Хамелеонът се завръща

33.

На другия ден Робърт и Карлос отидоха в къщата на Джордж Слейтър в Брентуд.

— Леле, добре изглежда — отбеляза Карлос, докато оглеждаше красивата сграда.

Дори по холивудските стандарти къщата бе впечатляваща. Намираше се в края на тясна алея, между големи дъбове, наскоро отърсили се от листата си, които бяха натрупани на неравни купчини. С орнаментите си и ослепително бялата фасада къщата изпъкваше сред другите скъпи имоти на улицата. От едната страна, в началото на красивата градина, имаше двоен гараж.

— Явно адвокатската професия си има някои предимства — отбеляза Робърт, след като спря колата си на алеята.

Минаха по павираната пътечка до ниското входно стълбище и натиснаха копчето за повикване на видеодомофона.

— Да — отговори някой след няколко секунди.

Двамата детективи показаха значките си пред малката камера на стената и се представиха.

— Изчакайте малко.

Гласът на жената беше тих, но Робърт долови леко треперене от много часове плач.

— Разбира се, госпожо.

Изчакаха търпеливо близо минута, преди да чуят шум от приближаващи се стъпки. Вратата се отвори и на прага се появи привлекателна жена със златисторуса коса, събрана в кок. Червилото й беше бледо, гримът й — съвсем лек, колкото да замаскира тъмните сенки под очите. Робърт оцени възрастта й на около трийсет и две години. Носеше лека черна шифонена рокля, която идеално подхождаше на тялото й. Изглеждаше съсипана от мъка.

— Здравейте!

Имаше впечатляващо присъствие, излъчваше някакво деликатно превъзходство. Позата й беше съвършена.

— Благодаря, че ни приехте, госпожо Слейтър. Надявам се, че времето не е много неподходящо.

Катрин се усмихна скромно и се отдръпна от вратата.

— Моля, заповядайте.

В къщата леко ухаеше на ароматни свещички, жасмин може би, но въздухът вътре беше хладен и стерилен. Стените бяха бели и Робърт забеляза по-светли квадрати, където са висели картини.

Тя ги покани в стая, която изглежда бе изпълнявала функцията на кабинет. Сега библиотеката беше празна, а диванът и креслата — покрити с големи бели платнища. Помещението беше ярко осветено, защото завесите, които доскоро бяха спирали слънчевите лъчи, бяха свалени. Навсякъде имаше кашони — обичайната декорация преди местене.

— Извинете ме за бъркотията — каза домакинята, като смъкна платнището от дивана и го струпа върху голямото бюро до прозореца. — Седнете.

Робърт и Карлос се настаниха на дивана, а Катрин седна на креслото срещу тях. Тя забеляза въпросителното изражение на Робърт и отговори, преди той да зададе въпроса си.

— Заминавам за Алабама. Ще остана у родителите си за известно време, докато реша какво да правя. Вече нямам работа тук. Дойдох в Лос Анджелис, за да може Джордж да започне работа в „Тейл и Джош“. Искате ли нещо за пиене? Кафе, чай?

— Не, благодаря. Така е добре.

Катрин се опита да се усмихне, но просто стисна устни и прошепна:

— Джордж обичаше да пие чаша чай следобед.

— От колко време живеете в Лос Анджелис, госпожо Слейтър?

— Преместихме се преди две години и половина. И моля ви, наричайте ме Катрин.

— И съпругът ви е започнал работа за „Тейл и Джош“ от самото начало?

— Да — леко кимна тя.

— Водеше ли нормален живот? Имам предвид посещаваше ли редовно спортни клубове, барове, нощни заведения?

— Джордж никога не е имал време за нищо. Само работеше. Оставаше до късно в кантората поне три пъти седмично, не ходеше на спортни клубове или на фитнес. Никога не е спортувал много. — Катрин се загледа през прозореца, но погледът й не беше фокусиран върху нищо. — Единственото му занимание в свободното време беше играта на покер във вторник вечер.

Очите й се напълниха със сълзи и тя посегна към кутия с кърпички на бюрото.

Робърт и Карлос се спогледаха напрегнато.

— Знаете ли с кого играеше покер? Дали с приятели от службата или…?

— Да, с други адвокати от кантората. Може би и с други хора, но не знам със сигурност.

— Познавахте ли се с тях?

— Да, познавах някои от адвокатите в „Тейл и Джош“.

— Имах предвид дали познавахте някои от покер партньорите на съпруга ви.

— Не съм присъствала на игрите им, ако това искате да кажете.

Робърт долови арогантност в гласа й.

— Знаете ли къде се събираха да играят? В клуб, в нечия къща?

— Джордж ми каза, че всяка седмица играят в различна къща. Редували се да домакинстват.

— Наистина ли? Ами у вас? Идвали ли са да играят у вас?

— Не. Никога не бих позволила.

— Защо? — изненада се Карлос.

Катрин още се бореше със сълзите. Изглеждаше полузамаяна и все още в шок.

