Хамелеонът се завръща

9.

Карлос Гарсия се беше издигнал в полицейската йерархия почти толкова бързо, колкото Робърт. Син на бразилски федерален агент и американска учителка по история, той се бе преместил в Лос Анджелис с майка си седемгодишен, след като бракът на родителите му се беше разтурил. Макар че почти цял живот бе живял в Америка, Карлос говореше португалски като истински бразилец. Баща му беше много привлекателен мъж с права черна коса, кафяви очи и хубав тен. Майка му бе русокоса, с много светлосини очи и бледа кожа. Карлос бе взел тена и тъмнокестенявата коса на баща си, която пускаше малко по-дълга, отколкото би се харесало на майка му. Очите му не бяха толкова светли, колкото нейните, но очевидно идваха от нейните гени. Макар че беше на трийсет и една, той все още имаше момчешко излъчване. Беше строен благодарение на дългогодишните тренировки по лека атлетика, но външният му вид заблуждаваше, защото бе по-як, отколкото изглеждаше.

Джанет Лиамс, майка му, бе направила всичко, което можеше, за да го разубеди да постъпи в полицията. Горчивият й опит в брака с полицай я бе мотивирал, но Карлос беше избрал попрището си още от петгодишен. Той искаше да стане като своя герой — като татко си.

От гимназията ходеше само с едно момиче и се ожениха почти веднага след като завършиха. Ана беше мило същество. С една година по-млада от него, с невероятни светлокафяви очи и къса черна коса, красотата й бе нестандартна, но въпреки това обаятелна. Нямаха деца, решение, което бяха взели заедно — поне засега.

Карлос беше работил две години като детектив в северен Лос Анджелис, после, на трийсет и една, получи право да избира — „Наркотици“ или „Убийства“. Предпочете втората длъжност.

На сутринта преди първия си работен ден в „Грабежи и убийства“ той се събуди доста по-рано от обикновено. Опита се да не вдига шум, но Ана се събуди. Карлос трябваше да се яви в осем и половина в кабинета на капитан Болтър, но в шест и половина вече беше облечен с най-официалния си костюм и се чудеше с какво да убие времето в малкия апартамент.

— Как изглеждам? — попита, след като изпи втората си чаша кафе.

— За трети път ме питаш — засмя се Ана. — Изглеждаш прекрасно. Тези хора не подозират какъв късмет имат. Получават най-сладкия детектив в Ел Ей — нежно добави тя и го целуна по устата. — Нервно ли ти е?

Карлос кимна и прехапа долната си устна:

— Мъничко.

— Няма за какво да се притесняваш. Ще бъдеш неотразим.

Ана беше оптимист: намираше положителната страна на всичко. Радваше се за мъжа си — той най-после щеше да постигне онова, за което цял живот си беше мечтал — но и се страхуваше за него. В миналото Карлос на няколко пъти се бе сблъсквал със смъртта. Беше лежал една седмица в болница с рана от 44-калибров куршум, който бе счупил ключицата му — седмица, през която Ана не спря да плаче. Тя съзнаваше рисковете на професията му и че той никога няма да бяга от опасността. Това я ужасяваше.

Точно в осем и половина Карлос стоеше пред вратата на капитан Болтър в отдел „Грабежи и убийства“. Стори му се смешно, че надписът на вратата гласи КОНГ. Почука три пъти.

— Влез.

Карлос отвори вратата и влезе.

Капитан Болтър беше около петдесетте, но изглеждаше с десетина години по-млад. Висок, як като вол, с буйна прошарена коса, той имаше заплашителен вид. Ако слуховете бяха верни, досега в тялото му бяха влезли дванайсет куршума, но той още се държеше.

— Кой сте вие, по дяволите? От „Вътрешно разследване“?

Гласът му беше твърд, но не агресивен.

— Не, сър… — Карлос се приближи и подаде документите си. — Аз съм Карлос Гарсия, новият детектив.

Капитан Болтър седеше на внушително въртящо се кресло с висока облегалка. Той прелисти документите и на няколко пъти по лицето му се изписа изненада. Официалните препоръки обаче не му бяха необходими, за да се досети, че Гарсия е способен детектив. Никой не идваше в „Грабежи и убийства“, ако не е способен, а според документите този беше от най-способните.

— Впечатляващо… и идваш точно навреме. Добро начало! — каза капитанът, след като бързо погледна часовника си.

— Благодаря, сър.

Капитанът стана, отиде при кафе машината в другия край на стаята и си наля чаша кафе. Не предложи на Карлос.

— Добре, да започнем с основното. Първо, ще махнеш този евтин костюм. Тук разследваме убийства, не сме моден отдел. Момчетата ще те спукат от подигравки — добави, като махна към оперативното помещение.

Карлос погледна костюма си. Харесваше го, това беше най-хубавият му костюм — единственият му костюм.

— От колко време си детектив?

— От две години, сър.

— Това е забележително. Обикновено трябва да минат пет-шест години, преди началството дори да започне да обмисля възможността за прехвърляне на детектив в нашия отдел. Или имаш много връзки, или си много добър. — Карлос не отговори и капитанът продължи: — Е, може досега да си се представил добре, но това е отдел „Убийства“. — Отпи глътка кафе и се върна при бюрото си. — Край на веселбата, момче. Тази работа е по-трудна и със сигурност много по-опасна от всичко, което си правил досега.

— Разбирам, капитане.

