Хамелеонът се завръща

17.

Крис Мелроуз работеше в Окръжната лаборатория по съдебна медицина от три години. Още от дете харесваше смъртта, всичко мъртво. Първоначално бе възнамерявал да стане криминалист, но заради лоши оценки не успя да влезе в университета. Затова първата му работа беше като момче за всичко в моргата. Задълженията му включваха уреждане на погребения, облицовка на ковчези, подготвяне на телата, но това не беше достатъчно. Крис искаше живота, за който винаги си беше мечтал. Искаше напоените с кръв парцали, масите от неръждаема стомана, задушливата и опияняваща миризма на смърт. Искаше да работи с трупове в сурово състояние, преди да бъдат измити и подготвени за погребението. След като кандидатства за почти всички нисши служби в окръжната морга, той най-после получи работа като лабораторен разносвач. Новите му задължения включваха почистване на секционните зали, местене на труповете в и от хладилните камери, поддръжка на инструментите готови за използване. Патоанатомите в отдела по съдебна медицина не бяха виждали някой да върши толкова съвестно работата си. Крис се ползваше с благоволението на всички. Онова, което обичаше най-много, бе да гледа аутопсиите. Никой от патолозите нямаше нищо против. Нощната смяна на Крис беше от 19,30 до 7,30 часа. Той обичаше да прави първата си почивка малко преди полунощ, да запали цигара и да хапне набързо банан и сандвич с фъстъчено масло и мед.

Крис дръпна за последен път от цигарата, изстреля я с показалец и проследи бледото жълто огънче, което изписа дъга във въздуха. Стана от малката пейка, на която седеше, сгъна празното пликче от сандвича си и тръгна към сградата на моргата. Нечия студена ръка го сграбчи за рамото.

— Здрасти, Крис!

— Боже мили! — Крис подскочи и се обърна с лице към мъжа, застанал зад него. Сърцето му щеше да изскочи. — Луд ли си? Изкара ми акъла от страх!

Марк Кълан се усмихна пресилено.

— Ако бях въоръжен, щеше да си мъртъв. Как може да се промъкваш така зад гърба на хората? — попита Крис, като постави ръка на гърдите си.

— Аз съм детектив, обичам да се промъквам зад гърба на хората — отвърна Кълан и отново се усмихна. — Освен това защо ти е да носиш оръжие? Всички, с които общуваш, са вече мъртви.

— Всеки се въоръжава в наши дни. Не забравяй, че сме в Ел Ей. Както и да е, отдавна не съм те виждал. Какво искаш?

Крис беше около трийсетте, леко закръглен, с права тъмнокестенява коса, която подстригваше късо. Имаше странни котешки кафяви очи, червендалесто лице и голям нос.

— О, Крис, отбих се да поздравя един стар приятел.

Крис не отговори. Само вдигна вежди и зачака Кълан да каже за какво е дошъл.

— Трябва да проверя какво ново сте получили през последните няколко дни — каза детективът.

Трупове ли имаш предвид?

— Какво друго мога да имам предвид, умнико?

— Защо не подадеш заявление, нали си ченге все пак?

— Правя го за един приятел, не е официално.

— Приятел? — измърмори подозрително Крис.

— Ти на полицай ли ще ми се правиш? Какви са тези въпроси, по дяволите? Просто ми покажи телата, ако обичаш.

— Ами ако ти кажа, че не мога, защото не е разрешено?

Кълан постави дясната си ръка на врата му и го придърпа към себе си.

— Тогава ще се ядосам, а сигурно не искаш да се стигне дотам, нали?

Мълчание.

Кълан стегна хватката си.

— Добре… добре. — Крис вдигна ръце. Гласът му прозвуча жално. — И без това се прибирам вътре.

— Добро момче — каза Кълан и го пусна.

Влязоха в моргата мълчаливо. Едно от предимствата на това късно посещение беше, че нямаше да се наложи Кълан да влезе през главния вход: в сградата беше много по-спокойно, нямаше нужда да показва значката си и не трябваше да подписва документи — по-малко подозрения.

Стигнаха до служебния вход от южната страна на сградата и Крис въведе шестцифрен код на електронната ключалка. Дебелата метална врата избръмча и се отвори.

— Изчакай тук, сега се връщам — каза той и бързо влезе, като остави озадачения Кълан навън. След по-малко от минута Крис отново се появи. Носеше бял гащеризон, какъвто ползват патолозите.

— Облечи го. Този е най-големият, който намерих.

— Подиграваш ли ми се?

Последното, което му трябваше сега на Крис, бе да се разчуе, че е пуснал в сградата външен човек, без да го запише на регистрацията, пък дори да беше полицай. Той преведе Кълан през пустия коридор на партера, през масивна двойна врата и нагоре по стълбището към първия етаж.

Кълан беше минавал по тези коридори безброй пъти, но въпреки това стомахът му се сви. Никога не би го признал, но се радваше, че не е сам. Стигнаха до последната стая в дъното на коридора.

