките си.

— Остави го да си върши работата. Той знае какво прави — успокои го доктор Мартин, съдебният психолог, който също наблюдаваше разпита.

— Същото. Правех абсолютно същото нещо — убедително отговори Майк. Отговорът му изненада всички в стаичката за наблюдение.

— Какво? — измърмори Скот. — Жертва, за която не знаем?

Капитан Болтър само сви рамене.

Робърт внимателно наблюдаваше реакциите на Майк Фарлоу, опитваше се да предугади мислите му, да чете по изражението му. Според учебниците по психология трябва да се следи движението на очите. Ако разпитваният ги наведе надолу или ги премести наляво, това означава, че се опитва да задейства визуално-конструктивната зона на мозъчната кора, да създаде в съзнанието си образи, които допреди не са съществували — ясен признак, че лъже. Ако погледне нагоре или надясно, значи търси в паметта си вече запомнени образи и може би казва истината. Очите на Фарлоу не помръдваха, бяха неподвижни като на мъртвец.

— Кажи сега за предметите, които намерихме в колата ти. Откъде ги имаш? — попита Робърт.

Имаше предвид паспорта, шофьорската книжка и социално-осигурителната карта, открити в хартиен плик под резервната гума на ръждясалия „Олдсмобил Крузър“. Всеки от документите принадлежеше на различна жертва. В багажника полицията беше намерила парцали, напоени със засъхнала кръв. ДНК пробите съвпадаха с ДНК-то на жертвите.

— Взех ги от грешниците.

— Грешниците ли?

— Да… не се прави на наивен, детективе. Знаеш какво имам предвид.

— Може би не знам. Защо не ми обясниш?

— Знаеш, че светът не е създаден, за да бъде такъв. — За първи път в гласа на Майк прозвуча някаква емоция: гняв. — Всяка секунда от всеки Божи ден се извършва грях. Всяка секунда ние потъпкваме законите, които са ни дадени от висшата сила. Светът не може да продължава да живее така, без уважение към нашия Бог, без уважение към волята Му. Някой трябва да ги накаже.

— И този някой си ти, така ли?

Мълчание.

— За мен всички тези жертви са нормални хора, не са големи грешници.

— Защото очите ти са залепени, детективе. Толкова си заслепен от боклука в този град, че вече не виждаш реалността. Всичките сте слепи. Проститутка, която продава тялото си и сее зараза из града. — Робърт знаеше, че става дума за втората жертва. — Адвокат, чиято единствена цел в живота е да защитава наркопласьори, за да може да финансира порочния си начин на живот. Човек без морал. — Това беше петата жертва. — Висша държавна служителка, готова да преспи с всекиго, за да получи по-висок пост. — Шестата жертва. — Те трябваше да си платят. Трябваше да научат, че не могат да потъпкват безнаказано Божиите закони. Трябваше да им се даде урок.

— Това ли правеше ти?

— Да… аз служех на Господ.

Гневът бе изчезнал. Гласът на арестанта звучеше безгрижно, като детски смях.

— Психопат! — възкликна Скот в стаичката за наблюдение.

Робърт си сипа чаша студена вода от алуминиевата кана на масата.

— Искаш ли вода?

— Не, благодаря, детективе.

— Нещо друго… кафе, цигара?

Арестантът поклати глава.

Робърт все още не можеше да разчете Майк Фарлоу. Нямаше колебания в тона му, нямаше резки движения, нямаше промяна в изражението. Очите му бяха мъртвешки неподвижни, лишени от емоция. Ръцете му не помръдваха. По челото и дланите му не избиваше пот. Трябваше още време.

— Вярваш ли в Бог, детективе? — спокойно попита Майк. — Молиш ли се за прошка на греховете си?

— Да, вярвам в Бог. Онова, в което не вярвам, е убийството — също толкова спокойно отговори Робърт.

Майк се вгледа в него, сякаш си бяха разменили ролите, сякаш той се опитваше да чете мислите на детектива. Робърт се канеше да зададе следващия въпрос, но арестантът го изпревари:

— Детективе, защо не прескочим глупостите и не говорим за основното? Попитай ме за онова, за което си дошъл да ме питаш. Попитай ме и ще ти отговоря.

— И какво е то? За какво съм дошъл да те питам?

— Искаш да разбереш дали аз съм извършил тези убийства. Искаш да разбереш дали аз съм този, когото наричат Ангела на смъртта.

— Ти ли си?

Майк за първи път отмести погледа си от Робърт. Втренчи се в огледалната стена в единия край на стаята. Знаеше какво става от другата й страна. Нетърпението в стаичката за наблюдение ставаше взривоопасно. Капитан Болтър можеше да се закълне, че Майк гледа право към него.

— Не съм избрал аз това име, медиите го измислиха. — Арестантът отново погледна Робърт. — Но да, аз избавих душите им от греховния им живот.

— Проклет да съм… имаме самопризнание. — Капитан Болтър не успя да скрие възбудата си.

— По дяволите, да! И на Робърт му бяха достатъчни само десет минути, за да го получи. Това е моето момче — усмихна се Скот.