— Наистина ли? — Болтър се втренчи в Карлос. Гласът му придоби зловещ тон. — Тази работа ще прецака мозъка ти, хлапе. Ще си създадеш много врагове. Старите ти приятели от управлението може би вече са те намразили. Сигурен ли си, че го искаш? Сигурен ли си, че си достатъчно силен? И не говоря за физическа сила. Сигурен ли си, че си готов?

Карлос бе очаквал тази предупредителна реч. Всеки началник на отдел в полицията имаше такава в репертоара си. Без да отмества очи от капитана, той отговори уверено:

— Готов съм, сър.

Капитанът се вгледа в очите му, търсейки следа от страх, на съмнение може би, но дългогодишният опит с разчитане на човешките характери му подсказа, че това момче не се страхува, поне засега.

— Добре, толкова от мен. Нека да те запозная с новия ти партньор. — Отвори вратата на кабинета. — Хънтър… ела тук.

Силният му глас прокънтя в оживеното помещение. Робърт току-що бе дошъл на работа. Седеше на бюрото си и разбъркваше силното, гъсто кафе в чашата си. След безсънната нощ гласът на капитана прозвуча в ушите му като хевиметъл група. Той бавно отпи глътка от горчивата течност и се наслади на паренето върху устните и езика си. През последните няколко месеца безсънието му се беше влошило от постоянни кошмари. Ако извадеше късмет, успяваше да поспи един-два часа през нощта. През деня се чувстваше като замаян — тежко главоболие, силно горещо кафе, опарена уста, купчина второкласни разследвания на бюрото му.

Не почука, просто отвори вратата и влезе. Карлос стоеше до бюрото.

— Хей, капитане, сбъркали сте човека. Няма за какво да ме разследват — каза Хънтър, като прехапа опарената си устна.

Карлос отново погледна костюма си.

— Седни, Хънтър. Момчето не е от вътрешния отдел. — Капитанът замълча, за да поддържа напрежението още няколко секунди. — Запознай се с новия си партньор.

Отначало Робърт като че ли не разбра. Карлос пристъпи към него и му подаде ръка.

— Карлос Гарсия. Приятно ми е да се запознаем, детектив Хънтър.

Робърт остави ръката му да виси във въздуха. Стоеше неподвижен, само очите му помръднаха. Младежът почувства, че по-възрастният детектив го изучава. Двайсет секунди бяха достатъчни на Хънтър, за да прецени новия си партньор.

— Не, благодаря, капитане. Добре съм си сам.

— Как ли пък не, Хънтър! — спокойно възрази началникът му. — Какво правиш от смъртта на Скот досега? Административна работа и разследвания на дребни кражби. Хайде, стига толкова. Знаеш, че не мога да те оставя така. За кого се мислиш, за Мръсния Хари? Слушай, Хънтър, няма да ти изнасям реч колко велик детектив си и как похабяваш таланта си. Ти си най-способното ченге, което съм командвал. Откриваш неща, за които никой друг не може да се сети. Шесто чувство, детективска интуиция, както щеш го наречи — ти го имаш. Искам отново да разследваш убийства и да се съвземеш. Знаеш, че не мога да пусна мой детектив сам на улицата, това противоречи на правилата. А такъв, какъвто си сега, не ми вършиш никаква работа.

— Какъв, капитане? — контрира Робърт с леко засегнат тон.

— Погледни се в огледалото и ще видиш.

— Значи искаш да ми прикачиш този новобранец? — Робърт се обърна към Карлос. — Без да искам да те обидя.

— Не се обиждам.

— Всички сме били новобранци, Хънтър — каза капитанът, като прокара пръсти през гъстите си мустаци. — Звучиш точно като Скот, когато му казах, че има нов партньор. Първоначално не можеше да те понася, спомняш ли си? Ти беше млад и неопитен… а виж какво стана.

Карлос прехапа устни, за да не се засмее.

Робърт го погледна:

— Смешно ли ти се струва?

Карлос леко поклати глава, сякаш казваше „може би“.

— Кажи ми какъв опит имаш досега.

— Две години съм бил детектив в градското управление — нахакано отговори младежът.

— О, местно момче.

Карлос кимна.

— Защо си толкова нервен?

— Защо реши, че съм нервен? — отвърна Карлос, като поклати глава.

Робърт се усмихна снизходително:

— Вратовръзката ти е прекалено стегната, но вместо да я разхлабиш, ти леко въртиш врата си, като си мислиш, че никой няма да забележи. Когато ми подаде ръка преди малко, забелязах, че дланта ти е потна. В стаята не е чак толкова горещо, затова явно си се изпотил от притеснение. И откакто съм влязъл, все пристъпваш от единия си крак на другия. Значи или имаш проблеми с ишиаса, или се чувстваш малко неудобно. Понеже, ако имаше проблеми с ишиаса, нямаше да те направят детектив…

Карлос се намръщи и погледна капитан Болтър, който се усмихна многозначително.

— Един съвет от мен — продължи Робърт. — Ако ти е притеснено, недей да висиш прав, а седни. Това е по-удобна поза и по-лесно ще скриеш смущението си.

— Голям специалист е, а? — изкиска се капитанът. — Както и да е, Хънтър, знаеш, че по този въпрос нямаш думата. Аз все още съм цар в тази проклета джунгла, а в моята джунгла или приемаш новия си партньор, или се махаш.

Карлос най-после разбра какво означаваше надписът на вратата. Изчака няколко секунди и отново протегна ръката си.

— Както вече казах, аз съм Карлос Гарсия. За мен е удоволствие.

— Удоволствието е само твое и избърши тази проклета ръка — изръмжа Робърт и за втори път остави ръката на младежа да виси. — И разкарай този евтин костюм, новобранец. Тук да не сме моден отдел?