Хамелеонът се завръща

26.

Робърт се обади на Карлос, докато пътуваше към Грифит Парк. Накара го да извика криминалистите и специалния отряд на полицията. Беше сигурен, че убиецът няма да бъде на местопрестъплението, но според правилата спецотрядът трябваше да обезопаси района преди огледа.

С площ над 1600 хектара Грифит Парк е най-големият природен парк в Съединените щати, разположен в границите на населено място. Обрасъл е с калифорнийски дъб, конски босилек и бодливи храсти и в него, на върха на Маунт Лий, се намира прочутият надпис „Холивуд“. Специалният отряд бързо намери изоставения мерцедес. Мястото беше скрито от главните пътеки, по които минаваха туристите, разхождащи се из парка. Колата беше завряна сред високи дъбове и храсти, които частично я засенчваха. Въздухът беше неприятно влажен и горещ, всички бяха плувнали в пот. „Можеше да бъде и по-зле — помисли си Робърт. — Можеше да вали“. Карлос вече изпращаше данните на колата по факс.

Мерцедесът изглеждаше непокътнат. Горещият въздух над покрива му трептеше като водна повърхност, но тъмнозелените матови стъкла пречеха да се види какво има вътре. Около колата бързо бе очертана забранена за външни лица зона. След като обсъдиха плана си за действие, четирима спецполицаи се приближиха по двойки до возилото е насочени напред автомати. Отразената от дулата светлина описваше кръгове по ламарината. При всяка предпазлива стъпка под краката им шумоляха сухи листа и съчки. Те внимателно провериха района, като постепенно се приближаваха към колата. Търсеха скрити клопки и взривни устройства.

— Зад волана има някого — обяви със спокоен глас един от полицаите.

Изведнъж всички слънчеви отражения се съсредоточиха върху силуета на предната седалка. Главата на човека бе извита назад и опряна на облегалката, очите — затворени. Устата беше полуотворена, устните — тъмноморави. От очите по бузите му се бяха стекли капки кръв като кървави сълзи. Беше гол и тялото му бе покрито с кръвоизливи.

— Какво има отзад? — извика Тим Торнтън, командирът на специалния отряд.

Един от полицаите се приближи откъм десния заден прозорец, силният му фенер освети вътрешността на колата. Отзад нямаше нищо.

— Задната седалка е чиста.

— Покажи ми ръцете си — изкрещя Тим, държейки автомата си насочен към главата на човека зад волана.

Никакво движение.

Тим повтори, този път по-бавно:

— Чуваш ли? Покажи ми ръцете си.

Никаква реакция.

— Изглежда мъртъв, Тим — каза друг полицай.

Тим се приближи до лявата врата, докато колегите му държаха човека под прицел. Предпазливо коленичи и погледна под колата — нямаше експлозив, нямаше жици. Изглеждаше чисто. Той се изправи и бавно посегна към дръжката.

Човекът в колата не помръдваше.

По челото на Тим се стичаха струйки пот. Той си пое дълбоко дъх, за да спре треперенето на ръцете си. Знаеше какво трябва да направи. С рязко движение дръпна вратата. Части от секундата по-късно автоматът му бе насочен към главата на шофьора.

— Боже мой! — изкрещя. Бързо се отдръпна от колата, извърна се и бързо вдигна лявата си ръка на носа.

— Какво има, Тим? — изкрещя Трой, заместник-командирът, като се приближи до дясната врата.

— Проклета смрад, на развалено месо.

Тим едва се сдържа да не повърне, закашля се силно. Топлата миризма на разложена плът бързо се разнесе в околния въздух. На Тим му трябваха няколко секунди да се съвземе. Сега трябваше да се увери, че жертвата е мъртва.

Робърт, Карлос, капитан Болтър и доктор Уинстън нетърпеливо наблюдаваха действията на отряда извън оградената зона. Всеки имаше слушалки и чуваше разговора между спецполицаите. Точно зад тях бе спряна линейка с медицински екип.

Тим отново погледна жертвата. Беше мъж. Ръцете му бяха вързани за кормилото, а единствената му дреха бяха чифт раирани боксерки, напоени с кръв. Цялото му тяло беше покрито е големи тъмни мехури, напомнящи циреи, и зачервявания като от слънчево изгаряне. Някои от мехурите се бяха пукнали и от тях изтичаше гъста жълтеникава слуз.