— Аз съм християнка, детектив Хънтър, не одобрявам хазарта. Въпреки че Джордж се кълнеше, че не играят за пари, не бих допуснала да го правят в къщата ми.

— Не играели за пари ли?

— Не. Каза, че го правели за удоволствие. — Тя извади нова кърпичка и подсуши ъгълчетата на очите си. — От много години не беше играл за пари.

Карлос изненадано вдигна вежди:

— Играл ли е за пари преди?

— Отдавна, но престана, след като се запознахме. Аз го помолих.

— Казина?

Тя се поколеба за момент, сякаш се срамуваше от онова, което щеше да каже.

— Не, надбягвания с кучета… Хрътки.

Робърт преглътна трудно.

— Хрътки ли? Сигурна ли сте?

Изненадата в гласа му беше очевидна.

— Да, сигурна съм.

Карлос потрепери.

— Сигурна ли сте, че наистина се е отказал? Че наскоро не е залагал пак?

Катрин се стъписа от този въпрос.

— Да, сигурна съм. Той ми обеща. Защо ще нарушава обещанието си?

Звучеше абсолютно убедена.

— Може, вместо да ходи да играе покер, да е залагал по интернет — предположи Карлос, но веднага осъзна как е прозвучало обвинението му.

— Какво? От къде на къде ще прави такова нещо? — възмути се Катрин.

— Катрин… — Този път в гласа на Робърт прозвуча искрена загриженост. — Вчера прекарахме почти целия ден в „Тейл и Джош“. Разпитахме всички, които са познавали Джордж. От партньорите в кантората до куриера. Никой не е чувал за тези игри на покер във вторник вечер.

— Какво? Не може да не са чували, трябва…

Треперенето на гласа й ясно показваше колко е шокирана от това твърдение.

— Сещате ли се някакво име? На някого, който може да е бил част от компанията за покер?

— Не знам — отговори тя, като видимо потрепери.

— Според всички, с които говорих, никой не е играл покер със съпруга ви и никой не знае за такива вторнични събирания.

— Лъжат, сигурно лъжат. — Катрин закри лицето си с ръце, вече не можеше да сдържа сълзите си. Когато вдигна очи, гримът й беше размазан, и й придаваше зловещ вид. — Защо ще ме лъже?

— Както каза Карлос, може пак да е започнал да залага и да се е срамувал да ви каже.

— Не, сигурна съм, че не би го направил. Не е залагал. Това беше минало — не отстъпваше тя.

Робърт се почеса по главата. Неудобно му беше да зададе следващия си въпрос.

— Как вървяха отношенията ви с Джордж? Да не би да се е срещал с друга?

Шокът от този намек накара Катрин да се задави.

— Какво говорите? Че Джордж е имал любовница? Че ме е лъгал и е прекарвал вторничните вечери с друга жена?

— Съжалявам, но трябва да проверим всяка възможност, Катрин, а изневерите са често срещано явление в Ел Ей.

— Джордж не беше от Лос Анджелис. Той беше добър човек, добър съпруг. Уважаваше ме. Имахме щастлив брак. — Тя замълча и извади нова кърпичка, за да избърше сълзите си. — Защо ми причинявате това? Трябва да търсите изверга, който е убил съпруга ми, не да го обвинявате, че ми е изневерявал.

— Аз… много съжалявам. — Робърт се чувстваше ужасно заради това, което току-що беше казал. — Уверявам ви, че правим всичко, което е по силите ни.

— Дори повече… — добави Карлос.

Двамата замълчаха и се вгледаха в Катрин. Мъката й беше толкова заразителна, че стаята изглеждаше тясна и тъмна.

— Казаха ми, че са го убили, че някой му е причинил това, но как е възможно? — заговори тя с истеричен писклив глас. — Не са го застреляли, не са го убили с нож, а са го заразили със смъртоносен вирус. Кой убива по такъв начин? И защо?

Заплака. Закри лицето си с ръце, цялата се разтрепери.

Робърт искаше да й каже нещо, но нямаше как да я утеши. Как можеше да й обясни, че преследва този убиец от две години и още няма надежда да го хване?

— Страшно съжалявам.

Не се сети какво друго да каже.

— Катрин — намеси се Карлос. — Няма да се преструваме, че знаем отговора, но се заклевам, че няма да спрем, докато не заловим убиеца.

— Съжалявам, това ми дойде прекалено. Много го обичах — промълви тя между хлиповете.

— Разбираме и няма да ви отнемаме повече време. Само още един въпрос. — Робърт се приближи до нея. — Виждали ли сте някога този символ?

Показа й скица на двойния кръст.

Тя го погледна.

— Не… никога… Какво е това?

— Не е важно. Намерихме го в парка и се чудех дали не означава нещо за вас… или за Джордж. Слушайте, ако имате нужда от нещо или просто да си поговорите с някого, не се колебайте да ми се обадите.

Робърт й даде визитна картичка.

— Благодаря — прошепна Катрин.

— Няма нужда да ни изпращате.