Хамелеонът се завръща

29.

На другата сутрин Робърт и Карлос отново отидоха в окръжната патоанатомична лаборатория. Доктор Уинстън им се беше обадил около десет часа, след като бе завършил аутопсията на новата жертва. Искаше двамата детективи да са първите, които ще чуят резултатите.

Тялото на Джордж Слейтър лежеше върху металната маса в дъното на помещението. От кръста надолу бе покрит с бял чаршаф. Повечето вътрешни органи бяха извадени, претеглени и подредени върху метална табличка. Доктор Уинстън пусна детективите в секционната и ги остави да чакат при вратата, докато разглеждаше малко парче тъкан.

— Едно нещо е сигурно — отбеляза патологът, като вдигна очи от микроскопа. — Нашият убиец е много изобретателен.

Едва тогава Робърт осъзна колко изтощен изглежда доктор Уинстън. Рядката му коса бе разрошена, изражението — измъчено, очите — уморени.

— Убийство е, нали? — попита Робърт, като посочи призрачно бледото тяло на масата.

— Няма съмнение.

— Извършено от нашия убиец?

— О, да. Освен ако някой друг не знае за това.

Патологът се приближи до тялото и детективите го последваха. Той вдигна главата на жертвата на десетина сантиметра от повърхността на масата. Робърт и Карлос се наведоха едновременно, като почти удариха челата си в тила на трупа. Ясно видяха познатия символ.

— Да, убиецът е същият — отбеляза Карлос, като бързо се изправи. — Какви тогава са тези глупости, че човекът е умрял от някаква инфекция?

— Не са глупости. Точно от инфекция е умрял.

По лицето на Карлос се изписа недоумение и тревога.

— Чувал ли си за стрептококус пиогенес?

— Какво?

— Явно не си. Ами за стафилококус ауреус?

— Да, докторе, латинският е неразделна част от ежедневието ми. — Саркастичният тон на Карлос накара Робърт да се усмихне. — Какво, по дяволите, е това?

— Звучи ми като име на бактерия — намеси се Робърт.

— Абсолютно правилно, Хънтър. Елате да ви покажа. — Доктор Уинстън отвори кутия с множество микроскопски препарати, взе едно стъкло и отново отиде при микроскопа. — Погледнете — добави, като го постави под обектива.

Робърт се приближи, наведе се и погледна в окуляра. Завъртя големия винт за фокусиране и заразглежда пробата.

— Какъв дявол е това, докторе? Виждам само някакви… червейчета, дето се движат като мухи без глави.

— Мръдни и аз да видя — обади се Карлос като любопитно хлапе. — Да, и аз ги виждам — добави, след като разгледа пробата.

— Тези червейчета, драги ученици, са стрептококус пиогенес. Сега вижте това.

Доктор Уинстън извади друго стъкло от кутията и го монтира на микроскопа.

Този път Робърт видя зелени топчета, които се движеха доста по-бавно от червейчетата. Карлос погледна набързо след него.

— Е, и какво? Някакви зелени топчета.

— Това е стафилококус ауреус.

— Приличаме ли ти на студенти по биология, докторе? Говори на английски.

На Карлос никак не му беше до гатанки.

Патологът избърса очите си с опакото на дланта си. Седна на един стол и опря лакътя си върху бюрото.

— Първият препарат, който видяхте, е стрептококус пиогенес, пръчковидна бактерия, която, попаднала в човешкото тяло, отделя токсични вещества. Един от тези токсини причинява червен вятър.

— Този човек не е умрял от червен вятър, докторе. Симптомите са други.

— Имай търпение, Робърт.

Робърт вдигна примиренчески ръце.

— Друг токсин, който може да бъде отделен от бактерията, причинява некротичен фасциит.

— Какво е това? — попита Карлос.

— Адска болест — каза Робърт и челото му се набърчи тревожно. — Гниене на месото.

— Да, така е известна — потвърди доктор Уинстън.