— Ако ти си Ангела на смъртта, значи сам си си избрал името — продължи Робърт. — Ти жигосваше жертвите си. Сам си избрал символа си.

— Те трябваше да се покаят. Символът на Бог освободи душите им.

— Да, но ти не си Бог. Нямаш право да освобождаваш никого. „Не убивай“, не е ли това една от Неговите заповеди? Това, че си убил тези хора, не е ли грях?

— Не е грях, ако е извършено в името на Бог. Аз вършех Неговото дело.

— Защо? Да не би Бог да е бил в отпуск? От къде на къде ще убиваш от Негово име? Бог не е ли същество, което винаги прощава?

Майк се усмихна за първи път, показвайки пожълтелите си от цигарен дим зъби. От него лъхаше нещо зловещо, почти нечовешко.

— Тръпки ме побиват от този тип. Защо не прекратим разпита, нали вече призна. Имаме самопризнания, всичко е ясно — раздразнено измърмори Скот.

— Още не, да изчакаме няколко минути — каза доктор Мартин.

— Все ми е едно… Аз се махам. Чух достатъчно.

Скот отвори вратата и излезе в тесния коридор.

Робърт взе лист хартия, написа нещо на него и го показа на Майк.

— Знаеш ли какво е това?

Майк погледна листчето. Остана загледан в него за няколко секунди. По движението на очите и едва забележимото смръщване Робърт разбра, че той няма никаква представа какво означава символът. Майк не каза нищо.

— Добре, още един въпрос…

— Не, достатъчно — прекъсна го Майк. — Вече знаеш какво съм сторил, детективе. Видял си резултата от действията ми. Чу, каквото искаше да чуеш. Няма нужда от повече въпроси. Казах, каквото имах да кажа.

Майк затвори очи, сключи пръстите на двете си ръце и зашепна молитва…

— Да, така е. Никога не съм смятал, че той е убиецът.

Робърт най-сетне се отърси от спомените и отговори на въпроса на Карлос.

Макар че бе едва шест сутринта, навън вече беше топло. Робърт натисна копчето на вратата си и стъклото се спусна плавно. Пейзажът се беше сменил — от луксозните домове в Санта Кларита до шумната магистрала за Сан Диего.

— Да включа ли климатика? — попита. Карлос и забърника нещо по таблото.

Старият буик на Робърт не притежаваше екстрите на новите коли. Нямаше климатик, шибедах, електрически стъкла и огледала, но беше буик, чист американски мускул, както обичаше да го нарича Робърт.

— Не. Предпочитам естествено замърсения лосанджелиски въздух. Нищо не може да се сравнява с него.

— Защо мислиш, че не сте хванали правилния човек? При толкова улики в колата и самопризнанията му? Какво още ти трябваше? — попита Карлос, връщайки разговора към Ангела на смъртта.

Робърт наклони главата си към прозореца и остави вятъра да разроши косите му.

— Знаеш ли, че на никое от седемте местопрестъпления не бяха открити улики?

— Да, чух слухове за това, но си мислех, че просто сте държали информацията в тайна.

— Вярно е. Със Скот преровихме всеки милиметър на всяко от местопрестъпленията, момчетата от лабораторията също се стараха, но не открихме нищо — нито един отпечатък, нито едно косъмче, нито едно влакънце… нищичко. Местопрестъпленията бяха стерилни. — Робърт замълча за секунда, за да се наслади отново на хладния полъх от прозореца. — В продължение на две години убиецът не допусна нито една грешка, не забрави нищо след себе си, не изпусна нищо. Беше като призрак. Нямахме нищо, никакви следи, никакви улики, никаква представа кой може да бъде. И изведнъж го залавяме с всички тези неща в колата. Не, се връзваше. Как може, може би най-предпазливият престъпник в историята изведнъж става най-небрежният?

— Как го заловихте?

— По анонимен сигнал няколко седмици след откриването на седмата жертва. Някой видял петна от кръв по колата му. Успял да запише номера и я откриха в един от крайните квартали на Лос Анджелис.

— На Майк Фарлоу ли беше?

— Да, а багажникът беше като торбата на Дядо Мраз за криминалистите.

Карлос се намръщи. Започваше да разбира логиката на партньора си.

— Да, но много престъпници са били заловени така. За превишена скорост или други дребни нарушения. Може на местопрестъплението да се е стараел, но, иначе да е бил небрежен.

— Не ми се вярва — поклати глава Робърт. — Освен това през целия разпит ме наричаше „детективе“.

— Какъв проблем има в това?

— Ангела на смъртта винаги ми се обаждаше по мобилния телефон и ми казваше къде е поредната му жертва. Така ги намирахме. Аз бях единственият, който контактуваше с него.

— Защо ти?

— Нямам представа, но винаги когато ми се обаждаше, използваше малкото ми име. Винаги ме наричаше „Робърт“, никога „детективе“. — Робърт замълча за момент. Сега щеше да съобщи истинската сензация на партньора си. — Основното обаче беше, когато го попитах за символа на разпятието, който беше жигосан върху ръцете на жертвите. В известен смисъл той потвърди, каза, че символът на Бог трябвало да освободи жертвите или нещо такова.