След всяка аутопсия телата се преместваха в хладилната камера, или както я наричаха всички в центъра по патоанатомия, големия фризер. В помещението имаше място за петдесет трупа. Кълан и другите детективи от отдел „Наркотици“ имаха друго название за тази стая — кошерът на смъртта.

Крис заключи вратата след себе си, за да не ги изненада някой, и отиде при компютъра на бюрото в дъното на кабинета.

— Така, да започваме… мъж или жена? — измърмори той, без да губи време. Колкото по-бързо се отървеше от Кълан, толкова по-добре.

— Жена.

— Бяла, чернокожа…

— Бяла, руса, сини очи, стройна и много красива.

Крис се усмихна лукаво.

— Добре, от коя дата искаш да проверя?

— Пробвай от петък.

Крис инстинктивно погледна часовника си.

— Това трябва да е… 1 юни, нали?

— Да, точно така.

— Добре.

Крис въведе информацията в компютъра и след по-малко от пет секунди резултатът се появи на монитора.

— Да, имаме шестнайсет съвпадения. Можеш ли да ми кажеш име?

— Да. Джени Фарнбъро, но не съм сигурен, че ще излезе.

Крис бързо прегледа списъка.

— Да, прав си. Няма я.

— Някакви неидентифицирани женски трупове?

Крис отново погледна списъка.

— Да, има четири.

— Хайде да ги проверим.

Крис натисна няколко пъти мишката и отпечата четирите имена.

— Добре, да погледнем — обяви и тръгна към хладилната камера.

Спряха пред врата с надпис С11, първият номер от списъка. Малко повече от пет минути бяха достатъчни, за да проверят и четирите неидентифицирани тела. Джени Фарнбъро не беше сред тях.

— Това ли са всички трупове? Има ли друга хладилна камера? — попита Кълан.

— Да, има още една в подземието, но аз нямам достъп до нея.

— Как така? Защо?

— Това е зона с ограничен достъп.

— Защо в моргата има зона с ограничен достъп?

Крис с готовност даде обяснение за нещо, неизвестно на един лосанджелиски детектив:

— Някои трупове могат да бъдат опасни: радиация, отрови, силно заразни болести — такива неща. В тези случаи аутопсията се прави в зоната с ограничен достъп лично от главния патоанатом.

— Знаеш ли дали в момента там има труп?

— Доктор Уинстън прави аутопсия до късно снощи. След това не качиха тялото тук и съм почти сигурен, че все още е долу.

— Иначе би трябвало да го качат в кошера, нали?

— Какъв кошер? — намръщи се Крис.

— Тази стая… хладилникът — обясни леко раздразнено Кълан.

— Не, онази секционна има собствено хладилно помещение. Тялото може да остане там неограничено време — обясни Крис, засилвайки раздразнението на детектива.

— Сигурен ли си, че не можеш да ме вкараш там?

— Няма как. Само доктор Уинстън има ключ и винаги го носи със себе си.

— Няма ли друг начин да се влезе?

— Не. Вратата е с аларма и на стената има камера. Ако не си поканен, не можеш да влезеш.

— Колко трупа има там сега?

— Само един, доколкото знам.

— Имаш ли снимка на тялото или други документи на компютъра?

— Не. Доктор Уинстън пази всичко свързано с тези случаи в района с ограничен достъп. Дори не ги добавят към общия архив, докато той не даде разрешение. Но дори да имах снимка на тялото, едва ли щеше да ти е от полза.

— Защо?

— Ами според слуховете трупът е неузнаваем. Казват, че нямал лице.

— Какво? Сериозно?

— Така чух.

— Обезглавен?

— Не знам. Просто чух, че трупът няма лице. Може да е отнесено от изстрел с ловна пушка. Случва се — добави Крис, като поклати глава.

Марк Кълан се замисли за момент. Вероятността единственият труп в района с ограничен достъп да е на Джени Фарнбъро беше нищожна. Нямаше смисъл да се задълбочава.

— Благодаря, Крис. Би ли ми направил една услуга? Гледай за трупове, отговарящи на описанието, което ти дадох. Ако излезе нещо, обади ми се. Важно е.

Кълан даде на Крис една от визитните си картички.

Крис я погледна за момент.

— Дадено. Всичко за родната полиция.

— Хайде, аз ще тръгвам. Трябва да слезеш с мен заради шифъра на ключалката.

Излязоха от хладилната камера и се върнаха мълчаливо при задния вход. Кълан съблече гащеризона, докато Крис въвеждаше шифъра. Детективът беше доволен, че отново излиза на открито.

Седна в колата си и запали цигара. В Лос Анджелис имаше още две морги — една в Санта Кларита и една в Уест Ланкастър, но той не беше сигурен, че си струва да си губи времето с тях. Допуши цигарата и реши, че е направил всичко, което беше по силите му, за да намери Джени Фанрбъро. Така или иначе, тя беше просто една проститутка. На другата сутрин щеше да се обади на Джером и да му каже. Сега имаше по-важни занимания.