— Чакайте, чакайте — възкликна Карлос, като вдигна ръце. — Правилно ли чух? Гниене на месото ли казахте?

Патологът кимна, но преди да успее да каже нещо, Робърт започна да обяснява:

— Названието е доста разпространено. Това е рядка болест, която засяга кожата и лежащите под нея тъкани. Токсините на бактерията разрушават кожата и мускулите. Отстрани изглежда, че нещо разяжда жертвата отвътре.

Карлос потрепери и се отдръпна от микроскопа.

— Откъде знаеш?

— Чета много — отвърна Робърт, като сви рамене.

— Много добре, Робърт — усмихна се Уинстън, преди да продължи с обясненията. — Инфекцията започва със симптоми като от обикновен грип, но бързо се получава силно главоболие, спадане на кръвното налягане и тахикардия. После върху кожата започват да се появяват изключително болезнени, големи мехури, пълни със слуз, като от тежко изгаряне. Жертвата изпада в токсичен шок, като периодично губи съзнание. Състоянието й се влошава изключително бързо и накрая… смърт.

Карлос и Робърт погледнаха трупа. Всички мехури се бяха спукали и отдолу се виждаха засъхнали грапави язви.

— През 2004 г. все по-често започна да се появява рядка, но още по-сериозна форма на болестта и повечето случаи бяха тук, в Калифорния. При тях се оказа, че причинителят е изключително устойчив щам на стафилококус ауреус.

— Това беше вторият препарат, който видяхме, зелените топчета, нали?

Патологът кимна.

— Спомням си тази история — каза Робърт. — Не следях много случая, само четох нещо във вестниците.

Доктор Уинстън се изправи и отиде при масата за аутопсии. Карлос и Робърт го проследиха с поглед.

— Бактериите се размножават с мълниеносна бързина. За няколко часа удвояват броя си. Колкото повече бактерии има, толкова повече токсини отделят и толкова по-бърза и мъчителна е смъртта.

— Може ли да се лекува? — попита Карлос.

— Да, ако се хване навреме, но това рядко се случва поради бързото разпространение на бактериите.

— Как се заразява човек? Как бактерията прониква в тялото?

— Интересното е, че тези бактерии често се срещат върху кожата или в носа на здрави хора.

Карлос стисна носа си с две ръце, сякаш искаше да се изсекне. Робърт се разсмя.

— Това е неактивен стадий — усмихна се патологът. — Бактерията обаче, лесно може да зарази отворени рани върху кожата. Дори в болниците понякога инфектира недобре почистени хирургически разрези.

— Ох, много успокояващо — измърмори Карлос.

— Некротичният фасциит е една от най-бързо развиващите се инфекции. Обикновено от първоначалните симптоми до смъртта на заразения минават три до пет дни. В случая с тази жертва, сигурно вече сте се досетили, убиецът е инжектирал стафилококус ауреус.

В стаята настъпи мрачно мълчание. Какво още щеше да измисли този изрод?

— Надбягването с кучета беше само преди два дни. Как може болестта да се е развила толкова бързо? — поклати глава Карлос.

Уинстън се намръщи:

— Какво надбягване?

Карлос махна пренебрежително:

— Много дълго за обяснение, докторе.

— Както и да е, бактериите се размножават много бързо и колкото по-голям е броят им, толкова по-големи са пораженията. На жертвата й е било инжектирано огромно количество, и то директно в кръвта. Смъртта е настъпила след десет до дванайсет часа. — Патологът се приближи до табличката с органите. — Трийсет и пет процента от черния дроб и бъбреците са унищожени. Има сериозни поражения на сърцето, червата и хранопровода. Това обяснява защо е плюл кръв. Когато сте го намерили, вече е имал тежки вътрешни кръвоизливи. Това вероятно е била последната битка на организма му със смъртта.

Карлос си спомни сцената от парка и направи гримаса на отвращение.

— Има още нещо — каза патологът.