— Ами да, нали е бил религиозен фанатик. Какво искаш да кажеш?

— Показах му символа, използван от Ангела на смъртта, и той не го позна.

— Не е разпознал разпятието? — вдигна вежди Карлос.

— Ангела на смъртта не жигосваше разпятие върху лявата ръка на жертвите си. Това беше измислица, която пуснахме в медиите, за да избегнем появата на имитатори и хората, които търсят известност.

Карлос затаи дъх в очакване, побиха го тръпки.

— Ангела на смъртта издълбаваше странен символ, нещо като двоен кръст, един прав и един обърнат, върху врата на жертвите си. — Робърт посочи врата си. — Това беше истинският белег.

Думите му смаяха Карлос. Той си спомни сцената в старата дървена къща. Женското тяло. Одраното лице. Белегът на врата. Символът на Ангела на смъртта.

— Какво? Не може да бъде!

Карлос за момент отмести очи от улицата.

— Гледай пътя! — изкрещя Робърт.

За малко да минат на червено. Карлос отново погледна напред и натисна спирачките. Робърт полетя напред. Коланът го спря и го дръпна рязко към седалката. Главата му се фрасна в облегалката.

— Мамка му! Това отново възбуди главоболието ми. Много благодаря.

Робърт потърка слепоочията си с две ръце. Последното което интересуваше Карлос, беше главоболието на партньора му. Думите на Робърт още звучаха в ушите му.

— Какво искаш да кажеш? Че някой е разбрал за истинския символ на Ангела на смъртта и сега го използва?

— Съмнявам се. Само няколко души знаеха за него. Няколко души от отдела и доктор Уинстън. Пазехме информацията в дълбока тайна. Символът, който видяхме днес, е същият.

— Какво? Да не намекваш, че се е съживил или върнал по някакъв начин?

— Намеквам, че Майк Фарлоу не е бил истинският Ангел на смъртта, както винаги съм подозирал. Убиецът още е на свобода.

— Ама нали Фарлоу е признал? Защо, по дяволите, ще го прави, при положение че ще получи смъртоносна инжекция? — почти изкрещя Карлос.

— Може би е искал да се прочуе, не знам. Виж, не се съмнявам, че Майк Фарлоу беше превъртял, той наистина беше религиозен фанатик, но не този, когото търсехме.

— Ама тогава как, по дяволите, са се озовали всички улики в колата му?

— Не знам. Може би са били подхвърлени.

— Подхвърлени? Единственият, който е можел да ги подхвърли, е бил истинският убиец.

— Точно така.

— Добре, но защо сега? Защо е решил да се завърне сега?

— Това се опитвам да разбера.

Карлос се втренчи в партньора си. Трябваше му време, за да осмисли наученото. Това обясняваше реакцията на Робърт при вида на символа на врата на жената. Възможно ли беше Ангела на смъртта да не е бил заловен? Наистина ли все още беше на свобода? Нима бяха осъдили на смърт невинен човек? След залавянето на Майк Фарлоу убийствата бяха спрели, което изглеждаше като потвърждение, че истинският убиец е бил той.

Двамата полицаи седяха мълчаливо в спрялата кола. Робърт усещаше как партньорът му се опитва да осмисли наученото, как недоумява защо някой ще направи самопризнания за престъпление, което не е извършил.

— Ако това е истината, предполагам, че скоро ще научим — каза Робърт.

— Така ли? Защо мислиш така? Как ще научим?

— Ами първо, ако убиецът е същият, криминалистите няма да намерят нищо. Местопрестъплението ще бъде абсолютно чисто… Зелено.

— Какво?

— Светофарът. Светна зелено.

Карл ос включи на скорост и даде газ. До Санта Моника никой от двамата не проговори. Бар „Хайдаут“ се намираше точно до плажа, на Уест Чанъл Роуд. Морето беше буквално на другия тротоар и затова барът бе сред най-посещаваните вечерни заведения в Западния район. Карлос беше идвал само веднъж. Барът, украсен с морски сувенири, бе отделен от основното помещение със завеси. В салона имаше снимка от Санта Моника през двайсетте. Горният етаж гледаше към тераса, пълна с удобни столове и масички. Тук се събираха главно млади хора и Карлос се изненада, че Хънтър ходи по такива заведения.

Колата на Робърт беше на няколко метра от входа на бара. Карлос спря точно зад нея.

— Искам да направя още един оглед на къщата, след като момчетата от лабораторията си свършат работата — каза Робърт, като вадеше ключовете от джоба си. — Какво мислиш?

Карлос избягваше погледа му.

— Хей! Новобранец, добре, ли си?

— Всичко е наред — измърмори Карлос. — Да, идеята ти е добра.

Робърт слезе от лъскавата хонда и отвори вратата на стария, очукан буик. Когато запалваше двигателя, в ума му се въртеше само една мисъл:

„Не трябваше това да е първият му случай“.