— Това гной ли е? — попита Трой, който надничаше през дясната врата.

При този коментар на лицето на доктор Уинстън се изписа тревога.

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се Тим. — Да не съм лекар?

С треперещи ръце посегна към врата на жертвата и опипа сънната артерия.

— Няма пулс — извика след няколко секунди.

— Кхъ…

Внезапно жертвата наклони главата си напред и изплю кръв върху кормилото, таблото и предното стъкло. Тим отскочи назад и в бързината се спъна и падна.

— Мамка му! Жив е.

Гласът му беше изпълнен с ужас. Трой, който за малко не беше застрелял жертвата при рязкото движение на главата й, изкрещя:

— Санитар!

Всички бяха шокирани. Робърт и Карлос се втурнаха към колата, следвани от капитана и доктор Уинстън.

— Докарайте носилка!

Тим, все още задъхан, беше скочил на крака. Трой изтича при него откъм шофьорското място.

— Да го освободим! — Тим измъкна ножа си от колана. — Господине, чувате ли ме? — изкрещя, но жертвата отново бе загубила съзнание. — Не мърдайте, ще освободя ръцете ви и ще ви закараме в болница. Не губете съзнание!

Тим внимателно сряза кървавото въже, стягащо лявата ръка на мъжа, и тя се отпусна безжизнено в скута му. Тим повтори процедурата с другата ръка. След секунди човекът беше свободен.

Трой се огледа за медиците, които още не бяха дошли при колата. Неочаквано жертвата отново се изкашля и изплю още кръв върху униформата на Тим.

— Къде, по дяволите, е носилката? — изкрещя полицаят.

— Идваме.

Един от санитарите се приближи до вратата на шофьора. След секунди и останалите от екипа стигнаха до колата.

Робърт, Карлос, Болтър и доктор Уинстън мълчаливо изчакаха санитарите да качат жертвата на носилка, а после — в линейката. От вонята им се гадеше.

— Къде ще го закарате? — попита Робърт най-близкия санитар.

— В болница „Гуд Самаритан“. Тя е най-близката със спешно отделение.

— Жива ли е жертвата…? — скептично попита капитан Болтър. — Първо си играе игрички, после ни оставя жива жертва? Какво, по дяволите, е намислил? Дали не е свалил гарда?

Робърт поклати глава:

— Не знам, но съм сигурен, че не е свалил гарда. Това може да е част от играта.

— Дали някой не го е прекъснал? Някой случаен минувач да го е изненадал? — попита капитанът, като се огледа.

— Не — уверено отвърна Робърт. — Нямаше да ни се обади, ако не е искал да открием точно това, което има тук. Няма грешка.

— Само не ми казвай, че се е разкаял и е оставил този човек жив след целия вчерашен театър.

— Не знам, капитане — раздразнено се сопна Робърт. — Но скоро ще разберем. — Обърна се към Карлос. — Какво се разбра за колата?

— Собственост е на… Джордж Слейтър, трийсет и три годишен, адвокат в „Тейл и Джош“ в централен Лос Анджелис — прочете младежът от получения факс. — Обявен е за изчезнал от жена си, Аманда Слейтър. Не се прибрал вкъщи от редовната игра на покер във вторник вечер.

— Имаме ли снимка?

— Да, онази от формуляра за изчезнало лице, който е попълнила жена му.

Карлос извади черно-бяла разпечатка.

— Дай да видя.

Човекът на снимката носеше скъп на пръв поглед костюм и косата му бе пригладена назад. Приликата с полумъртвото тяло, което санитарите измъкнаха от колата, беше очевидна.

— Той е — заяви Робърт, като разгледа снимката. — Има същите черти на лицето.

— И аз така мисля — съгласи се Карлос.

— Ще тръгна след линейката. Ако има шанс да оцелее, искам да съм при него.

— Идвам с теб.

— Ще накарам момчетата от лабораторията да направят оглед, макар че след събитията през последните пет минути всичко е замърсено — разтревожено каза доктор Уинстън. Посочи гъстите храсти и високата трева наоколо. — Пък й съдейки по растителността, ще им отнеме адски много време.

— Само ги помоли да се постараят — измърмори Робърт, като също се огледа.

— Винаги се стараят.

Детективите се отдръпнаха от колата, за да направят място на криминалистите.