— Какво?

— Ноктите на жертвата са изпочупени, сякаш се е опитвала да се измъкне отнякъде. От дървен сандък най-вероятно.

— Трески под ноктите — досети се Робърт.

— Да. Под това, което е останало от тях, забити в пръстите.

— Каква е дървесината? — възбудено попита Карлос.

— Обикновен чам. Много разпространен материал: Убиецът може да го е заковал в обикновен гардероб.

— Защо ще го прави, след като вече е инжектирал смъртоносната бактерия?

— Може би, за да ускори инфекцията — предположи Робърт.

Карлос се намръщи.

— Когато човек изпадне в паника, сърцето започва да бие по-силно. Кръвообращението се ускорява и бактерията се разпространява по-бързо.

Доктор Уинстън кимна:

— Точно така.

— А какъв по-лесен начин да докараш някого до паника от това да го заковеш в дървен ковчег.

— Този убиец си разбира от работата повече, отколкото всеки друг, когото съм срещал — отбеляза патологът.

— Значи, ако бяхме стигнали в парка по-рано…?

— Нямаше да има значение. Съдбата на жертвата е била решена в момента, в който убиецът й е инжектирал заразата.

— Планът му е бил съвършен — измърмори Робърт. — Нищо не е оставил на случайността.

— Как може човек да се сдобие с тези бактерии? Откъде ги е взел убиецът?

Доктор Уинстън и Робърт веднага разбраха какво има предвид Карлос. Убиецът беше взел бактериите отнякъде, от болница или лаборатория. Ако проверяха досиетата на посетителите и служителите, можеше да излезе нещо.

— Не забравяй, Гарсия, че тази бактерия се размножава изключително бързо. Това означава, че на убиеца са му били достатъчни само няколко капки инфектирана кръв. Едва ли някой е забелязал липсата им.

— Да, но така можем да ограничим търсенето до лабораториите, в които разполагат с тази бактерия.

— Ще се наложи да говорим с всички болници и лаборатории в страната — изтъкна Уинстън, попарвайки надеждите на Карлос. — Култивирането на тази бактерия и превръщането на няколко капки заразена кръв в смъртоносната доза, която е била инжектирана на жертвата, също са лесноосъществими. Това е много находчив начин за убийство и не особено труден за човек, който знае какво прави.

— Защо преди да се обади, убиецът не е изчакал жертвата да умре, както предишните пъти?

— За да ни шокира — спокойно отговори Робърт. — Ужасяващо е да гледаш как човек умира от разяждаща плътта му болест. Пукащи се мехури, от които изтича гной и слуз, кръвотечение от очите, носа, ушите, венците… вонята на разложено месо, мисълта за неизбежната смърт. Това е неговият сценарий. Иска да ни покаже на какво е способен. Освен това така засилва чувството ми за вина. Иска да видя всички последствия от това, че не избрах правилното куче.

— За какви кучета говорите? — с недоумение попита доктор Уинстън.

Робърт му разказа набързо за случилото се; как за малко не бяха успели да спасят жертвата.

— Мислиш ли, че убиецът наистина щеше да го остави жив, ако бяхте налучкали победителя?

Робърт поклати глава:

— Не знам.

Настъпи неловко мълчание.

— Какво е взел? — попита след малко Карлос, като потърка брадичката си.

— Какво имаш предвид? — не разбра Уинстън.

— Каза, че убиецът взема част от тялото от всяка жертва, като трофей.

— А, да.

Патологът вдигна парчето бял плат, закриващо слабините на жертвата.

— Боже мой! — възкликна Карлос и закри устата си с ръце. Знаеше, че убиецът е отрязал тази част на тялото, докато жертвата е била още жива.

След минута мълчание Робърт каза:

— Нека да позная… момчетата от лабораторията не са открили нищо в колата.

— Ахааа! — възкликна патологът и вдигна ентусиазирано десния си показалец. — Открили са косъм. И то не от жертвата.